После донесоха яденето: печени сладки картофи, сини домати, кокосово мляко, дебели парчета свинско плувнали в мазнина, банани, папая. Царя забеляза, че няма местни деликатеси или агнешко, нито говеждо филе и сладки, които малайците толкова обичаха. Даа, нещата никак не бяха розови.

Храната поднасяше първата жена на старейшината, сбръчкана старица. Помагаше и Сулина, една от дъщерите му — гъвкава и закръглена красавица с нежна кожа с цвят на пчелен мед, ухаеща на младост и с чист саронг в тяхна чест.

— Табе, Сам — намигна й Царя.

Момичето прихна и свенливо се опита да скрие смущението си.

— Защо я наричаш Сам? — трепна Питър Марлоу.

— Защото прилича на брат ми — сухо отвърна Царя.

— Ти брат ли имаш? — Питър Марлоу го изгледа изненадан.

— Шегувам се, нямам брат.

Питър Марлоу помисли за миг, после запита:

— Тогава защо й викаш Сам?

— Дъртият не ме запозна — обясни Царя, без да гледа към момичето, — затова аз я кръстих така. Мисля, че й отива.

Сутра се досети, че двамата си казаха нещо за дъщеря му и разбра, че е направил грешка, като я пусна при гостите. В други времена би бил доволен един от туан-туан да я хареса и да я заведе в дома си като своя любовница за година-две. Тогава тя ще се върне в селото научена как да се държи с мъже, ще донесе хубава зестра и няма да му е трудно да й намери подходящ съпруг. Така би направил по-рано. Но сега ухажването водеше единствено до необуздани срещи в храсталака, а Сутра не желаеше това да се случи с дъщеря му, макар че й беше време да стане жена. Той се наведе напред и предложи на Питър Марлоу едно хубаво парче месо:

— Дали това няма да изкуши апетита ти?

— Благодаря, ще приема.

— Можеш да си вървиш, Сулина.

Питър Марлоу долови категоричността в гласа на Сутра и забеляза сянката на недоволство, преминала по лицето на момичето. Но то се поклони дълбоко и излезе. Старата жена остана да им прислужва.

„Сулина! — повтори името й Питър Марлоу, усетил отдавна забравен порив. Не е толкова красива като Няй, която бе съвършена, но е горе-долу на нейната възраст и е хубавичка. Сигурно е на четиринайсет, а вече е узряла. Господи, колко зряла изглежда!“

— Храната не ти ли се нрави? — попита Чен Сан, забелязал впечатлението, което Сулина бе направила на Питър Марлоу. Това вероятно щеше да му даде още един коз в ръцете.

— Напротив. Прекалено е хубава, защото небцето ми е отвикнало от хубава храна. — Питър Марлоу си спомни, че спазвайки добрия тон, местните хора говорят за жени само с притчи, и се обърна към Сутра: — Един мъдрец е казал, че има много видове храна — храна за стомаха, храна за окото и храна за духа. Тази вечер аз вече получих храна за стомаха. А твоите думи и думите на Чен Сан нахраниха духа ми. Заситих се. Но ето че накрая ни предложихте също и храна за окото. Как бих могъл да се отблагодаря за щедростта ти?

Бръчките по лицето на Сутра се врязаха по-дълбоко. Добре казано. Затова той се поклони и отвърна просто:

— Мъдри са думите ти. Може би след време окото ще огладнее отново. Трябва пак да си поговорим за мъдростта на предците някой път.

— Какво толкова се зарадва, Питър?

— Не съм се зарадвал, просто съм доволен от себе си. Току-що му казах, че според нас дъщеря му е много хубава.

— О, да! Истинска кукличка! Защо не я поканиш да изпие едно кафе с нас?

— Ти си откачил! — Питър Марлоу направи усилие гласът му да остане спокоен. — Тук работите не стават така — още дошъл-недошъл, и почваш да каниш момичетата на кафе. Трябва да действаш постепенно, да подготвяш почвата.

— В Америка тия глупости ги няма. Видиш ли някое маце, дето ти харесва, отиваш при нея и ако и тя те харесва, въпросът ти е уреден.

— Нямаш никаква изтънченост ти.

— Може би. Но затова пък съм имал много мацки. Те се разсмяха и Чен Сан попита за какво се шегуват.

Питър Марлоу му отговори, че Царя е казал: „Трябва да отворим кантора в селото и да не си правим труда да се връщаме в лагера.“ След като си изпиха кафето, Чен Сан смени темата.

— Струва ми се, че е много рисковано да идвате от лагера през нощта. Много по-рисковано, отколкото е моето идване в селото.

„Едно на нула за нас — зарадва се Питър Марлоу. — Според източните нрави Чен Сан сега е в по-лоша позиция — злепостави се, като започна пръв.“ Той се обърна към Царя:

— Е, Раджа, можеш да започваш. Вече спечелихме една точка.

— Така ли?

— Да, какво искаш да му кажа?

— Кажи, че му предлагам голяма сделка. Диамант — четири карата, на пръстен от платина, в идеално състояние, синьо-бял. Искам тридесет и пет хиляди долара — пет хиляди в малайски долари, останалите в японски фалшиви пари. Очите на Питър Марлоу се разшириха. Той бе обърнат към Царя, затова изненадата му остана скрита за китаеца, но Сутра я забеляза. Тъй като не участваше в сделката, а само получаваше процент като посредник, старецът се приготви да наблюдава битката. Нямаше защо да се безпокои за Чен Сан — от личен опит знаеше, че китаецът се оправя повече от добре.

Питър Марлоу преведе думите съвсем точно. Размерът на сделката щеше да заглади всеки пропуск в обноските. А и искаше да извади китаеца от равновесие. Хванат неподготвен, Чен Сан видимо се оживи и поиска да види диаманта.

— Кажи му, че не е у мен, но ще го донеса след десет дни. Кажи му, че трябва да имам парите три дни преди това, защото собственикът няма да ми го предаде, докато не получи парите.

Чен Сан знаеше, че Царя е честен търговец. Щом казва, че има такъв пръстен и ще го донесе, значи ще го донесе. Винаги е удържал на думата си. Но да му даде толкова пари накуп, и то в лагера, където Царя е напълно недосегаем за него, това вече бе твърде рисковано.

— Кога мога да видя пръстена? — попита той.

— Кажи му, че ако иска, може да дойде в лагера след седем дни.

„Значи трябва да дам парите, преди дори да съм видял диаманта — мислеше си Чен Сан. — Това е невъзможно и туан Раджа го знае. Лоша работа. Ако диамантът наистина е четири карата, мога да взема за него петдесет до сто хиляди долара. В края на краищата познавам китаеца, който печата парите. Но петте хиляди в малайски долари са друго нещо. Тях ще трябва да ги купувам на черно. По какъв курс? Шест за долар е прекалено малко, двайсет към едно — прекалено много.“

— Кажи на моя приятел Раджа — рече той, — че условията на тази сделка са доста особени, затова трябва да си помисля повече, отколкото нормално би мислил един делови търговец.

После отиде до прозореца и се загледа навън.

Дотегнала му бе войната, дотегнали му бяха подмолните машинации, до които един честен търговец трябваше да прибягва, за да припечели за насъщния. Мислеше си за нощта и звездите, за глупостта да се биеш и умираш за неща без никаква реална стойност. В същото време знаеше отлично, че оцеляват силните, а слабите загиват. Сети се за жена си и децата си — три дъщери и един син — и за нещата, който би искал да им купи, за да ги направи щастливи. Мислеше си също, че иска да си намери втора жена. Значи трябваше на всяка цена да осъществи тая сделка. Струваше си риска да се довери на Царя.

„Цената е добра — реши той. — Но как да се подсигуря за парите? Трябва да намеря посредник, на когото мога да се доверя. Най-добре да е някой от охраната на лагера. Той може да види пръстена и да предаде парите, ако пръстенът не е фалшив и действително е четири карата. После туан Раджа ще го донесе тук, в селото. Не е необходимо пръстенът да попада у часовия. Но как да се довери човек на тия корейци? Ще трябва да измисля нещо — например, че парите са дадени в заем на лагера от китайците в Сингапур. Не, не става, защото часовият ще види пръстена. Така че той трябва да знае всичко. И ще иска солидна сума за услугата.“ Чен Сан се обърна към Царя и забеляза, че и него го е избила пот. „Аха — помисли си китаецът, — страшно ти се иска да го продадеш, нали! Но сигурно знаеш, че и на мен страшно ми се иска да го купя. Ти и аз сме единствените, които могат да доведат тая сделка до успешен край. Ти се славиш като най-честния търговец в Чанги, а с такава огромна сума разполагам само аз.“ — Ето какво е моето предложение, туан Марлоу. Надявам се, че то ще бъде изгодно както за моя приятел Раджа, така и за мен. Първо, договаряме се за цената. Тази, която той спомена, е твърде висока, но сега това не е най-важното. Второ, спираме се на един посредник, някой от охраната, на когото и двамата можем да се доверим. След десет дни аз ще пратя по него половината от парите. Посредникът ще огледа пръстена и ако той отговаря на описанието на собственика му, ще даде парите на моя приятел Раджа. После Раджа ще ми донесе тук пръстена. Аз ще доведа специалист да претегли камъка. Тогава ще платя останалите пари и ще го взема.