— Тая страна е велика — рече той полугласно.
— Коя?
— Щатите.
— Защо?
— Само там всичко се купува, само там имаш шанс да пробиеш. Това е ужасно важно, ако не си роден богат, Питър, а тия, дето се раждат богати, са единици. Там и да си беден, стига да ти се работи, толкова възможности се отварят пред тебе, че просто да се побъркаш. А пък ако не работиш и не си помогнеш сам, тогава значи за нищо не те бива и не си никакъв американец. То и…
— Я чуй! — внезапно настръхна Питър Марлоу.
От далечината долетя тих звук на приближаващи се стъпки.
— Мъж е — прошепна Питър Марлоу и потъна още по-дълбоко в листака. — От тукашните е.
— По какво разбра?
— Носи налъми. И е стар. Тътри си краката. Заслушай се, сега се чува как диша.
След няколко секунди мъжът изникна от мрака и невъзмутимо продължи по пътеката. Наистина беше стар и носеше на рамо убито диво прасе. Двамата го проследиха с поглед, той ги отмина и се изгуби в нощта.
— Забеляза ни — угрижено рече Питър Марлоу.
— Ами, глупости!
— Да, сигурен съм. Може да е решил, че е японски патрул, но аз наблюдавах краката му — така винаги се разбира дали са те забелязали — за миг забави крачка.
— Може да е имало съчка на пътеката. Или някоя дупка.
Питър Марлоу поклати глава.
„Враг или приятел? — трескаво преценяваше Царя. — Ако е от селото, значи страшно няма. Всички знаят, че ще идвам, защото си получават дела от Чен Сан, китайския търговец. Не можах да го позная, но пък и нищо чудно — толкова мъже излизат нощем за риба. Какво да правим?“
— Ще почакаме малко, после ще разузнаем положението — каза Царя. — Ако е враг, ще отиде до селото и ще каже на старейшината. Той ще ни даде знак да се изпаряваме.
— Мислиш ли, че може да им имаме доверие?
— Аз мога, Питър. — Той се надигна. — Върви двайсетина крачки зад мен.
Селото намериха лесно. Дори прекалено лесно, с подозрение си помисли Питър Марлоу. Огледаха го от възвишението, на което се намираха. Неколцина мъже седяха под една стряха и пушеха. От време на време се чуваха грухтене на свине. Около селцето тъмнееха кокосови палми, а отвъд тях фосфоресцираше прибоят. Виждаха се няколко лодки — платната им бяха свити, а рибарските мрежи висяха неподвижно. Никакви признаци за опасност.
— Май всичко е наред — прошепна Питър Марлоу. Изведнъж Царя го смушка. Пред една от къщите стояха старейшината и старецът, когото бяха видели. Двамата бяха потънали в разговор. После далечен смях наруши покоя и старецът слезе по стълбите. Той се провикна нещо и веднага дотича една жена, взе прасето от раменете му, отнесе го до жаравата и го сложи на шиша. Още същата минута наоколо с шеги и смях се струпаха и други малайци.
— А, ето го и него! — възкликна Царя.
Нагоре по брега се изкачваше висок китаец. Зад него един от селяните прибираше платната на малка рибарска лодка. Китаецът отиде при старейшината, двамата се поздравиха тихо и седнаха в очакване.
— Добре — ухили се Царя. — Да тръгваме.
Той се надигна и като се придържаше под сянката на палмите, предпазливо заобиколи селото. Откъм гърба на къщата, в която живееше старейшината, бе подпряна висока стълба. Царя се изкатери по нея и Питър Марлоу го последва. Почти моментално чуха как някой прибра стълбата с леко проскърцване.
— Табе — усмихна се Царя, когато в стаята влязоха Чен Сан и Сутра, старейшината.
— Хубаво да види теб, туан — отвърна старейшината, като с труд търсеше английските думи. — Иска ядене, да? — Усмивката му оголи почернели от бетела зъби.
— Да, благодаря — каза Царя, а после подаде ръка на китаеца: — Как си, Чен Сан?
— Аз добре или бил… Ами то аз… — Той потърси думата и започна отначало: — Да, аз добре бил или все така.
Царя посочи Питър Марлоу.
— Ichi bon, приятел. Питър, кажи им нещо там, поздрави ги или нещо такова. Хайде, момчето ми, залавяй се за работа!
Той се усмихна, извади пакет цигари и почерпи всички.
— Аз и моят приятел ти благодарим за гостоприемството — включи се в разговора Питър Марлоу. — Високо ценим любезната ти покана да споделим твоята трапеза, защото знаем, че сега навсякъде цари нищета. Само змията в джунглата би отказала да приеме щедростта ти.
И Чен Сан, и старейшината се разтопиха в усмивки.
— Виж ти, виж ти! — възкликна китаецът. — Ще бъде чудесно да кажа чрез теб на моя приятел Раджа всичко, което иска да изрече моята недостойна уста. Много пъти съм имал желание да кажа неща, за които нито аз, нито моят приятел Сутра сме способни да намерим думи. Кажи на Раджата, че той е мъдър и умен мъж, щом си е намерил толкова добър преводач.
— Казва, че го плямпам много добре малайския — весело предаде Питър Марлоу поуспокоен. — И се радва, че сега ще уредите трампата по-лесно.
— За бога, къде ти отиде английското възпитание? Какви са тия приказки — плямпам, трампа! Я говори като хората!
— Хм, а аз толкова усърдно слушах Макс — умърлуши се Питър.
— По-добре не го слушай.
— Нарече те също Раджа! Това ще ти е прякорът отсега нататък. Искам да кажа оттук нататък.
— По-сериозно, Питър!
— Я стига!
— Хайде, нямаме много време. Кажи на Чен Сан, че бързаме. А за сделката…
— Още е рано да говорим за работа, човече! — прекъсна го Питър Марлоу с изумление. — Ще ги обидиш и двамата. Първо трябва да пийнем кафе и да хапнем нещо, пък тогава ще почнем.
— Няма за кога да чакаме.
— Ако отворя дума за сделката, ще ги обидя. Страшно ще ги обидя. Слушай какво ти казвам!
Царя размисли за миг. „Е — каза си той, — щом си купил някого заради ума му, глупаво е да не го използваш, освен, ако имаш свои съображения. Точно по това си личи истинският бизнесмен, когато трябва да реши дали да вярва на предчувствието си или на нечий ум.“ Но в случая той нямаше предчувствия, затова просто кимна:
— Добре, щом така искаш.
Царя си пушеше цигарата, слушаше как Питър Марлоу разговаря с домакините и незабелязано изучаваше Чен Сан. Дрехите му бяха по-хубави от миналия път. Носеше и нов пръстен, камъкът трябва да беше сапфир, около пет карата. Стегнатото му, чисто, гладко лице имаше цвят на мед, косата му бе грижливо подстригана. Ясно, не живее зле Чен Сан. А виж, работите на Сутра не вървят добре. Саронгът му е стар, протрит по ръба. Скъпоценности няма. Миналия път имаше златен пръстен. Сега е изчезнал и следата върху пръста му почти напълно се е заличила. Значи не го е свалил нарочно, колкото за случая.
Чуваше как жените оттатък бъбрят тихичко и долавяше нощния покой на селцето. Прозорецът нямаше стъкло и през него в стаята нахлуваше миризмата на печено прасе. Това вероятно означаваше, че селото действително има нужда от Чен Сан, техния посредник на черната борса за риба — по закон бяха длъжни да продават направо на японците, — и му дава прасето, за да им предложи по-добра цена. Или пък старецът, който го бе хванал, устройваше пир за приятелите си. Не, хората около огъня чакат също толкова нетърпеливо, колкото тях. Значи и те са гладни. Ясно, в Сингапур работата се затяга. Селцето би трябвало да е добре запасено с храна, напитки и всичко останало. Чен Сан надали преуспява в контрабандата с риба. Нищо чудно японците да са го взели на мушка. Нищо чудно дните му на тая земя да се преброени. В такъв случай много е вероятно той да има повече нужда от селцето, отколкото селцето от него. И затова се издокарва пред тях — дрехи, пръстени. Нищо чудно на Сутра да му е писнало да губи толкова пари и да си търси друг черноборсаджия.
— Ей, Питър — обади се той, — попитай Чен Сан как му върви търговията с риба в Сингапур.
Питър Марлоу преведе въпроса.
— Казва, че не може да се оплаче. Храната е толкова недостатъчно, че получавал възможно най-добри цени. Но казва, че японците му създавали големи главоболия. Все по-трудно ставало да се търгува. И все по-скъпо струвало да заобикаляш законите.
„Аха, хванах ли те сега натясно! — Царя ликуваше: — Значи Чен не е дошъл само заради моята сделка. Наистина го интересуват рибата и селото. Как да обърна това в моя полза? Той здравата е закъсал и не може да пренесе стоката. Сигурно японците са хванали някоя и друга лодка и са се разбеснели. Сутра не е глупав. Ако не получава пари, няма да дава стока и Чен знае това. Ако не се върти търговия, няма печалба и Сутра скоро ще отиде при друг. Работата е ясна!“ Царя разбра, че е в изгодно положение и мислено вдигна началната цена.
