— Текс, искаш ли да си изпържиш едно яйце? И две за мен.

— Иска ли питане? — ухили се Текс и взе яйцата. — Ей, сутринта слязох да погледна Ева. Вече е издула корема, бога ми!

— Ами, не е възможно. Няма и два дни, откакто беше при Адам.

— Още двайсет дни, и пак ставаме татковци!

Текс изтанцува една-две стъпки, взе олиото и се запъти към кухнята.

Царя се изтегна на леглото, замислено се почеса и се загледа в гущерите, които ловяха мухи и се чифтосваха по гредите. После затвори очи и се опита да заспи. Ето, часът е само дванайсет, а той вече бе свършил сума ти работа. То всъщност цялата история стана още в шест сутринта. Тази мисъл го накара да се усмихне. Да, сър, доброто име и рекламата са голямо нещо…

Това се бе случило призори. Той все още спеше, когато нечий предпазлив, приглушен глас прекъсна сънищата му. Събуди се мигновено, погледна през прозореца и видя едно човече с вид на невестулка, вперило очи в него през мътната светлина на ранното утро. Никога преди не бе виждал това лице.

— Какво има?

— Нося ти нещо, което искаш да купиш. — Гласът беше безизразен и пресипнал.

— Кой си ти?

В отговор човечето разтвори мърляв юмрук със счупени, черни от мръсотия нокти. На дланта му лежеше диамантеният пръстен.

— Продава се. На устата му се появи беззъба усмивка. — Истински е, не бой се.

— Ти ли си собственикът?

— Нали е у мен, какво искаш повече?

— Става. По кое време?

— Ти ще чакаш вътре. Аз ще се обадя, като се разкарат ония копои.

И мъжът изчезна така внезапно, както се бе появил. Тържествуващ, Царя си легна пак. „Горкият Тимсън — помисли си той. — Хубав номер му скроиха на проклетника — пръстенчето ще е мое на половин цена.“

— Добро утро, друже! Викал си ме. — Тимсън Дребния влезе в бараката.

Царя отвори очи и прикри с ръка една прозявка.

— Здрасти. — Той седна в леглото и с наслаждение се протегна. — Много вълнения днес, много нещо. Искаш ли яйце? Тъкмо ми приготвят две.

— Няма да ти откажа.

— Чувствай се като у дома си. — Сега можеше да си позволи да се прави на любезен. — Кажи, какво става със сделката? Да приключим работата след обяда, а?

— Не — поклати глава Тимсън. — Не днес. Утре.

Царя положи огромно усилие да скрие задоволството си.

— Тъкмо да поутихне суматохата — обясняваше Тимсън. — Чувам, че Грей излязъл от лечебницата. Сигурно вече дебне наоколо. — Австралиецът си даде вид на дълбоко угрижен. — Трябва да внимаваме и двамата. Не искам да провалим всичко тъкмо накрая. А и теб трябва да те пазя — нали сме приятели.

— Защо чак утре? — направи се на разочарован Царя. — Давай да свършим днес следобед.

После известно време слуша обясненията на Тимсън колко важно било да се внимава. Собственикът страшно се бил наплашил. Снощи дори го нападнали и добре, че те го отървали, горкия. То, ако не били той и неговите момчета… И така, Царя вече със сигурност знаеше, че Тимсън е натясно, че диамантът му се е изплъзнал и затова се опитва да печели време. „Ех, ама австралийците сега си съдират задниците да търсят крадеца — злорадствуваше той. — Хич не ми се ще да съм на негово място, ако го пипнат.“ Накрая се остави да бъде убеден. Просто за в случай че Тимсън си върне диаманта и първоначалната сделка се състои.

— Ясно, добре — уж с нежелание се съгласи Царя. — Нека бъде твоето — отлагаме за утре. — Той запали нова цигара, дръпна, подаде я на Тимсън и рече кротко, все още в духа на играта: — В тия горещини моите хора почти не спят, нощем. Най-малко четирима будуват до сутринта.

Тимсън схвана заплахата, но сега си имаше други грижи. Кой нападна Таунзънд, това искаше да разбере той. Дано хората му час по-скоро намерят тоя мръсник. Непременно трябваше да го пипнат, преди да стигне с диаманта до Царя, защото инак работата става лоша.

— А, знам какво е. И с моите момчета е така… Добре, че поне са били близко до оня нещастник Таунзънд. — „Ама и той е едно тъпо копеле! Как може човек да е толкова загубен! Ще се оставиш да те нападнат и дори няма да се развикаш навреме!“ — То човек вече не знае откъде ще му дойде…

Текс донесе яйцата и тримата ги изядоха заедно с ориза от обеда, после пиха по едно силно кафе. Когато Текс изнесе съдовете, Царя вече бе докарал разговора до другия важен въпрос.

Един мой познат търси да купи лекарства.

— Има да чака, нещастникът! — поклати глава Тимсън.

— Невъзможно е! — „Ясно — помисли си той, — лекарства значи! Това пък сега, за кого е? За Царя не са, сто процента. Като го гледам така, направо пращи от здраве. Надали е за препродажба, Царя не търгува с лекарства. И това е добре, защото пазарът остава изцяло мой. Сигурно са за някой, който му е близък, иначе не би се забъркал. Лекарствата на черно не са му по вкуса. Може да са за стария Мак, шотландеца! Ами да, казват, че не бил добре напоследък. Или пък за полковника — и него не го бива нещо напоследък.“ — Чувал съм, че един от англичаните имал хинин. Но ще ти струва цяло състояние!

— Трябва ми антитоксин — едно шише. И сулфамид на прах.

— Ами, никакъв шанс!

Тимсън чак подсвирна от изненада. „Антитоксин и сулфамид! Значи гангрена! Англичанчето! Господи боже мой, гангрена! Сега вече всичко си идва на мястото. Явно е англичанчето.“ Не само с гола хитрост въртеше Тимсън тая търговия. Той разбираше от лекарства — преди войната бе работил като помощник-аптекар, — но освен него самия никой не знаеше за това, защото инак щяха да го зачислят в санитарните части, проклетниците, и нямаше да му позволят да влиза в бой и да убива враговете. А кой уважаващ себе си австралиец ще се остави да прекара войната като фелдшер, непомирисал барут мухльо, пиши го направо предател… — Няма шанс — поклати глава той.

— Слушай, ще ти кажа като на приятел — рече Царя. Никой освен Тимсън не можеше да намери лекарствата, значи трябваше да го придума на всяка цена. — За Питър са.

— Хм, лоша работа — изсумтя Тимсън. Дълбоко в себе си изпитваше състрадание. Горкият! Свястно момче, куражлия. Още го болеше челюстта от удара, дето получи снощи, когато четиримата нападнаха Царя и англичанчето.

Веднага щом Питър Марлоу се хвана с Царя, Тимсън поразпита тук-там за него — знае ли човек какво може да му влезе в работа? Така научи за четирите немски и за трите японски самолета, за селцето и как англичанчето се опитвало да избяга от Ява, не като другата пасмина, дето все си трае и кротува. Но пък, като си помислиш, глупаво е да бягаш толкова далеч. Прекалено е далеч! И все пак англичанчето си го биваше.

Тимсън реши, че ще прати човек да открадне лекарствата от японската болница. Опасно е, но няма да е за пръв път. Горкият Марлоу, сигурно умира от ужас. Разбира се, че ще намери лекарства, дори ще му ги даде безплатно или ще вземе само колкото да покрие разходите… Отвратителна е тая търговия с лекарства, но нали все някой трябва да върши и това, така че по-добре да е той, отколкото други. Пък и не дига много цените, гледа да са що-годе нормални. Ако продава на японците, състояние ще натрупа, но това — не, на японците лекарства — не. Само на военнопленниците, и то всъщност с нищожна печалба, като се има предвид какви са рисковете.

— Направо да се пукне от яд човек, като си помисли що пратки на Червения кръст изчезват в онуй скривалище — каза той.

— Ами, това са само слухове.

— Слухове, друг път. С очите си съм го виждал. Веднъж ни пратиха там да бачкаме. Тъпкано е до тавана с разни кашони от Червения кръст — плазма, хинин, сулфамиди, какво ли не, ей така си стоят неразопаковани. Че то складът е най-малко стотина метра дълъг и двайсетина широк. И всичко отива за мръсните японци. Естествено, те приемат пратките. Чух, че пристигали през Чунцин. Червеният кръст ги дава на тайландците, а те ги препращат на японците — всичко е адресирано до „Чанги, за военнопленниците“. Със собствените си очи видях надписите. А японците лекуват с тях своите маймуни.

— Някой друг знае ли за това?