Питър Марлоу преведе думите и Царя съсредоточено го изслуша.

— Кажи му, че съм съгласен. Но трябва да получа цялата сума. Онзи няма да го даде, докато не вземе парите.

— Кажи на моя приятел Раджа, че ще му дам чрез часовия три-четвърти от сумата, за да го улесня при преговорите със собственика.

Чен Сан знаеше, че седемдесет и пет процента със сигурност ще покрият цената, действително определена от собственика. Така Царя ще рискува само чистата печалба, защото без съмнение бе търговец, който умее да изкара комисиона от двадесет и пет процента.

Царя обаче разчиташе да сложи в джоба си поне три четвърти от сумата. Така че му оставаше широко поле за действие. Може би дори ще успее да отбие някой и друг долар от цената, която искаше собственикът — деветнайсет хиляди и петстотин. Дотук добре. Сега на главния въпрос.

— Кажи му, че приемам. Кого предлага за посредник?

— Торусуми.

Царя поклати глава. Помисли малко, после се обърна направо към Чен Сан:

— Какво ще кажеш за Имури?

— Предай на моя приятел, че бих предпочел някой друг. Може би Кимина?

Царя подсвирна. Охо, ефрейтор! Никога не бе имал вземане-даване с него. Твърде рисковано. Трябва да е някой, когото познавам.

— Шагата сан.

Чен Сан кимна в знак на съгласие. Това бе и неговото желание, но не искаше предложението да излезе от собствената му уста. Искаше да види кого ще предложи Царя — последна проверка на честността му. Да, Шагата изглеждаше най-подходящ — не беше особено умен, но щеше да свърши работа. Пък и го познаваше от по-рано. Добре.

— Сега за цената — рече Чен Сан. — Предлагам да обсъдим този въпрос. Давам по четири хиляди фалшиви долара за карат. Общо шестнадесет хиляди. Четири хиляди в малайски долари — курс петнадесет към едно.

Царя учтиво поклати глава, после поръча на Питър Марлоу:

— Кажи му, че няма да се занимавам с долни пазарлъци. Цената е трийсет хиляди, от тях пет в малайски долари по курс осем към едно, в дребни банкноти. Това е последната ми дума.

— Трябва да се попазарим още малко — каза Питър Марлоу. — Поискай трийсет и три, да речем, а после…

Царя поклати глава:

— Не. И като превеждаш, използвай точно „долен“. Питър Марлоу се обърна към Чен Сан с нежелание.

— Приятелят ми, казва, че няма да си губи времето с излишно пазарене. Окончателната му цена е тридесет хиляди, от които пет хиляди в малайски долари по курс осем към едно. Всички в дребни банкноти.

За негова изненада Чен Сан незабавно се съгласи. На него също не му се разправяше с пазарлъци. Цената бе справедлива, пък и долови, че Царя е непреклонен. Във всяка сделка идва момент, когато човек трябва да реши да или не. Раджата бе добър търговец.

Стиснаха си ръцете. Сутра се усмихна и извади бутилка саке. Пиха поред за здравето на всеки, докато изпразниха бутилката. После уточниха подробностите.

След десет дни Шагата трябваше да дойде в американската барака по време на нощната смяна на караула, той ще носи парите и ще огледа пръстена, преди да им ги предаде. Три дни след това Царя и Питър Марлоу ще се срещнат с Чен Сан в селото. Ако по някаква причина Шагата не може да отиде на срещата, ще ги потърси на другия ден или на по-другия. Ако Царя от своя страна не успее да се измъкне от лагера по уговореното време, Чен Сан ще го чака на следващия ден.

След като отново си размениха обичайните любезности, Чен Сан каза, че трябва да хване отлива. Той се поклони учтиво и Сутра излезе да го изпрати до брега. Недалече от лодката двамата подхванаха изисканата си караница за рибата.

Царя ликуваше:

— Успяхме, Питър! Голям удар направихме!

— Страхотен си! Като каза да му поставя въпроса ребром, викам си: тоя път изгуби, момчето ми! Те просто не постъпват така.

— Имах предчувствие — отвърна кратко Царя. После добави, дъвчейки една мръвка: — Твоите десет процента си ги имаш — от печалбата, естествено. Но ще трябва яко да бъхтиш за тях, кучи сине.

— Ще работя като вол! Просто не ми го побира умът! Ами че трийсет хиляди долара сигурно са цял куп пари!

— Огромен куп — рече Царя, увлечен от възбудата му. — Ама как само я изтряска тая цена, да ти се чуди човек!

И той, хоп, готово — съгласи се. Пет секунди разговор и хоп, ставаш богат!

— Не се пали толкова! Много работа ни чака още, преди да докараме всичко до успешен край. Сума ти неща могат да се закучат. Никога не се радвай, докато парите не са ти в джоба.

— Виж, за това не се сетих.

— Основно правило в търговията: празни приказки в банката не можеш внесе. Само сухо!

— Още не мога да повярвам: вън сме от лагера, натъпкахме се с месо до пръсване, а бъдещето изглежда от розово по-розово. Ти си направо гений!

— Успокой топката, Питър! Нищо не се знае още — каза Царя и като се надигна, добави: — Чакай ме тук. Ще се върна след около час. Имам да свърша още една работа. Изметем ли се от селото до два часа, всичко ще е наред. Ще се вмъкнем обратно в лагера призори. Тогава е най-сигурно, защото караулите са най-скапани. Хайде. — И той изчезна надолу по стълбите.

Питър Марлоу изведнъж се почувствува самотен и усети, че го обзема страх. „Боже мой, какво е намислил? Къде отива? Ами ако закъснее? Ако не се върне? Ако в селото дойде някой японец? Ако ме остави да се оправям сам? Дали да не отида да го потърся? Ако не се приберем до сутринта, ще решат, че сме избягали, и тогава наистина ще трябва да си плюем на петите — Но къде ще идем? Може би Чен Сан ще ни помогне? Твърде опасно е! Той къде ли живее? Ще можем ли да стигнем до пристанището и да намерим лодка? Или ще е по-добре да се свържем с партизаните, за които съм чувал, че действат наоколо? Я се вземи в ръце, Марлоу! Какво си се разтреперил! Да не си бебе!“ Обуздавайки тревогата си, той зачака. После внезапно се сети за разделителния кондензатор от триста микрофарада.

— Табе, туан — усмихна се Касе на Царя.

— Табе, Касе!

— Искаш храна, да?

Той поклати глава и я притегли към себе си, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. Тя се изправи на пръсти, за да го прегърне. Косата й — крило от черно злато — се спускаше до кръста.

— Много време — рече тя, стоплена от докосването му.

— Много време наистина — отвърна й той. — Липсвах ли ти?

— Да — засмя се тя.

— Оня дойде ли?

Тя поклати глава.

— Не харесва аз това, туан. Опасно.

— Всичко е опасно.

Чуха се стъпки и не след дълго по вратата плъзна сянка. В следващия миг тя се отвори и в стаята влезе дребен мургав китаец. Беше по саронг и носеше индийски сандали. Усмихна се и оголи развалени почернели зъби. На гърба си имаше късо бойно мачете в ножница. Царя забеляза, че ножницата е добре смазана. Колко му е да измъкнеш едно такова мачете и да отсечеш нечия глава — замахваш, и толкоз. От пояса му стърчеше револвер.

Царя бе помолил Касе да го свърже с партизаните, действащи из Джохор, и този човек идваше като техен представител. Повечето от тях бяха обикновени бандити, които сега се биеха с японците.

— Табе. Говориш ли английски? — попита Царя и направи опит да се усмихне. Този китаец никак не му харесваше.

— Защо искаш говори с нас?

— Искам да видя дали не може да сключим една сделка.

Китаецът хвърли мазна усмивка към Касе. Тя потръпна.

— Излез, Касе — рече Царя.

Тя безшумно се провря през мънистената завеса и отиде в задната част на къщата. Китаецът я проследи с поглед.

— Ти щастлив — рече той на Царя. — Много щастлив. Тая жена може прави щастлив двама, трима вечер. Не?

— Искаш ли да правим сделка? Да или не?

— Внимавай, бели човек. Аз може кажа на японец за теб. Може кажа село крие бели пленници. Тогава те убива село.

— Така и ти ще свършиш в гроба.

Китаецът изсумтя, после клекна на пода и заплашително премести мачетето, за да му е подръка.

— Мога вземе жена сега.

„О, боже — помисли си Царя, — тоя път май сгреших.“ — Искам да ви предложа нещо, на теб и на твоите хора. Ако войната внезапно свърши или пък на японците им хрумне да си разчистят сметките с нас, пленниците, искам да ни дойдете на помощ. Измъкна ли се, плащам две хиляди щатски долара.