— Всичко е наред — съобщи той.

Значи Питър се е прибрал в лагера и играта може да се прекрати. Царя се върна в бараката и завари там приятеля си.

— Къде се губиш? — смигна му той.

— Ами ето, реших да намина малко към теб.

— Искаш ли кафе?

— Няма да ти откажа!

На прага се появи Грей, но не каза нищо, само надникна и огледа бараката. Питър Марлоу бе по саронг. Саронгът няма джобове. Офицерската лента си е на мястото…

Питър Марлоу отпи невъзмутимо от кафето и го погледна право в очите. След миг Грей се обърна и изчезна в тъмнината.

— Ще си тръгвам вече — надигна се Питър Марлоу, изтощен.

— Гордея се с теб, Питър.

— Държиш си на думата, нали?

— Естествено.

— Благодаря!

Тази нощ Царя имаше да решава нов проблем. Как да си изпълни обещанието, по дяволите?

Докато вървеше към бараката на австралийците, Ларкин тръпнеше от безпокойство. Тревожеше се за Питър Марлоу — ръката май го мъчеше повече от нормално, болката беше прекалено силна, за да се обясни само с една обикновена рана, както казваха лекарите. Тревожеше се и за Мак — горкият, миналата нощ толкова бълнува. А и за Бети се тревожеше. Напоследък непрекъснато сънуваше ужасни кошмари — те двамата с Бети в леглото, после на негово място други мъже, той стои отстрани и гледа, а Бети се залива от смях…

Стигна до бараката, влезе вътре и отиде до леглото на Таунзънд.

Очите на ефрейтора бяха подпухнали и затворени, драскотини покриваха лицето му, а ръцете и гърдите му бяха целите в рани. Като отвори уста, на мястото на зъбите зейна кървава дупка.

— Кой те нареди така, Таунзънд?

— Не знам — изохка австралиецът. — Нападнаха ме.

— Защо?

По лицето на Таунзънд потекоха сълзи и размазаха кръвта от драскотините.

— Аз имах… имах… не, не, нищо. Не знам.

— Тук сме сами, ефрейтор. Кажи кой беше?

— Не знам. — От устните му се отрони ридание.

— Ох, така ме биха, така страшно ме биха…

— Защо те нападнаха?

— Ами аз… аз… — Идеше му да изкрещи: „Диамантът, диамантът беше у мен.“ Искаше да помоли полковника за помощ, но не можеше, трябваше да мълчи, защото иначе полковникът ще пита откъде има диаманта, и той ще трябва да признае, че е от Гърбъл. Тогава ще поиска да разбере как така диамантът на Гърбъл е у него. Пък и самоубийството. Може да реши, че не е било самоубийство, а убийство. Ама не беше! Според него поне не беше убийство, но пък кой знае, може някой да е пречукал Гърбъл заради диаманта. „Онази нощ Гърбъл не си беше на леглото и аз случайно напипах пръстена в дюшека, измъкнах го и излязох навън. Никой нищо не можеше да докаже, пък и стана така, че Гърбъл се самоуби същата нощ и всичко се нареди идеално. Само дето може би аз убих Гърбъл, убих го, като откраднах пръстена. Може би това е била последната капка за него — нали същия ден го изхвърлиха от групата, задето открадна от ориза, а после и диамантът изчезна. Може точно затова да се е отчаял нещастникът и хайде в дупката. Но защо ще крадеш ориз, ако имаш диамант за продан? Няма логика, просто няма логика. Значи може би аз съм единствената причина за смъртта му и сега се проклинам, сто пъти се проклинам, че го откраднах тоя диамант. Откакто станах крадец, мира нямам ни денем, ни нощем. Ей богу, направо се радвам, че ми го свиха и се отървах от него.“ — Не знам — изхлипа отново Таунзънд.

Ларкин разбра, че няма смисъл да настоява повече, и го остави насаме с болката му.

На вратата едва не събори отец Донован.

— А, извинявайте, отче!

Отец Донован имаше вид на призрак — невероятно съсухрен, с дълбоко хлътнали в орбитите благи очи.

— Здравей, стари приятелю! — каза той. — Как си? Как са Мак и младият Питър?

— Добре, благодаря! Ларкин кимна с глава към Таунзънд. — Знаете ли нещо за него?

Донован погледна натам и кротко отвърна:

— Знам, че той е един страдалец.

— Извинявайте, не биваше да питам. — Ларкин помисли за миг и каза с усмивка: — Не искате ли да изиграете един бридж с нас? Примерно след вечеря?

— Благодаря, с удоволствие.

— Добре значи, след вечеря.

Отец Донован изчака Ларкин да се отдалечи и отиде при Таунзънд. Ефрейторът не бе католик, но отец Донован не правеше разлика — та нали всички люде са чада божии. „Само че така ли е наистина? — задаваше си той вечния въпрос. — Божии чада ли са всички? Може ли божии чада да вършат такива неща?“ По обяд вятърът и дъждът налетяха в общ пристъп и скоро всичко прогизна от влага. Сетне дъждът спря, а вятърът продължи. Парчета от кокосовите рогозки се откъсваха от покривите, летяха из лагера и се оплитаха на земята с откършени клонаци, парцали и отнесени шапки. После вятърът спря и лагерът отново се върна към нормалното си състояние — измъчван от слънце, жега и мухи. Водата шуртя из канавките още известно време, после взе да попива в земята и да се вмирисва. Мухите сякаш се умножиха.

Питър Марлоу крачеше безцелно нагоре по хълма. Стъпалата и целите му крака бяха омазани с кал — оставил бе бурята да се излее върху му с надеждата, че вятърът и дъждът ще отмият непресекващата болка. Но те дори не я докоснаха. Той застана пред прозореца на Царя и надникна вътре.

— А, Питър, как си, моето момче? — Царя се надигна от леглото и затърси цигарите си.

— Ужасно — отвърна Питър Марлоу и седна на пейката под навеса. Повдигаше му се от болката. — Тая ръка ще ми види сметката. Шегувам се де! — засмя се насила той.

Царя изскочи през прозореца.

— Не си го слагай на сърцето… — рече той с изкуствена усмивка.

— Как да не си го слагам на сърцето, можеш ли да ми кажеш! — избухна Питър и мигновено съжали: — Извинявай, нервен съм. Понякога направо не знам какво говоря.

— На, запали. — Царя му подаде огънче: „Ама и аз добре се подредих, няма що — помисли си той. — Англичанчето възприема бързо, прекалено бързо, мен ако питат. Я да проверим.“ — Сделката я приключваме утре. Парите можеш да вземеш още тая нощ. Аз ще те прикривам.

Но Питър бе глух за околния свят. Болката прегаряше в мозъка му една-единствена дума: „ампутация“. В ушите му сякаш звънтеше съсъкът на триона и той усещаше как зъбците режат кост, костта на неговата собствена ръка.

Разтърси го ужас.

— Ами…това? — промърмори той и с усилие откъсна поглед от ръката си. — Ще можеш ли да направиш нещо наистина?

Царя поклати глава. Ето на, прав беше. Пит единствен знае къде са парите, но няма да ги даде, докато не се уреди лекарството. Няма ли лекарство, няма да има мангизи. А без мангизи отиде продажбата. А значи и печалбата. „Познавам аз хорските душици — въздъхна той, — и слава богу. Важното е веднъж да прецениш всичко правилно, после нещата тръгват по вода — като снощи например. Ако не бях накарал Пит да рискува, сега и двамата да са ни тикнали в затвора, голи като пушки. А Пит излезе късметлия, сделката би всички рекорди. Пък и е момче на място. Добро момче е. То като си помислиш, кой би искал да му отрежат ръката. Пит е прав да настоява. Много се радвам, че излезе добър ученик.“ — Остави това на Чичо Сам!

— На кого?

— На Чичо Сам — символ на Америка, не знаеш ли? Като Джон Бул. — обясни той с раздразнение.

— А, да, извинявай. Днес просто… просто… — Отново взе да му се повдига.

Питър Марлоу се надигна с мъка. Канеше се да се усмихне на Царя, да благодари и да му стисне ръката, но ужасната дума изплува отново, трионът отново застърга и той само кимна едва-едва и излезе от бараката.

„Гледай какво нещо — мислеше си Царя с горчивина. — Ето, той смята, че ще го излъжа, че нищо няма да направя, ако не ме притисне. За бога, Питър, ще помогна, разбира се. Никога не бих отказал такова нещо, дори да не ме държеше в ръцете си. Та ти си ми приятел, по дяволите!“ — Хей, Макс.

— Кажи?

— Докарай ми Тимсън по най-бързия начин.

— Веднага — отвърна Макс и излезе.

Царя отключи черния сандък и извади три яйца.