— Моля?

— Така де! — Бръф кимна към парите в ръката си. — Само толкова — за общата каса. Офицери и редници — всички участвуват наравно.

Царя простена. Цели четиристотин долара.

— По дяволите, Дон…

— Да се играе на карти, е лош навик. И да се ругае също, майка му стара. Заиграеш се на комар, току-виж, изгубиш парите и после накъде? А едно дарение може да спаси душата ти — човек се отдава на по-добри дела.

„Бързо се спазари, глупако! — каза си Царя. — Предложи половината!“

— Виж, аз с удоволствие…

— Много се радвам да го чуя. А ти? — обърна се Бръф към Макс.

— Ама, сър… — опита да се намеси Царя.

Макс се постара да обтегне погледа на Царя и Бръф продължи:

— Така, така, Макс, вземи пример от него. Той вече даде своя дял. Ти няма да останеш по-назад я!

Бръф взе горе-долу три-четвърти от всяка купчина и набързо преброи парите. Пред очите им. Царя седеше и не можеше да откъсне поглед от ръцете му.

— Значи ще има по десет долара на човек седмично за месец и половина напред — сметна Бръф. — Плащам в четвъртък. А, да! Макс, събери манерките и ги занеси в караулното. Още сега! Той напъха банкнотите в джоба си и тръгна да излиза. На вратата внезапно се сети за нещо и спря. Извади парите и отдели пет долара.

— На, да ме поменувате — хвърли ги той на масата, вперил поглед в Царя с невинна усмивка.

Из целия лагер събирането на манерки продължаваше. Мак, Ларкин и Питър Марлоу бяха в стаята на полковника. На кревата лежаха манерките им.

— Да извадим радиото и да ги хвърлим в тоалетните — предложи Мак. — Сега вече няма да е лесно да ги скрием.

— Може да ги хвърлим и така — обади се Ларкин.

— Шегуваш се, нали, полковник? — каза Питър Марлоу.

— Да, друже. Но и това е изход. Тримата заедно ще решим какво да правим.

— Може би след ден-два ще ги върнат. — Мак взе едната манерка в ръцете си. — По-добро скривалище за радиото не можем да намерим.

— Кой мръсник е разбрал, това искам да знам — вдигна ядосан глава той.

Тримата не откъсваха очи от манерките.

— Не е ли време за новините? — попита Питър Марлоу.

— Време е, момчето ми — отвърна Мак и погледна въпросително Ларкин.

— Съгласен съм — рече той.

Царя още не бе заспал, когато през прозореца надникна Тимсън.

— Ей, друже?

— Какво има?

Тимсън размаха пачка банкноти.

— Нося десетте бона, дето си ги платил за камъчето. Царя въздъхна, отвори черния сандък и наброи остатъка.

— Благодаря, друже — захили се Тимсън. — Чух, че Грей и Йошима са ви били на гости.

— Е, и?

— А, нищо! Жалко само, дето Грей не е намерил камъка. Не бих искал да съм на твое място сега, нито пък на мястото на Пит. Хич не бих искал. Крайно опасно, нали така?

— Я върви по дяволите!

— Само те предупреждавам по приятелски, друже. — Тимсън се изсмя. — А, и още нещо — първата партида мрежа е под бараката. За стотина клетки ще има. — Той отброи сто и двадесет долара. — Продадох бутчетата по трийсет парчето. Ето твоята половина.

— Кой ги взе?

— Приятели, друже, приятели! — Тимсън смигна. — Лека нощ.

Царя се мушна под завивките и отново провери дали мрежата против комари е подпъхната добре. Отвсякъде го заплашваха опасности. Чак след два дни можеше да отиде в селото, а отсега нататък безброй погледи щяха да дебнат в очакване. През нощта спа лошо, а на другия ден остана в бараката, заобиколен от телохранители.

Веднага след обяда направиха внезапен обиск на офицерските постройки. Три пъти преровиха стаичките, но не намериха нищо.

По здрач Мак се промъкна до тоалетните и извади трите манерки, пуснати на въженце в една от дупките. Изчисти ги, занесе ги в стаята и ги свърза. Тримата изслушаха новините и се постараха да ги запомнят. Мак не върна манерките обратно в скривалището, защото знаеше, че макар да бе внимавал, нечии зорки очи са го видели.

Тримата решиха да не крият повече радиото. Сигурни бяха, че не след дълго ще ги заловят.

Царя бързаше през джунглата. Щом наближи лагера обаче, взе да върви по-предпазливо, после зае позиция точно срещу американската барака, изтегна се на земята и доволно се прозя. Трябваше да изчака удобен момент, за да притича през пътеката, да мине под телта и да се озове отново в безопасност. Последната част от парите за диаманта издуваше джобовете му.

До селото отиде сам. Питър Марлоу още не се чувствуваше добре. Срещна се с Чен Сан и му връчи пръстена. Почерпиха се, а след това той отиде при Касе и тя го посрещна с радост.

Зората вече обагряше новия ден, когато най-сетне успя да се промъкне под оградата и да се върне в бараката. Легна си и едва тогава забеляза, че черният сандък липсва.

— Ах, копелета скапани! — разкрещя се той. — За нищо не може да разчита на вас човек.

— Бре, да му се не види! — затюхка се Макс. — Тук беше допреди един-два часа. Видях го, като ставах да ходя до клозета.

— А сега къде е?

Но никой нищо не бе видял, нищо не бе чул.

— Извикай Самсън и Брант — поръча Царя на Макс.

— Не е ли малко раничко за…

— Извикай ги, казах!

След половин час полковник Самсън пристигна, разтреперан от страх.

— Какво става? Нали знаеш, че не бива да ме виждат тук.

— Някой негодник ми е откраднал сандъка. Трябва да помогнеш да го открием.

— Как да ти помогна, като…

— Не ме интересува! — прекъсна го Царя. — Просто си дръж очите отворени и се навъртай около офицерите. Оттук нататък издръжка не плащам, докато не разбера кой е.

— Но, ефрейтор, аз нямам нищо общо с…

— Разбера ли кой е, ще си я получиш отново. Сега изчезвай.

След пет минути пристигна майор Брант и сцената се повтори. Когато той си отиде, Царя си приготви закуска. Останалите американци обикаляха лагера и слухтяха. Тъкмо се нахрани, и дойде Питър Марлоу. Царя му разправи за сандъка.

— Лоша работа — каза Питър Марлоу.

Царя кимна, а после му смигна.

— Това няма значение. Получих остатъка от мангизите от Чен Сан, така че имаме предостатъчно. Тъкмо си мислех, че е време да им стегна юздите на моите тук. Разпуснали са се, а пък това е въпрос на принцип. — Той му подаде шепа банкноти. — Твоят дял от сделката.

Питър Марлоу имаше огромна нужда от пари. Но отказа:

— Задръж ги. Вече ти дължа много повече, отколкото мога да върна. А пък нали плати и за лекарствата.

— Добре, Питър. Но си оставаме съдружници, нали?

— Естествено — усмихна се Питър Марлоу. Капакът на пода се отвори и по стълбата се качи Курт.

— Досега седемдесет — обяви той.

— А? — не разбра Царя.

— Днес е ден Р.

— Вярно, съвсем бях забравил!

— Хубаво, че аз не забравям. Тия дни ще тегля ножа на още десет. Няма защо да храним мъжки. Вече има пет-шест доста големи.

— Добре. — Царя почувствува, че му се повдига. — Ще обадя на Тимсън.

Когато Курт излезе, Питър Марлоу заяви:

— Тия дни няма да идвам повече тука.

— Защо?

— Така ще е най-добре. Вече не можем да крием радиото. Тримата решихме да не излизаме от стаята на Ларкин.

— Вие да не искате сами да си сложите примката на шията? Изхвърлете онова чудо, щом смятате, че са ви взели на мушка. После, ако ви разпитват, ще отричате.

— Мислихме по тоя въпрос, но нашето радио е единственото в лагера, затова искаме да работи колкото може по-дълго. Ако имаме малко късмет, току-виж, ни се разминало.

— Ти по-добре си пази кожата, приятелче.

— Именно — усмихна се Питър Марлоу. — Затова няма да се появявам тук известно време. Не искам да те замесвам и тебе.

— А какво ще правите, ако Йошима дойде да ви арестува?

— Ще си плюем на петите.

— И къде ще отидете, ако мога да попитам?

— Все по-добре, отколкото да седим със скръстени ръце.

Дайно, който беше на пост в момента, подаде глава през вратата.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, но идва Тимсън.