— Какво ти става, по дяволите? — раздразнено попита Грей.

— Нищо, сър. Нищо ми няма. Сигурно…

Но усилието да довърши изречението му се видя твърде изтощително и той остави думите да се слеят с бръмченето на мухите. Тук през деня царуваха мухите, а през нощта — комарите. Нито за миг не настъпваше пълна тишина. Нито за миг. Как ли би изглеждал животът без мухи, без комари, без хора наоколо? Мастърс се опита да си спомни, но дори това усилие бе твърде голямо за него и той се отказа. Просто седеше — неподвижен, тих, замрял, едва дишаща човешка развалина. А отвътре душата му се късаше.

— Хайде, Мастърс, можеш да си вървиш — обади се Грей. — Аз ще изчакам смяната ни. Кой е дежурен днес?

Мастърс напрегна мозъка си и след миг отговори:

— Блуй, Блуй Уайт.

— Господи, Мастърс, я се стегни малко — ядоса се Грей. — Ефрейтор Уайт умря преди три седмици.

— О, извинявайте, сър — уморено каза Мастърс, — извинявайте. Сигурно ми… Май е… май трябва да е Питърсън — оня австралиецът, англичанинът, искам да кажа. Пехотинец е, струва ми се.

— Добре, върви да си вземеш обяда. И не се мотай на връщане.

— Няма, сър.

Мастърс си сложи островърхата сламена шапка, козирува и се измъкна през отвора, служещ за врата, като придърпваше с ръка парцаливите си панталони.

„Пфу, човек може да го подуши от сто метра — помисли си Грей. — Крайно време е да дадат малко сапун“. Но той знаеше, че не само Мастърс вони на пот. Всички бяха така. Не се ли изкъпеш шест пъти на ден, миризмата те обгръща като… покров. Тази дума го накара да се сети отново за Мастърс и за знака, който бе изписан на цялото му същество. Може би той самият също го усещаше, затова и не се къпеше. Какъв е смисълът?

Грей познаваше този знак. Мнозина бяха умирали пред очите му, но когато се замисли за полка си, за войната въобще, усети как горчилката в гърдите му пак започна да се надига. „Да те вземат дяволите — едва не изкрещя той, вече стана на двадесет и четири, а още си лейтенант! Ето, войната кипи навред. Всеки божи ден валят повишения. Възможности хиляди. А аз кисна в тоя смрадлив военнопленнически лагер нищо и никакъв лейтенант. Господи, как се случи точно в Сингапур да ни прехвърлят през четиридесет и втора! Как не стигнахме там, където ни пратиха отначало! Как…“

— Стига! — заповяда си той на глас. — И ти си същата стока като Мастърс, идиот с идиот!

В лагера беше нещо съвсем нормално да си говориш сам от време на време. По-добре да излееш тревогите си в думи, твърдяха лекарите, отколкото да преглъщаш — това е пътят на лудостта. През деня обикновено не беше чак толкова зле. Човек съумяваше да не мисли за другия живот, за насладите му — яденето, жените и дома, яденето и пак яденето, жените и яденето. Страшни бяха нощите. През нощта идваха сънищата, сънища за храна и жени, сънища за твоята собствена жена. И не след дълго предпочиташ да сънуваш, вместо да си буден и ако не се овладееш, започваш да сънуваш и когато си буден, и дните преливат в нощи, а нощите в дни. Тогава ти остава само смъртта. Тиха, нежна. Лесно е да се умре. Трудното е да се живее. Освен за Царя. За него нямаше нищо трудно.

Грей все още не сваляше поглед от него. Опита се да разгадае какво говори на застаналия насреща му мъж, но двамата бяха твърде далеч. Помъчи се да разпознае другия, но не можа. По лентата му личеше, че е майор. Според японските разпоредби всички офицери бяха длъжни да носят на лявата си ръка лента със съответния чин. По всяко време. Дори и чисто голи.

Черните дъждовни облаци бързо се скупчваха на изток. Накъсани светкавици браздяха хоризонта, но слънцето още прежуряше. Задушлив порив на вятър смете в миг праха, после го пусна пак на земята.

Грей несъзнателно замахна с бамбуковата мухоловка. Чевръсто, отдавна доведено до съвършенство помръдване на китката и още една муха падна зашеметена на пода. Глупаво е да убиваш мухата с един удар. Осакати я по-добре! Тогава мръсницата ще страда и така ще заплати поне частица от твоето собствено страдание. Осакати я и тя ще крещи, ще крещи без звук, докато накрая дойдат мравките и другите насекоми да се сбият за още живата й плът.

Но Грей не изпита обичайното удоволствие от вида на мъчещия се мъчител. Цялото му внимание бе погълнато от Царя.

— Ами да! — с пресилена усмивка разказваше майорът на Царя. — А после пък бях в Ню Йорк. През трийсет и трета. Блажено време, ей! Такава прекрасна страна са това Щатите. Разправях ли ти, дето ходих в Олбъни? По онова време бях младши офицер…

— Да, сър — отвърна Царя отегчено. — Разправяли сте ми. — Достатъчно бе любезничил, а и непрекъснато усещаше погледа на Грей върху тила си. Беше вън от опасност и не се страхуваше, но искаше да избяга от тоя пек, да се скрие от този поглед. Сума ти неща имаше да върши. А и майорът, като Ян няма работа, та увърта, много му здраве. — Е, извинете, аз ще тръгвам, сър. Много ми беше приятно да си побъбрим.

— Един момент само — сепна се майор Бари и нервно се огледа наоколо, доловил любопитния взор на минаващите край тях мъже, доловил неизречения им въпрос: „Какво пък иска тоя от Царя?“. Ами не може ли да се видим някъде по-насаме?

Царя го погледна изпитателно:

— И тука сме насаме. Ако говорите тихо.

Майор Бари усети как го облива студена пот. Дни наред бе дебнал случай да срещне Царя и не биваше да изпуска такава златна възможност.

— Да, но бараката на лагерната полиция е…

— Не виждам какво общо имат тук ченгетата? Не ви разбирам, сър. — Царя винаги бе любезен с офицерите.

— Няма нужда да… Селърс каза, че можеш да ми помогнеш. На мястото на дясната си ръка майор Бари имаше само едно чуканче и все го почесваше, попипваше, мачкаше. — Може ли… дали не може да пласираш нещо за нас, за мен, искам да кажа. — Той изчака да останат съвсем сами и прошепна: — Става дума за една запалка „Ронсън“. В идеално състояние.

Изплюл веднъж камъчето, майорът усети, че му олекна. Но в същото време се чувстваше сякаш гол — да иска такова нещо от един американец, ей тъй, под открито небе, на пътеката, където непрекъснато сноват хора.

Царя се замисли за миг, после попита:

— Чия е?

— Моя — сепнато вдигна поглед майорът. — О, господи, да не мислиш, че съм я откраднал! Боже мили, никога не бих направил подобно нещо. През цялото това време я пазих, но ето на, сега се налага да я продадем. В групата всички са съгласни. — Той облиза пресъхналите си устни и отново попипа чуканчето. — Много те моля! Би ли се заел? Ти ще вземеш най-добрата цена.

— Нали знаете, че е забранено да се търгува?

— Да, но моля те… Не би ли се заел? Можеш да ми имаш доверие.

Царя се обърна с гръб към бараката и с лице към оградата, за всеки случай, да не би Грей да умее да чете по устните.

— Ще пратя някой след кльопачката — тихо рече той. — Паролата е: „Лейтенант Олбъни каза, че сте ме викали.“ Ясно?

— Да отвърна майор Бари с разтуптяно сърце. — Кога, каза, ще го пратиш?

— След кльопачката. След храна!

— А, добре, добре.

— Вие само му дайте запалката. Като я разгледам, ще ви намеря. Паролата остава същата.

Царя чукна огънчето от цигарата си и хвърли угарката на земята. Тъкмо щеше да я настъпи, когато съзря изражението на майора.

— А, фаса ли искате?

Майор Бари се наведе щастлив и го вдигна:

— Благодаря, много благодаря! — отвори малката табакера, внимателно разкъса хартията, изсипа щипката тютюн върху изсушените чаени листа и ги разбърка. После каза с усмивка: — Не е зле да се подслади малко. Много благодаря, ще станат поне три идеални цигари.

— Довиждане, сър — козирува Царя.

— Ами… виж сега… — майор Бари не знаеше как точно да започне. — Не мислиш ли — рече той притеснено, с приглушен глас, — че някак си… да я дам на непознат, просто ей така, откъде да знам… така де, че всичко ще бъде наред.

— Първо на първо, имате парола — хладно каза Царя. — Второ — известно е, че аз държа на думата си. И трето — приемам на доверие, че не е крадена. Ако искате, можете да се откажем?