— Как разбере японци убиват пленници?

— Ще разберете. Вас ви бива за тия работи.

— Как разбере ти платиш?

— Ще плати американското правителство. За това има специални награди.

— Две хиляди! Mahlu! Искаме, имаме две хиляди. Убиваме банка. Лесно.

Царя изигра коза си.

— Моят командир ме е упълномощил да ви гарантирам по две хиляди на човек за всеки спасен американец. Ако почне пукотевицата.

— Не разбира.

— Ако японците се опитат да ни изтрепят, да ни убият. Съюзниците пристигнат ли тука, японците ще се разбеснеят. А дебаркират ли в Япония, тогава ония ще почнат да си отмъщават на нас. Затова искам да се навъртате наоколо и да ни помогнете да се измъкнем.

— Колко хора?

— Трийсет.

— Много.

— Колко можете?

— Десет. Но цена пет хиляди.

— Много е.

Китаецът сви рамене.

— Добре. Съгласен съм. Знаете ли лагера?

— Знаем — оголи зъби в крива усмивка китаецът.

— Нашата барака е в източния край. Една от малките. Ако се наложи да изчезваме, ще минем там през телта. Вие трябва да сте в джунглата, за да ни прикривате. Как ще разберем дали сте на позиция?

Китаецът отново сви рамене.

— Ако не, все едно умирате.

— Можете ли да дадете поне сигнал?

— Не сигнал.

„Това е лудост — каза си Царя. — Не е ясно кога ще се наложи да изчезваме и ако стане изведнъж, няма как да съобщим на партизаните навреме. Те я са там, я не са. Но като си правят сметката, че ще получат по пет бона за всеки спасен, сигурно ще си отварят очите на четири.“

— Ще хвърляте ли по едно око на лагера?

— Може командир каже да, може не.

— Кой ви е командир?

Китаецът сви рамене и зачовърка зъбите си.

— Тогава съгласни ли сте?

— Може би. — Очите му гледаха враждебно. — Свърши?

— Да. — Царя протегна ръка. — И благодаря.

Китаецът изгледа ръката му, усмихна се презрително и се отправи към вратата.

— Помни. Десет само. Други убити! И си излезе.

„Е, струва си да се опита — реши Царя. — Не може да не им трябват пари на тия копелета. А чичо Сам ще даде мангизите. Иначе защо плащаме данъци?“

— Туан, аз не харесва това — мрачно каза Касе, като се върна.

— Трябва да поема тоя риск. Ако започнат да ни избиват внезапно, може би все пак ще успеем да се измъкнем. — Той й намигна. — Струва си да се опита. Така и така ще се мре, по дяволите! Може пък да отървем кожите.

— Защо не правиш сделка за тебе сам? Защо не отиваш с него сега и не бягаш от лагер?

— Спокойно. Първо, в лагера съм на по-сигурно, отколкото при партизаните. Няма смисъл да им се доверявам, освен в краен случай. Второ, за един човек те няма да се трепят. Затова казах, че искам да спася трийсет. Но те можели да гарантират само за десет.

— Как ти избираш кои?

— Кой както се уреди, стига аз да съм един от тях.

— Командир може да не съгласи само десет.

— Ще се съгласи, ако е от щастливците.

— Мислиш японци убият пленници?

— Може би. Но хайде да не говорим повече за това, а? Тя се усмихна.

— Не говорим. Горещо ти е? Искаш душ, да?

— Да.

В единият ъгъл на къщата, отделен за баня, Царя се изми с вода от бетонния кладенец. Водата беше студена и отначало дъхът му секна за миг, а по кожата му побиха иглички.

— Касе!

Тя се показа иззад завесата с пешкир в ръка и за миг остана загледана в него. Да, хубав мъж бе нейният туан. Силен и хубав, а цветът на кожата му бе приятен за окото. „Щастлива съм аз — мислеше тя, — щастлива съм, че имам такъв мъж. Но колко е голям той, а аз колко съм малка. Стърчи над мен цели две глави.“ И все пак тя знаеше, че му носи наслада. Не е трудно да доставиш удоволствие на един мъж. Ако си жена. И не се срамуваш да бъдеш жена.

— Защо се усмихваш? — попита я той, като забеляза веселите пламъчета в очите й.

— О, туан, просто мисли. Ти толкова голям, аз толкова малка, а като легнем, разлика не?

Той се засмя, потупа я игриво отзад и взе пешкира.

— Има ли нещо за пиене?

— Готово е, туан!

— Какво друго е готово?

Тя се засмя и с уста, и с очи. Зъбите й бяха ослепително бели, очите — тъмнокафяви, кожата й — гладка и дъхава.

— Кой знае, туан? — отвърна тя и излезе от стаята.

„Ама страшна женичка е тая Касе — помисли си Царя, загледан след нея, и енергично взе да се бърше. — Късметлия съм.“

Сутра му бе уредил посещенията при Касе още първия път, когато той дойде в селото. Подробностите бяха напълно уточнени. След края на войната Царя трябваше да плати на Касе по двадесет американски долара за всяка нощ, която е прекарал с нея. Беше отбил няколко долара от първоначалната цена — сделката си е сделка, но за двайсетачка мацето си го биваше.

— Откъде си сигурна, че ще ти платя? — бе я попитал той.

— Не съм. Но ако не платиш, не платиш, тогава имам само удоволствие. Ако платиш, тогава имам удоволствие и пари — усмихнала се бе тя.

Той нахлузи пантофите, които Касе му бе оставила, и мина през мънистената завеса. Тя го чакаше.

Питър Марлоу все още наблюдаваше силуетите на Сутра и Чен Сан долу на брега. Чен Сан се поклони и се качи на лодката, а Сутра му помогна да я оттласне сред фосфоресциращите вълни. После се върна в къщата.

— Табе! — рече Питър Марлоу.

— Искаш ли да хапнеш още нещо?

— Не, благодаря, туан Сутра.

Боже мой, колко странно! Да можеш да откажеш храна! Чувствуваше се сит, а и би било невъзпитано да яде повече. Очевидно селцето беше доста бедно и храната нямаше да им е в излишък.

— Чух, че вестите от войната са добри — започна предпазливо той.

— Така чух и аз, но нищо не се знае със сигурност. Само слухове достигат до нас.

— Жалко, че времената се промениха. Преди войната човек можеше да има радио и да чуе новините или пък да прочете вестник.

— Жалко наистина.

Сутра не даде вид да е разбрал намека. Той седна на килимчето, сви си цигара с формата на фунийка и запуши в шепа, като поемаше дима дълбоко навътре.

— Лоши неща ставали в лагера, така чухме — рече накрая той.

— Справяме се някак, туан Сутра. Но да не знаеш какво става по света, това вече наистина е лошо.

— Чуха да разправят, че в лагера имало радио, но хората, на които било, ги хванали и сега са в затвора в Утръм Роуд.

— Имаш ли вести за тях? Единият ми е приятел.

— Не, чухме само, че са ги отвели там.

— Много бих искал да науча как са.

— Знаеш затвора, знаеш как се отнасят с хората там и значи трябва да си наясно какво се е случило.

— Така е. Но човек все се надява, че някой може да се отърве.

— „Всички сме в ръцете на Аллах“ е казал пророкът.

— Да бъде вечно името му.

Сутра го изгледа. После, спокойно засмукал цигарата си, попита:

— Къде научи езика ни?

Питър Марлоу му разказа за живота си в селцето. Как бе работил на полето и бе живял като яванец, което е все едно да живееш като малаец. Обичаите са същите и езикът е същият, освен някои западни думи. Но всичко друго е еднакво. Любов, омраза, болест и думите, които мъжът казва на мъжа, и онези, които мъжът казва на жената. Важните думи са същите.

— Какво бе името на твоята жена в селцето, синко? — попита Сутра.

Допреди малко би било неучтиво да пита такова нещо, но сега, когато си бяха говорили за душата и живота, за философията и Аллах, и за словото на пророка, да бъде вечно името му, сега вече не бе неучтиво да попита.

— Няй Джан.

Старецът въздъхна, спомняйки си младостта.

— И тя те обичаше много и истински.

— Да.

Питър Марлоу си я представяше съвсем ясно. Тя дойде в къщата му една вечер точно когато той се канеше да си легне. Саронгът й бе в червено и златно, а изпод него надничаха мънички сандали. На шията й висеше нежен наниз от цветя и ароматът им изпълни стаята и целият свят. Тя бе сложила постелката си на пода и се бе поклонила ниско.

— Името ми е Няй Джан. Туан Абу, баща ми, ме избра да споделя живота ти, защото не е хубаво един мъж да бъде сам. А ти си сам вече три месеца.