Питър Марлоу се замисли.

— Добре.

— Не знам как да ти благодаря, приятелю!

Родрик изтри потта от челото си и се запровира сред сновящите насам-натам хора към задната част на театъра. Питър Марлоу го следваше явно притеснен. Царя вървеше зад тях разсеяно — умът му все още бе зает с въпроса къде, кога и как да стане бягството.

Спряха пред вратата в малкия коридор и Питър Марлоу почука плахо.

— Аз съм — Питър. Може ли да вляза?

Шон се надигна — сълзите браздяха грима му — и отключи вратата. Питър Марлоу колебливо влезе. Шон заключи отново.

— Питър, не мога да играя. Дойде ми до гуша. Не мога повече! — безпомощно рече той. — Не мога да се преструвам повече, не мога. Изгубен съм, разбираш ли, изгубен съм! Господ да ми е на помощ! — Той зарови лице в шепи. — Какво да правя? Не мога да търпя това нито миг повече. Аз съм едно нищо! Нищо!

— Успокой се, Шон, приятелю — каза Питър Марлоу, обзет от жалост. — Не се измъчвай. Ти си толкова необходим тук. Ако трябва да говорим искрено, ти си най-необходимият човек в лагера.

— Искам да умра.

— Това, е най-лесното.

Шон обърна лице към него.

— Погледни ме, Питър! Кой съм аз? Какво, за бога, съм аз?

Пряко волята си Питър Марлоу видя пред себе си една жена — трогателна, разкъсвана от мъка. Носеше бяла пола, обувки с високи токове, дългите й крака се очертаваха в найлоновите чорапи, блузата издаваше закръглеността на гърдите.

— Ти си жена, Шон — рече той безпомощно. — Един господ знае как и защо, но ти си жена.

И в този миг целият ужас, самопрезрението и мъката напуснаха Шон.

— Благодаря ти, Питър — рече той. — От цялото си сърце ти благодаря.

На вратата тихо се почука.

— Остават само две минути — чу се разтревоженият глас на Франк. — Може ли да вляза?

— Секунда. — Шон отиде до тоалетката, напудри следите от сълзи по лицето си, пооправи тук-таме грима си и се огледа. — Влез, Франк.

При вида на Шон, Франк както винаги отстъпи смаян.

— Изглеждаш чудесно! — каза той. — Добре ли си?

— Да. Май нещо се изложих преди малко. Извинявай.

— Просто си преуморен — рече Франк, прикривайки тревогата си. После погледна към Питър Марлоу: — Здравей, радвам се да те видя.

— И аз.

— Хайде, приготвяй се, Франк — подсети го Шон. — Вече съм по-добре.

Франк усети как кокетната усмивка на Шон сгря нещо дълбоко в сърцето му и по навик поде играта, която двамата с Родрик бяха започнали преди три години, но оттогава горчиво съжаляваха за това.

— Ще бъдеш прекрасна, Бети. Гордея се с теб. — Той прегърна Шон. — Хайде, представлението започва след минута. Пък и аз трябва да се приготвя. — И излезе.

— То и аз е най-добре да си ида вече на мястото — каза Питър Марлоу.

— Както искаш — отвърна Шон, но мислите му бяха съвсем другаде.

Последно оглеждане на грима и Шон вече чакаше зад кулисите да му подадат познатата реплика, завладян от неизбежната смесица от ужас и екстаз. След това пристъпи на сцената и чудото стана.

Аплодисменти, смайване, желание — всичко това се изля върху Бети, — очите я следяха как сяда и кръстосва крака, как ходи и говори, очите я докосваха, обгръщаха, опипваха. И Шон се превърна в това, което очите виждаха в него.

— Каква е тази история с „Бети“, майоре? — попита Питър Марлоу, докато той, Царя и Родрик стряха зад кулисите.

— Ами част от цялата каша — тъжно обясни Родрик. — Това е името на героинята, която Шон играе в момента. Ние, Франк и аз, винаги го наричаме по името на героинята, която играе.

— Защо? — попита Царя.

— За да му помогнем да се превъплъти по-лесно в ролята. — Родрик хвърли поглед към сцената да види дали не идва време за неговото появяване. — Всичко започна на шега — горчиво продължи той, — а постепенно се превърна в ужасна истина. Ние създадохме тази… тази жена. Ние сме отговорни за всичко това.

— Как така? — попита Питър Марлоу.

— Ами спомняте ли си какъв ужас беше на Ява? — Родрик впери очи в Царя. — Понеже преди войната бях актьор, натовариха ме аз да организирам представления за пленниците. — Погледът му се стрелна към сцената. — Освен мен, Франк бе единственият професионалист в лагера и ние двамата започнахме да подготвяме театрален спектакъл. Като дойде време да се набира съставът, естествено, трябваха хора и за женските роли. Никой не искаше да играе жена доброволно, затова от командването определиха двама-трима насила. Един от тях бе Шон. Той страшно негодуваше, но нали знаете колко упорити могат да бъдат висшите офицери! „Все някой трябва да играе женските роли — казаха те. — Ти си съвсем млад и лесно ще минеш за момиче. Бръснеш се не повече от веднъж седмично. Какво лошо има — само обличаш женски дрехи за час-два, и толкова. Помисли си колко са необходими представленията за духа на хората!“ Шон беснееше, ругаеше и се молеше, но нищо не помогна. Тогава дойде при мен и ме помоли да не го вземам в състава. И тъй като няма смисъл да се работи с хора, които не желаят да се занимават с нещо, опитах се да го освободя от трупата. „Вижте — подхвърлих аз на шефовете, — актьорската игра изисква голямо психическо напрежение…“ — „Глупости — казаха те. — Какво толкова трудно има в това?“ — „Ами фактът, че той играе женска роля, може да го извади от равновесие. Ако е предразположен към…“ — не отстъпвах аз. „Абсолютни глупости! Вие, театралите, все нещо ще измислите. Какво му е на сержант Дженисън? Абсурд! Нищо му няма! Толкова добър пилот. Вижте какво, майоре, край на този разговор. Ние ви нареждаме да го вземете и той получава заповед да играе!“ И така, Франк и аз се опитахме да го успокоим, но той се закле, че ще бъде най-лошата актриса на света и че ще направи всичко възможно да го изхвърлят още след първото провалено представление. Казахме му, че на нас ни е все едно. Първото представление наистина беше ужасно. Но след това той като че ли взе да свиква. За негово учудване играта дори взе да му харесва. И тогава започнахме истинската работа. Така поне имахме с какво да се занимаваме — не мислехме за отвратителната храна и за отвратителния лагер. Учехме го как говорят жените, как ходят, как седят и пушат, как пият, как се обличат и дори как мислят. После, за да му дадем възможност да се усъвършенства, започнахме тази игра. Винаги когато бяхме в театъра, ставахме при влизането му, подавахме му стол, държахме се с него като с истинска жена. Отначало бе вълнуващо да поддържаме илюзията, да се грижим никога да не го виждат, като се съблича или облича, да се грижим дрехите му и да прикриват, и да загатват. Дори получихме специално разрешение да има отделна стая. Със собствен душ. После изведнъж вече нямаше нужда да го учим. На сцената той бе съвършена жена. След това малко по малко женското у него взе да надделява и извън сцената, само че ние не обърнахме внимание. По онова време Шон си бе пуснал доста дълга коса — перуките, които имахме, бяха боклук. После започна да носи женски дрехи непрекъснато. Една нощ някой се опита да го изнасили.

След този случай Шон едва не полудя. Опита се да задуши жената в себе си, но не можа. После се опита да се самоубие. Разбира се, случаят бе потулен. Но това не му помогна, само усложни нещата още повече и той ни проклинаше, че сме го спасили. След няколко месеца отново направиха опит да го изнасилят. Оттогава Шон изцяло се примири. „Няма какво да се боря против това — каза той. — Вие искахте да бъда жена, и ето, сега те вярват, че съм жена. Добре, тогава ще бъда жена.“ Франк и аз се опитахме да го вразумим, но той не искаше и да чуе какво му приказваме. Успокоявахме се, че това е само временно, че Шон скоро ще бъде наред. Той действително правеше много за духа на хората в лагера. Знаехме, че никога няма да намерим по-добър от него за тези роли.

Затова свихме рамене и продължихме играта. Горкият Шон! Какъв прекрасен човек е. Ако не беше той, ние с Франк отдавна да сме предали богу дух.

Шон отново се появи на сцената и в залата избухнаха аплодисменти.