— Не мога, защото престъпваш закона.

— Кой закон?

— Яви се при полковник Смедли-Тейлър след вечеря. А дотогава оставаш под арест в бараката.

Грей се отдалечи. Голяма част от въодушевлението му се бе изпарило. Глупаво бе да ругае Марлоу. Глупаво, а и напълно излишно.

Когато Питър Марлоу отиде пред бетонната постройка, Грей вече го чакаше.

— Ще доложа на полковника, че си тук — каза той.

— Много любезно от твоя страна.

Питър Марлоу се чувстваше неловко. Взетата назаем фуражка на военновъздушните войски го притесняваше. Притесняваше го и скъсаната, макар и чиста риза. „Саронгът е толкова по-удобно нещо — мислеше си той. — Толкова по-естествено. — И тогава се сети за утре. — Утре ще получат парите за диаманта. Утре Шагата ще ги донесе, а три дни след това — отново сме в селото. Може би Сулина… Не бъди глупак. Защо мислиш за нея? Събери си ума, скоро ще ти потрябва.“

— Хайде, Марлоу. Мирно — изкомандува Грей.

Питър Марлоу се изпъна и с маршова стъпка, както е по устава, влезе в стаята на полковника. Като минаваше покрай Грей, прошепна „Копеленце мръсно!“ и почувства, че му олеква. После застана пред полковника, козирува стегнато и срещна погледа му.

Седнал зад грубо бюро, с фуражка на главата, сложил бастунчето си върху плота, Смедли-Тейлър изгледа сурово Питър Марлоу и педантично козирува. По негово собствено мнение той поддържаше изрядна лагерна дисциплина. Всичко, което правеше, бе достойно за армията. Всичко бе както се полага.

Полковникът измери с поглед младия мъж пред себе си. Стоеше изпънат като струна. „Добре“ — рече си той, — това поне говори в негова полза. Помълча малко, както му бе навикът. Обвиняемият трябва да бъде изваден от равновесие. Накрая попита:

— Е, лейтенант от въздушните сили Марлоу, какво имате да кажете в своя защита?

— Нищо, сър. Не зная в какво съм обвинен. Полковник Смедли-Тейлър погледна изненадано Грей, после се обърна към Питър Марлоу и се смръщи.

— Може би правите толкова нарушения, че ви е трудно да си ги спомните всички. Вчера сте били в затвора. Това е забранено. Не сте си носили офицерската лента. И това е забранено.

Питър Марлоу си отдъхна. Значи само затвора. Момент — ами яденето?

— Е, бяхте ли там, или не? — рязко запита полковникът.

— Бях, сър.

— Знаехте ли, че правите двойно нарушение?

— Да, сър.

— Защо бяхте в затвора?

— Отидох да навестя едни хора.

— Виж ти! — Полковникът направи малка пауза, после повтори с ирония: — Да навестите едни хора, а?

Питър Марлоу не отвърна нищо. Изчакваше. И дочака.

— Американецът също е бил в затвора. С него ли бяхте?

— Част от времето. Това не е забранено, сър. Но що се отнася до другите две заповеди — наистина ги наруших.

— Какво кроихте там двамата?

— Нищо, сър.

— Значи, признаваш, че вие двамата кроите нещо от време на време?

Питър Марлоу страшно се ядоса, че не помисли, преди да отговори. А знаеше, много добре знаеше, че с този умен, обигран човек трябва да внимава повече от всякога.

— Не, сър.

Очите му не се откъсваха от лицето на полковника. Но не каза нищо повече. Правило номер едно: когато си пред началство, отговаряш само „да, сър“ и „не, сър“ и казваш само истината. Свято правило бе офицерите да говорят истината, а ето че той, противно на възпитанието си, противно на всички неоспорими принципи, стои тук и говори лъжи или полуистини. Това бе ужасно нередно. А може би пък не беше?

Полковник Смедли-Тейлър отново подхвана играта, която бе довеждал до успешен край стотици пъти. За него не представляваше никаква трудност да си поиграе с някого и после да го унищожи, стига да поиска.

— Виж какво, Марлоу — рече той почти бащински, — докладвано ми е, че общуваш със съмнителни елементи. Няма да е лошо да се замислиш за положението си — и като офицер, и като джентълмен. Ето например тази връзка с американеца. Той е чиста проба черноборсаджия. Още не сме го хванали, но знаем що за човек е, а и ти сигурно също знаеш. Моят съвет е да прекъснеш връзките си с него. Не мога да ти заповядам, естествено, но те съветвам.

Питър Марлоу не отвърна нищо, но сърцето му се късаше. Полковникът говореше истината. И все пак Царя му бе приятел и този приятел го хранеше и му помагаше — на него и на групата му. И беше прекрасен човек, прекрасен. „Не, не сте прав — идеше му да отговори — и вашите съвети въобще не ме интересуват. Аз смятам, че е добър човек. Ние сме прекарвали чудесно заедно и ни е било толкова весело.“ А в същото време му се искаше да признае за сделките, за селото, и за диаманта, и за писалката. Но си представи Царя зад решетките — предаден от него самия — и се приготви за всичко, само и само да не допусне това.

На Смедли-Тейлър не му бе кой-знае колко трудно да усети колебанията на младежа пред себе си. Би било съвсем лесно да каже: „Почакай навън, Грей.“ И после: „Виж, моето момче, разбирам болката ти. Боже мой, та аз съм като баща на цял един полк, откакто се помня. Знам болката ти — не искаш да предадеш приятеля си. Това е похвално. Но ти си офицер, потомствен офицер. Помисли за прадедите си, за поколенията офицери, които са служили на родината. Помисли за тях. Тук е заложена твоята чест. Ти трябва да кажеш истината, такъв е законът.“ След това ще въздъхне леко — тактика, изпробвана цял един живот — и ще добави: „Да забравим тези глупости за нарушената заповед. И аз съм влизал в затвора, и то неведнъж. Но ако искаш да ми се довериш…“ И ще остави думите да натежат с необходимата сериозност. Тогава на бял свят ще излязат тайните на Царя и той скоро ще се озове в лагерния затвор… Но всъщност имаше ли смисъл? В момента го гнетеше много по-голяма грижа — теглилките. Това заплашваше да стане бедствие с необозрими размери.

Полковник Смедли-Тейлър знаеше, че винаги може да измъкне, каквито сведения пожелае от това дете насреща си — хората бяха отворена книга за него. Знаеше, че е умен командир — как да не бъде след толкова години в армията, — и основното му правило бе да пази самочувствието на хората си, да не ги притиска, докато наистина не прекрачат границата. Тогава безмилостно унищожаваше един за назидание на другите. Но в тези случаи трябва да се избере подходящият момент и подходящото престъпление, и подходящият офицер.

— Добре, Марлоу — каза той строго, — наказвам те в размер на една месечна заплата. Няма да го вписвам в досието ти и повече няма да говорим за това. Но оттук нататък да не си посмял да нарушаваш разпоредбите.

— Слушам, сър.

Питър Марлоу козирува и излезе, радостен, че разговорът е приключил. Малко оставаше да признае всичко. Полковникът бе добър и благ човек, а за справедливостта му се носеха легенди.

— Мъчи ли те съвестта, а? — попита Грей навън, забелязал избилата по лицето му пот.

Питър Марлоу не отговори. Все още бе разстроен и чувстваше огромно облекчение, че този път му се размина. Смедли-Тейлър извика отвътре:

— Грей! Може ли за момент?

— Да, сър.

Грей хвърли последен поглед към Питър Марлоу. Едномесечна заплата. Нищо работа, като се има предвид, че полковникът го държеше в ръцете си. Беше изненадан и доста ядосан, че Марлоу се измъкна толкова лесно. Но в същото време бе виждал и друг път как действа Смедли-Тейлър. Знаеше, че полковникът е упорит като булдог и си играе с хората като с пионки. Сигурно имаше нещо наум, щом бе оставил Марлоу да се отърве с толкова малко.

Грей заобиколи Питър Марлоу и отново влезе в стаята.

— Затвори вратата, Грей.

— Слушам, сър.

Когато останаха сами, Смедли-Тейлър каза:

— Говорих с подполковник Джоунс и интенданта сержант Блейкли.

— Така ли, сър! — „Това вече е друго нещо!“ — Освободих ги от постовете им, смятано от днес — съобщи полковникът, като подмяташе в ръка теглилката.

Грей се усмихна широко.

— Ясно, сър! — „Сега остава да каже за кога е насрочен военният съд и как ще го направят — дали при закрити врати? Ще ги разжалват ли? Скоро всички в лагера ще знаят, че той, Грей, е разкрил измамата, че той е ангелът им пазител, и тогава, о, боже, колко ще е хубаво тогава!“ — И с това ще смятаме въпроса за приключен — завърши полковникът.