— Добре — отвърна Питър Марлоу, взе картите и започна да ги разбърква. Болката в ръката му прииждаше на вълни, усилваше се и отслабваше, и с всеки нов пристъп той трепваше.

Царя се запромъква през нощните сенки. Усещаше в гърба си десетките погледи, пронизващи мрака. Някои от тях бяха на неговите хора, другите — чужди и враждебни. Когато намери Тимсън, австралиецът вече бе вир-вода от притеснение.

— Хайде, друже, няма да висим тука цяла вечност!

— Къде е той?

— Като пристигне твоят човек, ще го извикам. Нали уговорката е такава. Наблизо е.

— Ти най-добре хвърляй по едно око. Или искаш да му видят сметката, а?

— Ти си гледай твоята работа, а за моята не се грижи. Пазят го добре. — Тимсън смукна от цигарата си, после я подаде на Царя.

— Благодаря — взе я той и кимна с глава към източната стена на затвора. — За ония знаеш ли?

— Ами как! — засмя се австралиецът. — И друга новина имам — Грей се е запътил насам. Наоколо е тъпкано с ченгета и всякакви типове. За една банда австралийци вече знам, а чувам, че и още една е надушила сделката. Но моите хора са завардили всичко плътно. Донесеш ли парите, връчваме ти диаманта.

— Ще почакаме още десет минути. Ако дотогава оня не дойде, ще се договаряме наново. Схемата остава същата, сменяме само подробностите.

— Дадено, друже. Ще се видим утре след кльопачка.

— Дано свършим още тая вечер!

Но не успяха да свършат — десетте минути минаха, без Шагата да се появи, и Царя отложи операцията.

На следващия ден Питър Марлоу се присъедини към навалицата пред лечебницата. Обедът току-що беше приключил и палещото слънце изгаряше въздуха, земята и всичко наоколо. Дори мухите бяха като замаяни. Той си намери място на сянка, отпусна се тежко в прахоляка и зачака. Болката в ръката му се засилваше.

Редът му дойде чак по здрач.

Доктор Кенеди кимна бегло и го покани да седне:

— Как си днес? — безучастно попита той.

— Не много зле, благодаря.

Лекарят се пресегна и опипа превръзката. Питър Марлоу изкрещя.

— Какво ти става, дявол те взел — ядоса се Кенеди. — Та аз едвам те докоснах!

— Не знам. Боли ужасно и при най-лек допир. Докторът му сложи термометър, пусна метронома и измери пулса. Ускорен — деветдесет. Лошо. Температурата — нормална. Това също е лошо. Повдигна ръката и помириса раната. От нея се носеше осезаем сладникав мирис. Лошо.

— Добре, сега ще махна превръзката. Дръж това. — Той подаде на Питър Марлоу парченце гума, което извади от дезинфекционния разтвор с хирургически щипки. — Захапи го. Ще те заболи малко, но няма как.

Изчака, докато Питър Марлоу намести гумата между зъбите си, после възможно най-внимателно започна да развива бинта. Но той бе станал част от раната и можеше да се отдели единствено с рязко дръпване. Доктор Кенеди обаче отдавна вече не бе така сръчен, както се предполагаше и както бе навремето. Питър Марлоу познаваше болката. А когато си запознат с нещо отблизо, знаеш какво да очакваш, знаеш вкуса му, отсенките. Постепенно, стиснеш ли зъби, успяваш да се потопиш в болката и тогава тя не тежи, а просто те залива и става поносима. Понякога дори приятна. Но не и при тази болка.

— О, господи — изохка той през гумата. По лицето му се стичаха сълзи и дъхът му идеше на пресекулки.

— Свърших вече — успокои го доктор Кенеди с ясното съзнание, че го лъже. Нищо повече не можеше да направи в тези условия, абсолютно нищо. Естествено, в такива случаи на пациента трябва да се постави морфин, това всеки глупак го знае, но откъде тук толкова морфин. — Дай да видим сега.

Огледа внимателно отворената рана — беше подпухнала, подута и тук-таме се забелязваха жълтеникаво-морави петна. Имаше и слуз.

— Хм — промърмори замислено той, облегна се на стола, направи колибка с пръсти, отвърна поглед от раната и се загледа пред себе си. — Така — обади се след известно време, — значи възможностите са три. — Той стана и закрачи напред-назад, привел рамене, после заговори с равен глас, сякаш четеше лекция. — При раната сега се наблюдават нови признаци. Клоистриден миозит или, с други думи, просто гангрена. Газова гангрена. Мога да я отворя и да отстраня възпалената тъкан, но това няма да помогне, защото инфекцията е дълбока. Значи трябва да изрежа част от мускулите под лакътя и тогава ръката, тъй или иначе, излиза от строя. Най-добре е да се ампутира…

— Какво!

— Да се ампутира!

Доктор Кенеди не разговаряше с пациент, той просто изнасяше лекция в стерилната зала на своя мозък.

— Предлагам гилотинна ампутация. Тогава може би ще спасим лакътната става.

— Но това е една нищо и никаква разкъсна рана — избухна отчаян Питър Марлоу. — Какво чак толкова — най-обикновена рана!

Ужасът в гласа му върна доктор Кенеди на земята и той се взря за миг в пребледнялото лице пред себе си.

— Вярно, обаче е много дълбока. Получил си отравяне на кръвта. Ако имах серум, щях да ти дам, но нямам. Ако имах сулфамиди, щях да сложа, но нямам. Мога единствено да ампутирам.

— Ти не си с всичкия си! — изкрещя Питър Марлоу. — Как така ще ампутираш заради една обикновена рана!

Ръката на лекаря се протегна като змия и щом пръстите му допряха плътта, при това точно под лакътя, Питър Марлоу извика от болка.

— Ето, виждаш ли! Това не е обикновена рана. Имаш отравяне на кръвта, което ще тръгне нагоре по ръката и ще се разпростре по целия организъм. Ако искаш да останеш жив, ще трябва да режа. Това е единственото спасение.

— Няма да позволя да ми отрежеш ръката!

— Твоя воля. Но знай, че в противен случай… — Лекарят замълча и уморено приседна. — Щом искаш да умреш, твоя работа. Сам решавай! Не мога да ти попреча. Но, за бога, момчето ми, разбери ме добре — не ти ли ампутирам ръката, с тебе е свършено.

— Няма да позволя да ме докоснеш! — Лицето на Питър Марлоу се изкриви от ярост. Усещаше, че ще убие доктора само ако посегне да го пипне. — Ти не си с всичкия си! Това е една най-обикновена рана.

— Добре, ако не ми вярваш на мене, ще попитаме и някой друг.

Кенеди извика друг лекар и той потвърди диагнозата. Едва тогава Питър Марлоу започна да осъзнава, че този кошмар не е сън — наистина имаше гангрена. „Ох, господи боже мой!“ Страхът пресуши всичките му сили и той заслуша ужасен обясненията. Гангрената се причинявала от бацили, които се размножават в плътта и причиняват смърт. Значи ей сега, в същия този момент, в ръката му се развъжда смърт. Затова трябва да се отреже. До лакътя. И то без бавене, иначе ще трябва да се ампутира цялата. Но той не бива да се безпокои. Няма да боли. Сега поне имат достатъчно етер — не е като преди.

После се озова вън от лечебницата. Ръката му — с нова превръзка — все още си беше на мястото, а бацилите в раната ставаха все повече и повече. Той закрачи надолу по склона в несвяст. Беше казал на лекарите, че ще размисли. Какво да размисли? Какво имаше да размисля? Опомни се пред американската барака. Вътре бе само Царя. Всички останали бяха по местата си и очакваха идването на Шагата. Ако изобщо дойдеше.

— Какво ти става, Питър? — попита Царя и изслуша с нарастваща тревога разказа му. — Не може да бъде! — вгледа се той ужасен в ръката, опряна на масата.

— По-скоро ще пукна, отколкото да остана инвалид! — завърши Питър Марлоу и вдигна очи към Царя. Умоляващи, неприкрити, те сякаш крещяха: „Помогни ми някак, за бога. Моля те, помогни ми!“ И Царя се опита да се постави на негово място: „Ами аз, какво бих направил аз, ако това се случеше с мен? А ето сега и диаманта… Имам нужда от помощта му. Питър на всяка цена трябва да…“

— Ей! — тревожно подвикна Макс от прага. — Шагата пристига.

— Добре, Макс. Какво става с Грей?

— Скрил се е зад ъгъла. Тимсън също знае, австралийците охраняват района.

— Добре, бягай на мястото си и си отваряй очите! Кажи и на другите.

— Отивам — каза Макс и изчезна.

— Хайде, Питър, трябва да се приготвяме — подкани го Царя.

Но Питър Марлоу не беше на себе си, седеше на стола и не помръдваше.