— Нямате представа какво могат да направят аплодисментите от човека — рече Родрик повече на себе си, отколкото на тях. — Аплодисментите и възхищението. Не можете да си представите, докато не го изпитате. Там отпред, на сцената. Това е един фантастичен, опияняващ, ужасен, но и прекрасен наркотик. И той непрекъснато упойваше Шон. Непрекъснато! — Родрик изтри потта от челото и ръцете си. — Наша е цялата вина. Дано господ ни прости.

В този момент дойде неговият ред и той излезе на сцената.

— Искаш ли да отидем да седнем долу? — попита Питър Марлоу.

— Не. Дай да погледаме оттука. Никога не съм бил зад кулисите, а винаги ми се е искало.

„Дали Чен Сан не си е развързал езика точно сега?“ — питаше се Царя. Знаеше, че няма смисъл да се тревожи. Опасността бе част от играта. Затова бе подготвен — както и да се извъртеше работата. Той впери очи в сцената, в Родрик, Франк и Шон. Но погледът му неизменно се връщаше към Шон. Следеше всяко негово движение, всеки жест.

Както всички останали. Опиянен.

И Шон, Франк и погледите се сляха в едно, а всепоглъщащата страст, представяна на сцената, преля от актьорите в зрителите, разкъса ги и оголи сърцата им.

Когато последното действие свърши и завесата падна, в театъра настана пълна тишина. Зрителите мълчаха омагьосани.

— О, боже — промълви Родрик с благоговение, — това е най-големият комплимент за нас. И вие двамата напълно го заслужихте — играхте великолепно.

Завесата започна да се вдига и когато напълно откри сцената, страхотната тишина се разкъса и се понесоха овации, последваха десет биса и отново викове, а сетне Шон се изправи сам отпред, облян от животворното обожание. Накрая, сред нестихващите ръкопляскания, Родрик и Франк се появиха още веднъж да споделят триумфа: двама творци и тяхното творение — красивата жена, която бе тяхната гордост и техният неизкупен грях.

Публиката безшумно напусна театъра. Всеки си мислеше за дома, за нея, затворен в своята самотна болка. „Какво прави тя сега? Какво ли прави точно в момента?“ Ларкин го заболя най-много. „Защо, за бога, са нарекли това момиче Бети? Защо? А моята Бети? Дали… дали би… дали не е… дали не е в чужда прегръдка сега?“

И Мак. Задушаваше се от страх за Мем. „Потънал ли е корабът? Жива ли е? А синът ми — той жив ли е? А Мем — тя дали… сега не?… Толкова време мина. Боже господи, толкова време!“

И Питър Марлоу. „Какво става с Няй, несравнимата? Моя любов, любов моя!“

И всички други.

Дори Царя. И той се питаше с кого ли е тя — недосегаемата красота, която бе зърнал още съвсем юноша. Момичето, което с напарфюмирана кърпичка пред носа бе заявило, че белите вонят по-гадно и от негрите. Царя се усмихна презрително. „Ама и тя беше една стока!“ — помисли си той и се задълбочи в много по-сериозни проблеми.

Царя и Питър Марлоу чакаха, а тревогата им растеше все повече. Шагата закъсняваше.

— Ама че гадна нощ — каза Царя с раздразнение. — Потя се като свиня.

Двамата седяха до прозореца в ъгъла и Питър Марлоу гледаше как Царя реди пасианс. Душната, безлунна нощ тегнеше от напрежение. Дори вечното шумолене изпод бараката бе някак приглушено.

— Ако ще идва, да идва вече! — каза Питър Марлоу.

— Чудя се, какво ли е станало с Чен Сан? Можеше поне да прати някаква вест кучият му син.

За кой ли път Царя погледна навън към телената ограда. Непрекъснато чакаше знак от партизаните — те трябваше да са някъде наоколо, длъжни бяха. Но знак така и не идваше, никъде нищо не трепваше. Джунглата, подобно на лагера, спеше оклюмала и безмълвна.

Питър Марлоу размърда пръстите на лявата си ръка, свъси вежди от болка и я подпря по-удобно.

— Как е? — обърна глава към него Царя.

— Страшно боли, братко.

— Трябва да идеш да те прегледат.

— Записах се за утре.

— Ама и ти извади един късмет…

— Стават и такива работи, какво да се прави!

Това се бе случило преди два дни, докато събираха дърва извън лагера. Както се бе напрегнал заедно с още двадесет чифта потни ръце да натоварят един пън от блатото върху ремаркето, изведнъж останалите го изпуснаха и неговата ръка остана заклещена под дървото. Сякаш стоманени шипове се впиха в плътта му, костта едва не изхрущя под тежестта и той изрева от болка.

Минаха няколко минути, преди мъжете да успеят да повдигнат пъна и да освободят безчувствената ръка. После го сложиха да легне на земята. Кръвта му се процеждаше и се смесваше с блатната тиня, а мухите и милиони други насекоми мигом налетяха, обезумели от сладникавата миризма. Раната бе три сантиметра широка, почти петнадесет дълга и на места доста дълбока. Извадиха клечките, забити като кинжали в ръката, промиха раната с вода, доколкото бе възможно, и я стегнаха с турникет, после с мъка натовариха пъна на ремаркето и го помъкнаха към лагера, а той вървеше край тях, замаян от болка.

Когато стигнаха, доктор Кенеди огледа раната, намаза я обилно с йод, сложи цинков мехлем и още нещо мазно наоколо, за да не се залепи бинтът от съсирената кръв, и накрая го превърза. През цялото време Стивън го държеше за здравата ръка, а той почти губеше свяст от болка.

— Страшен късмет имаш, Марлоу! — бе отбелязал лекарят. — Няма счупване, мускулите не са засегнати, изобщо — само една разкъсана рана. Ела след ден-два да видим как върви.

В бараката се втурна Макс и Царя рязко вдигна поглед от картите.

— Лоша работа — притеснено прошепна Макс. — Грей току-що излезе от лечебницата и идва насам.

— Не го изпускайте от очи! Най-добре прати Дайно.

— Добре. — Макс хукна обратно.

— Е, Питър, какво мислиш?

— Щом Грей е излязъл оттам, значи е подушил нещо.

— Няма начин да не подуши!

— Как така?

— Ами ей-така — той има ухо в бараката.

— Не може да бъде! Сигурен ли си?

— Сигурен съм. И дори знам кой е.

Царя сложи черна четворка върху червена петица, после премести петицата върху черна шестица и освободи още едно асо.

— И кой е той?

— А, няма да ти кажа, Питър — усмихна се той сурово. — По-добре да не знаеш. Но тук има човек на Грей — в това може да бъдеш сигурен.

— Добре де, ти няма ли да направиш нещо?

— Не. Засега поне. После може да го хвърля на плъховете. — Царя се усмихна и смени темата: — Ама това със стопанството беше страхотна идея, а?

Питър Марлоу остана озадачен. Интересно, какво би направил той самият в такъв случай? Знаеше, че и Йошима има агент в лагера — същия онзи, който предаде Дейвън и още остава неоткрит, същият, който може би точно в този момент слухти за радиото в манерките. Прав бе Царя да си мълчи — така имаше по-малка вероятност да се издадат. Затова не му се обиди, че пази тайната. И все пак, струваше си да помисли кой би могъл…

— А месото… Смяташ ли, че с месото всичко ще е наред? — попита той.

— Отде да знам — отговори Царя. — То всъщност цялата тая работа е направо отвратителна, но — и това е голямо, но — бизнесът си е бизнес. Както го нагласихме накрая, излезе направо гениално.

Питър Марлоу се засмя, забравил за болката в ръката.

— Нали знаеш — първото бутче е за мен!

— На кого ще го пробуташ? Аз познавам ли го?

— Не.

— Криеш от приятеля си, а? — засмя се Царя.

— Ще разбереш, като получа стоката.

— Е, в края на краищата, нали е все месо. Щом се яде, какво толкова. Кучето как го изядохме?

— Онзи ден видях Хокинс.

— И какво?

— Нищо. И бездруго не исках да отварям дума за кучето, а и на него не му се говореше.

— Схватливо момче е той — каквото било, било! Кога най-сетне ще дойде Шагата! — Царя нервно хвърли картите на масата.

— Хей! — През прозореца надникна Текс.

— Какво има?

— Тимсън вика, че собственикът дигал пара. Колко още ще чакаме?

— Сега ще ида да го видя. — Царя прекрачи през прозореца и шепнешком заръча: — Отваряй си очите, Питър. Аз съм тука наблизо.