— Ами… точно привършвахме проверката и тогава… тогава Грей се спъна в кантара и теглилките се разпиляха и… и видяхме, че са фалшиви. Така ли, сър?

— После какво стана?

— Ами, сър… — Блейкли се замисли за миг, сетне лицето му светна. — Грей ни попита за теглилките, но до тоя момент аз не бях забелязал, че са фалшиви… И вие също много се учудихте. После Грей си тръгна.

Джоунс му подаде малко тютюн.

— Забравяш какво каза Грей. Не си ли спомняш? Той каза: „Ако ми дадете малко ориз допълнително, по половин килограм седмично, и едно-две яйца, няма да ви докладвам.“ И тогава аз му казах да върви по дяволите и че аз сам ще докладвам за теглилките и за него също, и не бях на себе си от ярост за фалшивите теглилки. Как са попаднали тук? Коя свиня е посмяла да направи такова нещо?

Малките очички на Блейкли светнаха от възхищение.

— Да, сър, съвсем ясно си спомням. Той поиска половинка ориз и едно-две яйца. Точно както казахте.

— Тогава го запомни добре, глупако. Ако беше взел другите теглилки и си беше държал езика зад зъбите, нямаше да се забъркаме в тая каша. Гледай да не се раздрънкаш отново, защото ще прехвърля цялата отговорност върху тебе. Кой ще повярва на един сержант, ако аз заявя, че ти си виновен?

— Ще направя каквото ми заповядахте, сър. Обещавам!

— Сега въпросът е на кого ще повярват — на нас или на Грей. Така че не се безпокой. Само гледай да не си изгубиш пак ума и помни добре какво ти казах!

— Няма да забравя, сър, няма!

— Добре.

Джоунс заключи касата и вратата на бараката и се отдалечи.

„Умен е тоя Джоунс — убеждаваше сам себе си Блейкли. — Ще ни измъкне. Сега, когато ужасът от случилото се бе попреминал, започваше да го обзема спокойствие. Да, пък и Джоунс, за да си спаси кожата, трябва да спаси и твоята. Да, Блейкли, момчето ми, хитрец си ти — държиш го в ръчичките си, ако тръгне да играе двойна игра.“

Полковник Смедли-Тейлър замислено разглеждаше теглилката.

— Удивително нещо. Просто не мога да повярвам — промълви той и изгледа строго Грей. — Сериозно ли твърдите, че подполковник Джоунс ви е предложил подкуп? И то от провизиите на лагерниците?

— Да, сър. Всичко стана точно както ви обясних. Смедли-Тейлър приседна на леглото и изтри потта си — в тясната стая бе горещо и душно.

— Не мога да повярвам — повтори той, като клатеше глава.

— Единствено те имат достъп до кантара…

— Зная. Не се съмнявам в думите ви, Грей. Просто всичко това е… как да кажа… невероятно!

Смедли-Тейлър дълго мълча и Грей търпеливо чакаше.

— Аз ще си помисля какво да направя — докато говореше, полковникът не преставаше да оглежда теглилката и малката дупка. — Но цялата тази история е… страшно опасна. Така че за нея не бива да знае никой, абсолютно никой, нали разбирате?

— Да, сър.

— Боже мой, ако се окаже истина… тези хора направо ще ги линчуват. — Смедли-Тейлър отново поклати глава. — Двама души… и подполковник Джоунс… да посегнат на лагерните дажби! И всичките теглилки до една са фалшиви, така ли?

— Да, сър.

— С колко са по-леки, как мислите?

— Не знам, но може би има към килограм на всеки четиристотин. Предполагам, че са задигали по два-три килограма ориз на ден. Да не говорим за сушената риба и яйцата. Сигурно има и други замесени — не може да няма. Как ще готвят толкова ориз и ще останат незабелязани? Сигурно и някоя кухня е в играта.

— Боже мой! — Смедли-Тейлър закрачи напред-назад. — Благодаря ви, Грей, чудесна работа сте свършили. Ще се погрижа това да бъде отразено в служебното ви досие. — Той протегна ръка. — Чудесна работа наистина.

Грей раздруса здраво ръката му.

— Благодаря, сър. Съжалявам само, че не съм разбрал по-рано.

— А сега — никому ни дума! Това е заповед!

— Ясно, сър.

Той козирува и излезе. Краката му едва докосваха земята. Самият Смедли-Тейлър обеща: „Ще се погрижа това да бъде отразено в служебното ви досие!“ Нищо чудно да го повишат — пламна внезапна надежда в него. В лагера вече бяха повишили няколко души. Един чин по-горе ще е добре дошъл. Капитан Грей — добре звучи. Капитан Грей!

Следобедът се точеше непоносимо. Без работа на Питър Марлоу му бе трудно да държи хората прави, затова разпрати групички да търсят нещо за ядене и непрекъснато сменяше постовете, тъй като Торусуми отново бе заспал. Топлината бе жестока, въздухът трептеше нажежен. Всички проклинаха адския пек и се молеха час по-скоро да се свечери.

Най-сетне Торусуми се събуди, взе си пушката и тръгна да се разходи, за да пропъди дрямката. Той наруга няколко пленници, които спяха на сянка, и викна на Питър Марлоу:

— Моля те, вдигни тези свине и ги накарай да вършат нещо или поне да се правят, че вършат нещо.

Питър Марлоу се приближи до него.

— Извинявай, че ти създадохме грижи! — каза той, а после се обърна към сержанта: — Трябваше да внимаваш кога ще се събуди! Вдигни тия глупаци и вземете да копаете нещо или режете онова идиотско дърво, или кършете палмови клони, да ви вземат дяволите!

Сержантът се извини, както му беше редът, и начаса вдигна мъжете. Скоро всички усърдно се преструваха, че работят. Бяха усъвършенствали това умение до степен на истинско изкуство. Няколко черупки от кокосов орех бяха преместени от едно място на друго, отчупени бяха няколко палмови клонки, а по стволовете на палмите се появиха нарези от трион. Ако работеха с такава скорост всеки ден, скоро целият район щеше да бъде гладък и равен като тепсия.

След малко сержантът уморено докладва на Питър Марлоу:

— Всички работят като хали, сър. Повече от това — здраве му кажете.

— Добре. Още малко остана.

— Сър, бихте ли… бихте ли ми направили една услуга?

— Каква например?

— Ами… работата е такава. Вие нали… нали… — Сержантът притеснено изтри уста с някакъв парцал. Случаят бе твърде удобен, за да го пропусне. — Вижте това — извади той една писалка. — Не може ли да попитате оня кореец дали ще я купи?

— Искаш да кажеш да му я продам? — зяпна от изумление Питър Марлоу.

— Да, сър. Ами… така де, помислих си, че като сте приятели с Царя, ще можете… сигурно ще намерите начин да…

— Забранено е да се търгува с охраната — и по наша, и по тяхна заповед.

— О, сър, можете да ми имате доверие. Нали вие с Царя…

— Какво ние с Царя?

— Нищо, сър — предпазливо отговори сержантът. Какво му стана на тоя? Кого се опитва да прави на глупак? — Реших просто, че може би ще ми помогнете. Не само на мен, а и на групата ми, разбира се.

Питър Марлоу погледна сержанта, погледна писалката и изведнъж му се стори странно, че толкова се бе ядосал. В края на краищата действително беше продавал разни неща за Царя или поне му бе помагал. Пък и двамата наистина бяха приятели. В това нямаше нищо лошо. Ако не беше Царя, никога нямаше да го пратят на палмите. По-скоро щеше да си намества сега изкривената челюст или най-малко бузата му още щеше да гори от плесницата на Азуми. Така че трябва да поддържа славата на Царя. Нали всъщност той осигури кокосовите орехи.

— Колко искаш за нея? Сержантът се ухили.

— Е, не е „Паркер“, но има златен писец — той отвинти капачката за доказателство, — така че сигурно струва нещо. Попитайте го колко ще даде.

— Той ще иска да знае за колко я даваш. Аз ще го попитам, но трябва ти да определиш цената.

— Ако можете да вземете за нея шейсет и пет долара, много ще се радвам.

— Струва ли толкова?

— Мисля, че да.

Писалката действително имаше златен писец, и то с печат — четиринадесет карата. Освен това, доколкото Питър Марлоу можеше да съди, беше истинска. Не като другата.

— Откъде я имаш?

— Моя е, сър. Пазех я за черни дни. Но напоследък съвсем ми причерня.

Питър Марлоу кимна. Вярваше му.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Ти наглеждай хората и внимавай да има пост.

— Не се безпокойте, сър. Няма да шукнат.