— Внимавай! Грей!

Втурнаха се назад, покрай една от бараките, сетне се пъхнаха отдолу и останаха там неподвижни, а сърцата им биеха до пръсване. Съвсем наблизо се носеше тропот от забързани стъпки, долитаха откъслеци от яден шепот:

— Насам, тука някъде са! Бързо! Трябва да ги пипнем преди ченгетата!

— Целият лагер е по петите ни, мамицата им мръсна! — изпсува Царя.

— Дай да заровим парите тук — предложи Питър Марлоу. Нищо друго не можеше да измисли.

— Не, много е рисковано. Ще ги намерят моментално. Ах, мамка му, всичко вървеше като по часовник! Само дето това копеле Тимсън ни сви номер. — Царя изтри потта и мръсотията от лицето си. — Хайде, готов ли си?

— Накъде?

Царя не отговори. Изпълзя безшумно изпод бараката и потъна в мрака. Прекоси пътеката, без да се оглежда, и скочи в дълбоката канавка до телената ограда. Питър Марлоу го следваше неотлъчно. Двамата пълзешком се изравниха с американската барака, спряха и седнаха да си поемат дъх. Около тях, над тях, отвред се чуваше разпален шепот.

— Какво става?

— Царя и Марлоу си плюли на петите. Носят хиляди долари!

— Давай, може да ни излезе късметът!

— Бързо по петите им!

— Парите, да пипнем парите!

Грей стоеше и чакаше по-точни сведения. Но сведения получаваше и Смедли-Тейлър. Също и Тимсън. Ала никой не знаеше нищо със сигурност. Тимсън ругаеше и насъскваше хората си да открият двамата бегълци, бързо, преди да са ги пипнали Грей или групата на Смедли-Тейлър.

— Парите трябва да дойдат при нас!

От своя страна хората на полковника изчакваха. Те следяха австралийците на Тимсън, но паниката започваше да обхваща и тях. Къде изчезнаха тия двамата? Къде да ги търсят сега?

Грей също изчакваше. Двата пътя за бягство — в северна и в южна посока — бяха завардени. Всичко бе само въпрос на време. Ето, обръчът вече се затяга. Няма да му се изплъзнат. И парите ще са у тях, като ги пипне. Няма да се осмелят да ги скрият. Къде ти — в тая бъркотия! Сума пари са това! Но той не подозираше какво му готви Смедли-Тейлър. Нито пък Тимсън.

— Погледни там — предпазливо надигна глава Питър Марлоу и се взря в тъмнината.

Царя присви очи. Кордонът полицаи вече бе само на петдесетина метра от тях. Обърна се на другата страна: безброй сенки кръстосваха мрака — забързани, вторачени, настървени.

— Добре се наредихме! — отчаяно изпъшка той. Тогава погледът му се спря върху телената ограда. В джунглата отвъд нея цареше мрак. От външната страна на мрежата крачеше часови. Добре, значи остава крайният вариант — всичко или нищо.

— Дръж! — Той измъкна парите и ги натика в ръцете на Марлоу. — Бягай през оградата! Аз ще те прикривам, това е последната ни надежда.

— Няма да успея! Часовият ще ме види!

— Нямаме избор!

— Не мога, няма да успея!

— Промъкваш се, заравяш ги и се връщаш обратно по същия път! Аз ще те прикривам. Друг изход нямаме, разбери!

— Оня направо ще ме застреля. Ей го къде е — на две крачки! — простена Питър Марлоу. — Дай да се откажем!

Той се огледа наоколо с безумната надежда да открие друг път за бягство и при внезапното непредпазливо движение блъсна ръката си, за която беше забравил, в стената на канавката. Изохка от болка.

— Слушай, Питър! Ако спасиш парите, аз ще ти спася ръката — побърза да обещае в отчаянието си Царя.

— Какво ще направиш?

— Чу ме! Тръгвай!

— Но как ще успееш да…

— Давай! — прекъсна го грубо Царя. — Само при условие, че спасиш мангизите!

Питър Марлоу впери за секунда поглед в Царя, после се измъкна от канавката, хвърли се към оградата и се промуши отдолу. Всеки миг очакваше куршум в главата. В същия момент Царя хукна към пътеката, спъна се нарочно и с гневен стон се строполи в праха. Часовият мигом се загледа натам, изсмя се подигравателно и когато отново се обърна, мярна само една сянка, която можеше да бъде всичко. Но в никакъв случай човек.

Питър Марлоу впи нокти в пръстта, пропълзя като див звяр сред усойния храсталак, затаи дъх и замря. Часовият идваше все по-близо и по-близо — ето кракът му стъпи на сантиметър-два от ръката на Питър Марлоу, после я прекрачи и бавно се отдалечи. Питър Марлоу събра сили и потъна дълбоко, дълбоко в храсталака, пет, десет, двадесет метра, все по-навътре в спасителния мрак. Най-сетне в безопасност! Тогава сърцето му сякаш отново заби и той трябваше да спре, за да си поеме дъх, да спре заради сърцето и болката в ръката. Ръката, която щеше да бъде спасена. Царя даде обещание — значи ще я спаси!

Остана да лежи прилепен до земята, отправил молитва за още живот, за още сили, за Царя.

Царя си отдъхна — Питър Марлоу бе успял. Стана и започна да се изтръсква от праха. В същия миг Грей и един полицай се озоваха до него.

— Не мърдай!

— Кой, аз ли? А, вие ли сте. Добър вечер… капитан Грей. — Царя се направи, че едва сега разпознава Грей в тъмнината. — Не ме пипай! — отмести той ръката на полицая, стиснала го за рамото.

— Арестуван си!

Грей бе целият потен и прашен.

— За какво… капитане?

— Претърсете го, сержант.

Царя спокойно се подчини. Сега вече парите не бяха у него и Грей нямаше за какво да се захване.

— Няма нищо, сър — докладва полицаят.

— Претърсете канавката! — нареди Грей и се обърна към Царя: — Къде е Марлоу?

— Моля? — вежливо попита Царя.

— Марлоу къде е, питам? — изрева Грей. „У тая свиня парите ги няма, Марлоу също го няма…“

— Ами може би се разхожда някъде из лагера… сър. Царя отговаряше любезно, но мисълта му нито за миг не се откъсваше от Грей и опасността, която дебнеше наоколо — усещаше, че тя не е отминала напълно. Недоброжелателни сенки се таяха край стената на затвора, хвърляха бърз поглед към тях и пак изчезваха.

— Къде са парите? — питаше Грей.

— Какви пари?

— Парите от продажбата на диаманта!

— Какъв диамант… сър?

Грей осъзна, че за момента губи играта. И ще я изгуби съвсем, ако не намери Марлоу с парите. „Е, добре, копеле — помисли си той, бесен от яд. — Добре. Ще те пусна, но ще те следя по петите и ти сам ще ме заведеш при Марлоу.“

— Свободен си — каза Грей. — Този път се измъкна, но ще ми паднеш в ръчичките!

Царя тръгна по пътеката и през цялото време се подсмихваше вътрешно. „Мислиш, че ще те отведа при Питър, а, Грей? Е, ама ти си толкова хитър, та чак си наивен!“ В бараката намери Макс и Текс. Двамата трепереха от напрежение.

— Какво стана? — попита Макс.

— Нищо. Иди намери Тимсън. Кажи му да чака под прозореца. Искам да говоря с него. Вътре да не влиза, че Грей още дебне.

— Ясно.

Царя сложи кафе. Мозъкът му отново работеше усилено. Как да стане сега размяната? Какво да прави с Тимсън? Как да се изплъзне от Грей?

— Викал си ме, друже?

Царя не се извърна към прозореца, а само хвърли поглед към помещението. Американците разбраха намека и тръгнаха да излизат. Царя проследи с очи Дайно и се усмихна в отговор на киселата му усмивка.

— Ей, Тимсън — каза той, зает с кафето.

— Кажи, приятел.

— Заслужаваш да ти прережа гърлото.

— Не съм виновен аз, друже. Нещо се объркаха конците…

— Така де — искаше да пипнеш и парите, и диаманта.

— Не е престъпление да пробва човек, друже — ухили се Тимсън. — Друг път няма да се повтори.

— Ще видим!

Царя харесваше Тимсън. „Бързо чатка, проклетникът! Пък и вярно, не е престъпление да пробва човек, особено при такъв залог.“ А и Тимсън все още му трябваше.

— Ще направим замяната денем. Тогава е по-спокойно. Ще пратя да ти кажат кога.

— Добре, друже. Къде е англичанчето?

— Кое англичанче?

Тимсън се засмя.

— Ще се видим утре тогава.

Царя си изпи кафето и повика Макс да пази нещата. После предпазливо изскочи през прозореца и се отправи на прибежки към затвора, като гледаше да не излиза от сенките. Внимаваше да не го забележи някой, но не много, и доволен се усмихна, като усети Грей по петите си. Все пак продължи да се преструва най-старателно, че отива някъде тайно — връщаше се през бараките, свиваше ту наляво, ту надясно. Грей го следваше като хрътка и малко по малко Царя го отведе до вратата на затвора, после в двора и накрая вътре в сградата. Запъти се към килията на четвъртия етаж, озърна се предпазливо, преди да влезе, и остави вратата леко открехната. После на всеки четвърт час надничаше загрижено навън и това продължи, докато не пристигна Текс.