— Разбира се. Почини си, докато все още имаш възможност, стари човече.

— Благодаря ти. Господ да бди над теб!

— И над теб.

Мак легна и отпусна глава на възглавницата.

— Още работи — съобщи той, като едва скриваше вълнението в гласа си. — Върви някаква музикална програма. Съвсем ясно я чувам.

Ларкин съзря слушалката близо до ухото му и изведнъж избухна в смях. Разсмяха се и тримата. Шагата насочи пушка към тях.

— Спрете! — изкрещя той, изплашен от смеха.

— Моля те да ни извиниш — каза Питър Марлоу. — Просто на нас, пътниците към вечността, дори най-дребните неща ни се виждат много смешни.

— Ти наистина си пътник към безкрая, и то глупав, щом си нарушил разпоредбите, а после си се оставил да те хванат. Но искрено се надявам и аз да намеря сили да се смея, когато удари моят час. — Той хвърли пакет цигари на пода. — Вземи. Съжалявам, че са те хванали.

— Аз още повече — отвърна Питър Марлоу, раздели цигарите на три и погледна към Мак.

— Какво свирят?

— Бах, момчето ми — отговори Мак и едва се сдържа да не избухне пак в истеричен смях. — Сега млъкнете, ако обичате — доближи той глава до слушалката. — Искам да послушам малко музика.

— Може да се редуваме — предложи Ларкин. — Но мен ако питат, всеки, който обича да слуша Бах, е направо ако питат, откачен.

Питър Марлоу допуши цигарата и любезно благодари на Шагата.

По очукания капак на кофата се рояха мухи. Следобедният дъжд подрани и отми вонята, после слънцето отново се показа и изсуши прогизналия лагер.

Царя крачеше покрай офицерските постройки и усещаше тежестта на безброй погледи. Той спря предпазливо близо до стаята, в която стояха обречените.

— Табе, Шагата-сан. Може ли да поговоря с моя приятел?

Шагата го изгледа неразбиращо.

— Моли за твоето разрешение да говори с мен — обясни Питър Марлоу.

Шагата помисли за миг, после кимна.

— Ще ти разреша заради парите, които изкарах от продажбата — каза той и се обърна към Питър Марлоу: — Но ми дайте дума, че няма да се опиташ да избягаш.

— Имаш нашата дума.

— Бързо. Аз ще пазя. — Шагата се дръпна по-настрана, така че да вижда и пътя.

— Носи се слух, че караулното било тъпкано с войници — нервно започна Царя. — Да пукна, ако легна да спя нощес. Тия са такива мръсници, че като нищо ще ни изтрепят точно през нощта. — Устните му бяха пресъхнали. Цял ден бе наблюдавал телената ограда за някакъв знак от партизаните. Но знак нямаше. — Слушайте. — Той сниши глас и им съобщи плана си: — Започне ли стрелбата, обезвредете часовия и се измъкнете през оградата. И гледайте да е по-близо до нашата барака. Ще се опитам да ви прикрия, но не разчитайте на кой знае какво.

Царя стана, кимна на Шагата и се отдалечи. Веднага щом се прибра в бараката, събра мъжете на военен съвет. Разказа им за плана си, но не обясни, че могат да избягат само десет души. Американците обсъдиха всичко и решиха да изчакат. — Какво друго ни остава? — изрази страховете им Бръф. — Тръгнем ли да бягаме още сега, ще ни застрелят като кучета.

Само тежко болните затвориха очи тази нощ. И онези — една шепа мъже, които без страх можеха да се оставят в ръцете на бога… или на съдбата. Спеше непробудно Дейв Дейвън.

— Днес следобед са докарали Дейв от Утръм Роуд — беше им прошепнал Грей, когато донесе вечерята.

— Как е той? — поинтересува се Питър Марлоу.

— Тежи по-малко от трийсет и пет килограма.

Дейвън спа през цялата нощ и през целия следващ, изпълнен с ужас ден. Привечер умря в съня си. По това време Мак слушаше коментатора по радиото:

„Втората атомна бомба е разрушила Нагасаки. Президентът Труман постави на Япония последен ултиматум — безусловна капитулация или пълно унищожение.“ На следващия ден мъжете излязоха на работа извън лагера и колкото и да бе невероятно, се върнаха. В лагера продължаваха да пристигат казаните с храна и Самсън все така отмерваше дажбите пред всички и отделяше по нещичко за онези, които го бяха сложили да отговаря за продоволствията. Складът и кухните имаха припаси за още два дни, оризът вреше, мухите налитаха и всичко си беше постарому. Дървениците пак хапеха безмилостно, комарите също, а плъховете все така отглеждаха поколението си. Неколцина мъже умряха. Трима нови пациенти постъпиха в шесто отделение.

После мина още един ден и още една нощ, и още един ден. Накрая Мак чу свещените думи:

„Говори Радио Калкута. Току-що Радио Токио съобщи, че Япония обявява безусловна капитулация. Три години двеста и петдесет дни след японското нападение над Пърл Харбър войната приключи. Бог да пази краля!“ Скоро новината се разнесе из целия лагер и думите се вписаха в земята и небето, по стените и килиите на Чанги.

И все пак още цели два дни и две нощи всичко си остана постарому. На третия ден комендантът на лагера се зададе по пътеката край офицерските постройки, придружен от Авата, японския сержант. Питър Марлоу, Мак и Ларкин ги забелязаха и всяка крачка на двамата разкъсваше умовете им с агонията на смъртта. Часът им бе ударил.

— Жалко! — рече Мак.

— Жалко наистина — отвърна Ларкин.

Питър Марлоу не каза нищо, просто стоеше като вкаменен, впил поглед в Авата.

Умората бе издълбала лицето на коменданта на лагера, но дори в този миг раменете му оставаха изпънати, а крачката — твърда. Както винаги дрехите му бяха безупречно чисти, а левият ръкав на ризата беше грижливо втъкнат в колана. На краката си имаше дървени налъми, сложил бе и фуражката — зеленясала от вечната пот. Изкачи се по стъпалата и спря на прага.

— Добро утро — дрезгаво поздрави той, когато тримата станаха на крака.

Авата нареди с нисък бас нещо на часовия. Войникът се поклони и застана зад него. Още една къса заповед и двамата метнаха пушките си през рамо и се отдалечиха.

— Войната свърши — задавено рече комендантът. — Вземете радиото и ме последвайте.

Като в някакъв сън тримата изпълниха нареждането му и излязоха навън. Заля ги слънцето, обгърна ги въздухът и те се почувствуваха прекрасно. Поеха след коменданта нагоре по пътеката, следвани от изумените погледи на военнопленниците.

Шестимата полковници чакаха в кабинета на коменданта. Там бе и Бръф. Всички козируваха.

— Свободно — каза комендантът, след като козирува. После се обърна към тримата. — Седнете, моля. Ние всички ви дължим огромна благодарност.

— Наистина ли всичко свърши? — попита след миг Ларкин.

— Да. Току-що идвам от генерала. — Комендантът на лагера се замисли и огледа безмълвните лица. — На мен поне ми се струва, че свърши — добави той. — При генерала беше Йошима. Аз казах… Казах: „Войната свърши.“ Йошима преведе и генералът ме погледна. Почаках, но той нищо не отговори и аз повторих: „Войната свърши. Настоявам… настоявам да се предадете!“ — Комендантът потърка голото си теме. — Не знаех какво друго да кажа. Известно време генералът само ме гледаше. Йошима също мълчеше като ням.

Най-сетне генералът проговори и Йошима преведе: „Така е, войната свърши. Върнете се и поемете поста си. Наредил съм на моите войници да се обърнат с гръб към лагера и да ви охраняват от всеки, който се опита да влезе насила и да ви навреди. От този момент нататък те ще ви пазят вас. До нова заповед. За дисциплината в лагера продължавате да отговаряте вие.“ Бях съвсем объркан, затова само поисках да удвоят дажбите и да ни дадат лекарства, и той заяви: „От утре дажбите ще бъдат удвоени. Ще получите и лекарства. За съжаление не разполагаме с кой знае какво. Но за дисциплината отговаряте вие. Моите войници ще ви охраняват от всички, които биха искали да ви убият.“ — „Кои са те?“ — попитах аз. „Ваши врагове“ — сви рамене генералът и ме отпрати.

— Виж ти! — обади се Бръф. — Сигурно искат да излезем от лагера, за да имат претекст да ни изпозастрелят.

— Не можем да пуснем хората — каза с ужас в гласа полковник Смедли-Тейлър. — Кой знае какви безредици ще настъпят. Но нещо трябва да се направи. Дали да не поискаме да ни предадат оръжието си?