Отвори канчето и му показа малко парче кафява пихтиеста маса.

— Господи боже мой! Блачанг! Откъде го намери!

— Свих го, разбира се.

— Ти си гений, полковник. Странно как не го подуших. — Питър Марлоу се пресегна и си взе малко. — Ще ни стигне за няколко седмици.

Блачангът бе местен деликатес и се приготвяше лесно. В подходящо време отиваш на брега и събираш с мрежа хилядите дребни морски обитатели на крайбрежните води. Заравяш ги в застлана с водорасли яма, после ги покриваш пак с водорасли и забравяш за съществуването им. Когато след два месеца разровиш ямата, животинчетата са се разплули на воняща каша, от която можеш да получиш удар и обонянието ти излиза от строя поне за седмица. Навеждаш се и без да си поемаш дъх, изгребваш кашата. След това я изпържваш, но гледаш на всяка цена да стоиш откъм вятъра, тъй като иначе рискуваш да се задушиш. Щом изстине, оформяш я на блокчета и я продаваш на баснословна цена. Преди войната по десет цента кубчето, сега — може би десет долара за бучица. Защо е деликатес ли? Защото това е чист протеин. А и най-мъничкото късче дава аромат на цяло канче ориз. Разбира се, от него лесно се хваща дизентерия, но ако е отлежал добре и ако е приготвен по правилата, а мухите още не са го оплюли, тогава всичко е наред.

Но кой обръща внимание на тия работи. В случай като този просто казваш: „Ти си гений, полковник!“, сипваш си малко в ориза и му се наслаждаваш.

— Ще занесеш едно парченце и на Мак, нали?

— Естествено. Но той сигурно ще мрънка, че не е добре опържено.

— Мак ще мрънка, ако ще да е идеално… — Ларкин спря насред изречението. — Хей, Джони — извика той на високия мъж, който минаваше покрай тях, помъкнал на връвчица проскубан помияр.

— Искаш ли малко блачанг, друже?

— Ти как мислиш?

Дадоха му малко късче, увито в бананов лист, и си поговориха за времето и за кучето му. Джон Хокинс го обичаше повече от всичко на света. Делеше храната си с него — какви ли неща само не яде едно куче! Дори спеше с него. Роувър бе верен приятел. С него човек се чувстваше някак по-спокоен.

— Искате ли да направим един бридж довечера? Аз ще доведа четвърти — предложи Хокинс.

— Тая вечер не мога — отвърна Питър Марлоу и уби една муха.

— Ще извикам Гордън от съседната барака — излезе от затруднението Ларкин.

— Чудесно. След вечеря, нали?

— Става. До довечера.

— Благодаря за блачанга — каза Хокинс и си тръгна, а Роувър щастливо джафкаше до него.

— Да пукна, ако знам как успява с една дажба да изхрани и себе си, че и това псе — каза Ларкин. — А още по-чудно ми е как все още някой не го е направил на яхния?

Питър Марлоу разбърка ориза, за да го смеси по-добре с блачанга. Изпитваше огромно желание да сподели с Ларкин тайната си. Но беше твърде опасно.

От лагера се измъкнаха съвсем лесно. Притичаха до един по-тъмен участък от оградата — шест жици бодлива тел, — промушиха се отдолу и бързо потънаха в джунглата. Като спряха да си поемат дъх, на Питър Марлоу изведнъж му се прииска отново да седи в бараката и спокойно да разговаря с Мак или Ларкин, та дори и с Грей.

„През цялото време мечтаех да изляза — мислеше си той, — а сега, когато успях, ще се побъркам от страх.“ Обзе го странно усещане — да си вън и да гледаш вътре. От мястото, където стояха, се виждаше американската барака. Деляха ги не повече от стотина метра. Нагоре-надолу крачеха пленници. Хокинс разхождаше кучето си. Часовият обикаляше по пътеката. Вечерната проверка отдавна бе минала и светлините вече гаснеха, но лагерът будуваше с безсънните.

Както всяка нощ.

— Хайде, Питър — прошепна Царя и пръв навлезе в гъсталака.

Планът им се бе оказал сполучлив. Поне дотук. Когато Питър Марлоу отиде при него, Царя вече бе готов.

— Да се свърши една работа като хората, трябва екипировка — заяви той и му показа чифт добре намазани японски обувки от мека кожа с каучукови подметки и „униформата“ — черни китайски панталони и къса фланелка.

За излизането им знаеше само Дайно. Именно той незабелязано бе занесъл двата вързопа дрехи близо до мястото, където двамата щяха да минат оградата. Когато се върна и съобщи, че наоколо е спокойно, Питър Марлоу и Царя излязоха от бараката и казаха, че отиват да играят бридж с Ларкин и още някакъв австралиец. Наложи се повече от половин час да чакат с изопнати от напрежение нерви, докато пътят се разчисти и им се удаде да прибягат до канавката пред оградата, да се преоблекат и да се намажат с кал лицата и ръцете си. Измина още четвърт час, преди да се открие възможност да пропълзят незабелязано до бодливата тел. Щом се промушиха отдолу и се скриха в джунглата, Дайно прибра другите им дрехи.

Нощем джунглата е ужасно място, но Питър Марлоу се чувствуваше у дома си. Всичко бе съвсем като на Ява, съвсем като в горите около неговото селце, и безпокойствието му постепенно го напусна.

Царя познаваше пътя безпогрешно. Ходил бе до селото пет пъти и сега крачеше уверено напред, но сетивата му бяха нащрек. Трябваше да се промъкнат покрай един часови. Той нямаше определен район, просто обикаляше наоколо, но Царя знаеше, че обикновено си намира някоя полянка и ляга да спи.

След безкрайните тревожни мигове, мигове, когато всяка суха съчка и листо издаваха с крясъци пътя им и всяка зелена клонка ги дърпаше назад, двамата стигнаха до пътеката. Часовият бе останал зад гърба им. Пътеката водеше към морето. И към селото. Прекосиха я и тръгнаха в широк полукръг. Над тежкия покрив от листа в безоблачното небе висеше половин луна. Светлината й бе идеална — достатъчна, за да се ориентират, и недостатъчна, за да ги забележат.

Свобода! Без телени огради, без хора. Най-сетне бе сам. Неочаквано го обзе ужас.

— Какво има, Питър? — прошепна Царя, усетил, че нещо не е наред.

— Нищо. Просто… просто толкова е странно да си навън.

— Ще свикнеш. — Царя погледна часовника си. — Остава ни още около километър. Подранили сме. Най-добре ще е да поизчакаме.

Той намери заслон под няколко паднали дървета, преплетени с лиани, и се отпусна на земята.

— Сега може да си отдъхнем тук.

Седяха и чакаха, заслушани в шумовете на джунглата: щурци, жаби, ненадеен птичи крясък, внезапна тишина, стъпки на незнаен звяр.

— Страшно ми се пуши!

— И на мен!

— Само че не тука — отсече Царя.

Съзнанието му бе цялото нащрек — сетивата долавяха и най-малкото движение в джунглата, а умът препускаше напред и преповтаряше схемата на сделката, която им предстоеше. Да, планът беше добър. Погледна часовника си. Голямата стрелка едва-едва пълзеше. Но това пък му даваше повече време за размисъл. Колкото по-дълго мислиш преди сделката, толкоз по-добре. Не правиш грешки и печалбата е по-голяма. Хубаво нещо е печалбата! Който е измислил търговията, голям гений е бил. Купувай евтино, продавай скъпо. Работи с ума си. Поеми риск и парите почват да текат. А като имаш пари, имаш всичко. Най-вече власт.

„Измъкна ли се веднъж оттук — кроеше планове Царя, — ще стана милионер. Такива пари ще натрупам, че подземията на форт Нокс ще изглеждат като детска спестовна касичка пред моето богатство. Ще създам огромна организация и ще се заобиколя с верни, но покорни типове. Ще намеря и няколко по-умни — тях винаги можеш да ги купиш. А сложиш ли му веднъж цената на човек, можеш да го използваш и да го подмяташ както си искаш. Това е силата, която движи света. Хората са два вида — избраници и тълпа. Аз съм от избраниците. И винаги ще бъда от тях. Свърши се вече с подритването, с подмятането от град на град. Всичко това е минало. Тогава бях още дете. Вързан бях за баща си — за човек, който прислужва в кръчми, сипва бензин, продава телефонни указатели, товари боклук или крънка подаяния, за някоя и друга бутилка. А после бълвоча ти го чистиш! Това няма да се случи никога вече. Този път други ще чистят моя бълвоч. Само да имам мангизи. «Всички хора са създадени равни и имат неотменни права!»“