— Питър! — разтърси го грубо Царя. — Дигай се, хайде! Чака ни работа. Дигай се! — той го дръпна да се изправи на крака.

— Какво има, за бога?

— Шагата пристигна. Трябва да уредим сделката.

— Майната й на твоята сделка! — кресна Питър Марлоу като луд. — Майната му и на диаманта! На мен ще ми режат ръката, не разбра ли!

— Не, няма!

— Прав си, че няма. По-скоро ще пукна…

Царя го удари с опакото на ръката, после му зашлеви една тежка плесница.

Питър Марлоу млъкна и разтърси глава.

— Какво те прихвана…

— Шагата пристига. Хайде!

— Шагата ли? — неразбиращо попита Питър Марлоу. Лицето му пламтеше от шамарите.

— Да, Шагата. — Царя забеляза, че очите на англичанина отново са прикрити — значи бе дошъл на себе си… — Ох, слава богу! — изпъшка той с облекчение. — Трябваше да направя нещо, Питър! Беше се разкрещял направо като луд.

— Така ли? Извинявай, голям идиот съм.

— По-добре ли си вече? Акълът ти трябва да щрака като машинка тая вечер.

— Всичко е наред.

Питър Марлоу скочи през прозореца след Царя и острата болка, която го преряза, щом докосна земята, го зарадва. „Паникьоса се ти, глупако. Ти, един Марлоу, се паникьоса като хлапе. Ама че си глупак! Трябвало да ти отрежат ръката. Е, добре! Благодари се, че не е крак, иначе наистина ще останеш инвалид. А една ръка какво е? Нищо. Винаги можеш да си направиш изкуствена. Ами да! С кука накрая. Какво като е изкуствена. Нищо, много добре дори. Какво чак толкова?“

— Табе — поздрави Шагата и се пъхна под навеса.

— Табе — отвърнаха Царя и Питър Марлоу.

Шагата бе страшно неспокоен. Колкото повече размишляваше за сделката, толкова повече съжаляваше, че се нагърби с нея. Прекалено много пари, прекалено голям риск. Японецът душеше въздуха като хрътка.

— Усещам опасност!

— Каза: „Усещам опасност“.

— Предай му да не се безпокои, Питър. За опасността знам и съм взел мерки. Какво става с Чен Сан?

— Боговете са били благосклонни към нас и към нашия общ приятел — бързо прошепна Шагата. — Лисица е той, хитра лисица е, щом проклетата полиция го е изпуснала от клопката. — Потта се стичаше по лицето му и капеше по униформата. — Нося парите.

Царя изтръпна.

— Кажи му, стига приказки, ами да свършваме. Ей сега ще се върна със стоката.

Той намери Тимсън в сянката зад една барака.

— Готово ли е всичко?

— Готово е. — В мрака се понесе птиче изсвирване. Почти веднага се чу отговор. — Побързай, друже. Не гарантирам, че ще удържа положението още дълго.

— Добре — отвърна Царя.

След малко от тъмнината изникна строен австралиец.

— Здрасти, друже. Ефрейтор Таунзънд. Бил Таунзънд.

— Хайде да вървим.

Царя забърза обратно към навеса. Тимсън остана на пост, а хората му подсигуриха пътя за отстъпление. Долу, край ъгъла на затвора, в нетърпеливо очакване дебнеше Грей. Дайно току-що му бе прошепнал, че Шагата вече е тук. Но Грей знаеше, че преговорите няма да свършат отведнъж. Още малко, и ще удари часът на разплатата.

В бойна готовност бе и отрядът на Смедли-Тейлър. Чакаха да се извърши размяната. Тръгнеше ли Грей, потегляха и те.

Царя се шмугна под навеса. След него нервно пристъпи и Таунзънд.

— Покажи диаманта — нареди Царя.

Таунзънд разтвори парцаливата си риза и разтреперан измъкна една връв, на чийто край висеше диамантеният пръстен. Шагата го взе, насочи фенера си към камъка и го огледа внимателно — капчица ледено сияние, увиснала на мръсен канап. Той драсна по стъклото. Камъкът изскриптя и остави следа.

— Много добре, диамантът е истински — кимна Шагата към Питър Марлоу, целият облян в пот. После извади бижутерски шублер, грижливо премери камъка и отново кимна: — Четири карата е, вярно.

— Добре. — Царя се извърна: — Почакай навън с Таунзънд.

Питър Марлоу се надигна, даде знак на ефрейтора и двамата излязоха сред нощния мрак. Отвред ги пронизваха погледи. Безброй алчни погледи.

— Ама че работа — изпъшка Таунзънд. — По-добре хич да го нямах това чудо. Такова напрежение… — Той опипа връвта, за да провери дали пръстенът си е на мястото. — Слава богу, че ще се отърва най-сетне!

Вътре Царя с притаен дъх проследи с очи как Шагата отвори паласката си, хвърли на масата дебела пачка банкноти, сетне измъкна от ризата си още една, малко по-тънка, а после още и още от страничните джобове, докато на масата се натрупаха две купчини нари от по педя всяка. Царя светкавично ги преброи, а Шагата нервно се поклони и се измъкна навън. Когато се озова отново на пътеката, с облекчение пое дъх, намести пушката си и закрачи по-спокойно.

До ъгъла на бараката се сблъска с Грей, отправил се почти тичешком към навеса. Грей изруга и бързо отмина нататък, без да даде ухо на потока ругатни, които избълва японецът. Но този път Шагата не се втурна, както би било редно, след мръсния военнопленник, за да налее малко възпитание в тъпата му глава. Беше доволен, че всичко мина благополучно, и нямаше търпение да се върне на поста си.

— Ченгета! — тревожно предупреди Макс през брезента.

Царя сграбчи парите и изскочи изпод навеса.

— Изчезвай! Кажи на Тимсън, че парите са у мен. Ще се разплатим тая нощ, като се поуталожат нещата — прошепна той на австралиеца.

Таунзънд се изгуби в мрака.

— Хайде, Питър!

Двамата хлътнаха в изкопа под бараката в мига, когато Грей се показа иззад ъгъла.

— Хей, вие там! Не мърдайте! — изкрещя той.

— Слушам, сър — обади се уставно Макс от тъмнината и се изпречи насреща му. До него се изправи Текс и двамата прикриха бегълците.

— Не вие! — опита се да ги заобиколи Грей.

— Ама нали искахте да спрем — невинно запита Макс и отново застана на пътя му.

Бесен, Грей ги изблъска настрана и се мушна под бараката.

Царя и Питър Марлоу вече бяха минали през окопа и излизаха от другата страна. Грей се втурна по петите им, но група мъже преградиха пътя му. Той успя само да види, че двамата се втурнаха покрай стената на затвора и наду свирката си. Пътят им в тази посока бе отрязан — от затвора чак до телената ограда беше изпънала гъст кордон лагерната полиция.

— Давай оттук — посочи Царя.

Двамата скочиха през прозореца в австралийската барака. Вътре никой не им обърна внимание, но издутата риза на Царя не остана незабелязана. Прекосиха тичешком помещението и изскочиха навън, където неколцина австралийци го прикриха точно в мига, когато Грей стигна задъхан, до прозореца и ги зърна на прага. Той хукна да заобиколи бараката. Австралийците скриха отстъплението им.

— Накъде избягаха? — кресна Грей. — Казвайте бързо! Посрещна го хор от гласове:

— Кой, сър? Кой е избягал?

Грей ги разблъска и изскочи на открито.

— Всички са по местата, сър — дотича да му доложи един полицай.

— Добре. Те не могат да се измъкнат, а и няма да се осмелят да оставят някъде парите. Сега ще стегнем обръча. Кажи на другите.

Царя и Питър Марлоу се спуснаха бегом покрай стената на затвора, но на ъгъла спряха като заковани — на мястото, дето друга група австралийци трябваше да пресече пътя на преследвачите, чакаха полицаи. Петима.

— Да го вземат мътните! — изруга Царя.

— Сега накъде?

— Давай обратно!

Хукнаха бързо назад, а Царя през цялото време се мъчеше да разбере какво не е наред. Сетне изведнъж проумя. Четирима мъже с кърпи на лицата и дебели тояги в ръце пречиха пътя им.

— Дай тук мангизите, приятелче, да не ти се случи нещо лошо!

Царя кривна встрани, после неочаквано се хвърли напред, цапардоса единия от нападателите и ритна друг в слабините. Питър Марлоу не изоставаше. Преглътна с мъка крясъка, надигнал се в гърдите му, когато тоягата се стовари върху болната му ръка, отби удара и измъкна тоягата от нападателя. Четвъртият си плю на петите и тъмнината го погълна.

— По дяволите! — изпъшка Царя. — Давай да се измъкваме оттука.

И те отново хукнаха. Отвсякъде ги сподиряха погледи. Всеки миг щеше да последва ново нападение.