Питър Марлоу намери Торусуми приседнал под едно ниско дърво, натежало от увилата се около ствола му лоза.

— Табе! — поздрави той.

— Табе! — Торусуми погледна часовника си и се прозя.

— Ще си тръгнем след един час. Още е рано. — Свали си кепето и изтри потта, избила по лицето и врата му. — Ама че гадна жега. Гаден остров.

— Така е — отвърна Питър Марлоу и продължи: — Един от мъжете притежава писалка, която е готов да продаде. Хрумна ми, че ти като приятел може би искаш да я купиш.

— Опита се да произнесе думите авторитетно, сякаш говореше Царя, а не самият той.

— Паркер ли е?

— Не. — Питър Марлоу извади писалката и отвъртя капачката, така че перото да блесне на слънцето. — Но писецът е златен.

Торусуми я огледа. Жалко, не беше Паркер, но пък и на летището, не би могло да се очаква кой знае каква стока. Ако беше Паркер, щеше да я продава лично Царя.

— Не струва много — рече той.

— Разбира се. Ако не искаш да се занимаваш… — И Питър Марлоу прибра писалката в джоба си.

— А, защо не. Може би така, докато се занимаваме с тази незначителна вещ, по-бързо ще мине времето. — Той сви рамене. — Не струва повече от седемдесет и пет долара.

Питър Марлоу се учуди, че началната цена е толкова висока. Сержантът явно нямаше понятие за истинската стойност. Боже, да знаех колко струва действително!

И така, двамата поседяха и се попазариха. Торусуми започна да се ядосва, но Питър Марлоу не отстъпи и накрая се споразумяха за сто и двадесет долара и пакет цигари.

Торусуми се надигна и отново се прозя.

— Време е вече да тръгваме. — После се усмихна: — Царя е добър учител. Като го видя, ще му кажа как ти се възползува от приятелството ми и ме измами в тази сделка. — Кореецът поклати глава с престорено самосъжаление. — Толкова пари за една нищо и никаква писалка! Царя направо ще ме вземе на подбив. Кажи му, моля те, че ще бъда, на пост след седем дни. Може би ще ми намери някой часовник. Истински този път.

Питър Марлоу остана доволен, че се справи успешно с първата си истинска сделка и получи не лоша цена. Но изведнъж го обзе раздвоение — ако дадеше всичките пари на сержанта, Царя щеше да побеснее. Това подкопаваше цялата система, която той така последователно бе изградил. А Торусуми със сигурност ще му спомене при следващата среща за писалката и цената. Но пък ако дадеше на сержанта само сумата, която бе поискал, и задържеше остатъка, значи го мами? Или точно това е „добра сделка“? Всъщност сержантът искаше шейсет и пет и толкова трябва да получи. А самият той дължеше на Царя сума ти пари. „Не биваше да се забъркваш в тая глупава история. Сам се оплете в мрежата си. Бедата ти, Питър, е, че се мислиш за много важен. Ако беше отказал на сержанта, сега нямаше да си блъскаш ума как да постъпиш. Каквото и да правиш — и едното, и другото, не е редно!“ Той бавно се запъти към хората си и все още се двоумеше. Сержантът вече бе строил групата и нетърпеливо отведе Питър Марлоу настрана.

— Всички са готови, сър. Проверих и инструментите. — После снижи глас: — Купи ли я?

— Да — отвърна Питър Марлоу и изведнъж решението дойде от само себе си. Той пъхна ръка в джоба на ризата и подаде на сержанта шепа банкноти: — Ето ти шейсет и пет долара.

— Сър, страхотен сте! — Сержантът извади една петдоларова банкнота и му я натика в ръката. — Дължа ви още един и петдесет.

— Нищо не ми дължиш!

— Десет процента са си ваши. Такъв е редът и аз с удоволствие го спазвам. Ще ви дам още долар и половина веднага щом разваля едрите.

Питър Марлоу му пъхна обратно парите.

— Няма нужда — рече той и внезапно се почувствува виновен. — Задръж ги.

— Настоявам да ги вземете — върна банкнотата сержантът.

— Виж какво, сержант…

— Добре, вземете поне тия пет. Ужасно ще ми е неудобно, сър, ако не ги вземете. Ужасно. Не знам как да ви се отблагодаря!

По целия път до лагера Питър Марлоу мълча. Чувствуваше се омърсен от огромния куп банкноти в джоба си, но същевременно съзнаваше, че дължи тези пари на Царя, и бе доволен, че ги има, защото можеше да купи нещо допълнително за групата. Сержантът го бе помолил за тази услуга единствено защото той се познаваше с Царя. При това Царя, а не сержантът му беше приятел. Когато се прибра в бараката, цялата тая жалка история все още не му излизаше от ума.

— Грей иска да му се обадиш, Питър — каза Юърт, като го видя.

— Защо?

— Не знам, момчето ми. Но изглеждаше нервиран от нещо.

Умората изведнъж изчезна и умът му заработи трескаво при новата опасност. Сигурно беше нещо във връзка с Царя. Грей нямаше да го вика за добро. „Мисли, Питър, мисли бързо! Селото? Часовникът? Диамантът? Или, о, господи, писалката! Не, това е невъзможно. Не може да е разбрал толкова скоро за нея. Да отскоча ли при Царя? Може би той знае какво става? Опасно е. Грей може точно затова да е казал на Юърт — за да ме принуди да направя грешка. Няма начин да не е знаел, че съм извън лагера. Но защо пък да тръгвам като овца към дръвника, плувнал в пот и мръсотия. Първо ще взема един душ, а после ще търся Грей. Няма да хукна още сега я!“ Когато отиде в банята, завари Джони Хокинс под един от душовете.

— Здравей, Питър — каза той.

— Здрасти, Джони. — Хокинс изглеждаше зле. Внезапно чувство на вина обагри лицето на Питър Марлоу. — Много съжалявам за…

— По-добре да не говорим за това — каза Хокинс. — Ще ми направиш услуга, ако не го споменаваш въобще.

„Дали знае — питаше се ужасен Питър Марлоу, — дали, знае, че аз съм един от тия, които го… изядоха? Дори сега… но то всъщност се бе случило едва вчера… мисълта за това му се видя отблъскваща. Все едно, че са канибали. Не, не знае! Сигурно не знае, иначе би ме убил. Ако бях на неговото място, аз бих го убил… Или пък… Кой знае? Боже господи, докъде ни докараха. Всичко, което изглежда нередно, е правилно и обратно. Как да разбереш истината? Как? Идиотски свят, обърнат с главата надолу. А шейсетте долара и пакета цигари, които спечелих… всъщност ги откраднах, или пък изкарах — кое от трите? Трябва ли да ги върна? Това също би било крайно погрешно…“

— Марлоу!

Обърна се и видя Грей, зловещо застанал отстрани на душа.

— Беше ти казано да ми се представиш веднага щом се върнеш!

— Предадоха ми, че си искал да ме видиш. Реших първо да се окъпя и после щях…

— Заповядах да ми се представиш незабавно! — По лицето на Грей плъзна тънка усмивка. — Но сега това няма значение. Слагам те под арест — няма да напускаш бараката си.

В банята настъпи тишина — всички офицери наостриха уши.

— Защо?

Грей потръпна от радост, като долови внезапния ужас в гласа му.

— За неизпълнение на заповед.

— Каква заповед?

— Много добре знаеш каква! — „Така, така, поизпоти се! Гузната ти съвест ще те поизмъчи. Ако изобщо имаш съвест, в което се съмнявам.“ — След вечеря се представи на полковник Смедли-Тейлър. И се облечи като офицер, а не като някоя мръсна уличница!

Питър Марлоу затвори рязко крана на душа, намъкна саронга си и сръчно направи възела. Усещаше как любопитните погледи на другите офицери пълзят по гърба му. Умът му отчаяно се напрягаше да разбере какво става, но той се опита да скрие тревогата си. Защо да доставя удоволствие на Грей.

— Ти наистина нямаш никакво възпитание, Грей. Такъв досадник си! — каза Питър Марлоу.

— Днес научих доста за възпитанието, мръснико — отвърна Грей. — И много се радвам, че не принадлежа към мръсната ви класа, долен мошенико. Всичките сте изнудвачи, подлеци, крадци и…

— За последен път ти казвам, Грей, затваряй си устата или ще ти я затворя аз.

Грей се помъчи да се овладее. Как му се искаше да се нахвърли срещу този високомерен мръсник, още сега, на мига. Ще го пребие, като нищо ще го пребие! Ще го смаже. Независимо от дизентерията.

— Ако някога се измъкнем оттук живи, ще те намеря и ще си уредим сметките. На всяка цена ще те намеря. Най-първо тебе.

— За мен ще е удоволствие. Но дотогава, ако чуя макар и една обидна дума от теб, ще си изпатиш здравата. — Питър Марлоу се обърна към другите офицери. — Чухте ме, нали? Предупредил съм го. Няма да позволя да ме ругае някаква си долна маймуна. — Той отново погледна към Грей. — Дръж се по-надалеч от мен.