Няй бе около четиринадесетгодишна, но в земите на слънцето и дъжда едно четиринадесетгодишно момиче е вече жена, с желанията на жена, и трябва да се омъжи или поне да отиде при мъжа, когото баща й е избрал за нея. Мургавата й кожа имаше матов оттенък, очите й бяха топази, ръцете й — листенца на огнена орхидея, стъпалата — дребнички и нежни. А по детски женското й тяло бе меко като коприна и изпълнено с безгрижието на колибри. Тя бе рожба на слънцето и дъжда. Носът й бе мъничък и изящен, ноздрите — деликатни. Няй бе цялата коприна, течна коприна. Стегната там, където трябваше да е стегната. Мека, където трябваше да е мека. Силна, когато трябваше да е силна. И слаба, когато трябваше да е слаба. Косата й бе гарванова, дълга — паяжинни нишки, загърнали тялото й. Питър Марлоу се бе усмихнал. Беше се опитал да скрие смущението си и да бъде като нея, свободен и безгрижен, без излишен срам. Тя бе свалила саронга си и гордо изправена пред него, каза:

— Моля се да съм достойна за теб — да те даря с щастие и да направя съня ти лек. Научи ме на всичко, което твоята жена трябва да знае, за да ти помогне да се слееш с бога.

„Да се слееш с бога.“ Колко прекрасно! — помисли си Питър Марлоу. — Колко прекрасно е да наричаш така любовта. Той вдигна поглед към Сутра.

— Да, обичахме се много и истински. Благодаря на Аллах, че живях и обичах така. Велики са пътищата на всевишния.

Един облак се разстла на небето и се сборичка с луната кой да владее нощта.

— Хубаво е да си мъж — рече Питър Марлоу.

— Измъчва ли те тази вечер липсата на онова, което си имал тогава?

— Не. Точно тази вечер не — отвърна Питър Марлоу и изгледа изпитателно стареца, благодарен за предложението му, стоплен от добротата му.

— Чуй ме, туан Сутра. Ще ти открия мислите си, защото вярвам, че като мине време, ще станем приятели. Като мине време, ти ще можеш да претеглиш приятелството ми и моето „аз“. Но войната е убиец на времето. Затова ще ти говоря като твой приятел, какъвто още не съм.

Старецът не отговори. Пушеше цигарата си и го чакаше да продължи.

— Необходима ми е една малка част от радио. Има ли някъде в селото радио, старо макар. Може би ако е развалено, ще ми позволиш да взема една такава малка част от него?

— Известно ти е, че японците не разрешават на никого да притежава радио.

— Така е наистина, но понякога има скришни места, където се пази онова, което е забранено.

Сутра се замисли. В неговата къща имаше едно радио. Изглежда, сам Аллах бе пратил туан Марлоу, за да го освободи от тази опасна вещ. Чувствуваше, че може да му се довери, щом туан Абу му се е доверил навремето. Но ако хванат туан Марлоу с радиото в ръце вън от лагера, неизбежно ще намесят селото. Да остави радиото в селото обаче, също бе опасно. Естествено, човек винаги може да го зарови някъде в джунглата, но досега това не бе сторено. Трябваше, но не го сториха, защото изкушението да го слушат бе прекалено голямо. Жените се изкушаваха от „танцовата музика“, пък и всеки човек се изкушаваше да знае това, което другите не знаят. Вярно е писано: „Суета, всичко е суета.“ „По-добре да върнем онова, което принадлежи на розоволиките хора, на самите тях“ — реши той. Надигна се, даде знак на Питър Марлоу и го поведе през тъмната къща. Спря пред спалнята на Сулина. Тя лежеше на кревата, саронгът се стелеше меко по тялото й, а очите й бяха мокри.

— Сулина, иди навън и пази! — заръча Сутра.

— Добре, татко.

Сулина стана от леглото, пооправи саронга и нагласи елечето си. „Пристегна го май повече, отколкото трябва — помисли си Сутра, — така че по-ясно да се очертаят овалните наченки на гърдите й. Да, ясно, време е вече да се омъжи момичето. Но за кого? Подходящи мъже в селото няма.“ Той отстъпи настрана, когато момичето се промъкна край тях със свенливо сведени очи. Но в поклащането на бедрата й нямаше нищо свенливо и Питър Марлоу също забеляза това. „Трябва да играе пръчката“ — помисли си Сутра. Но разбираше, че не бива да й се сърди. Просто тя бе едно момиче, застанало пред прага на зрелостта. Жената е създадена да изкушава, тя живее с насладата да бъде желана. „Може би трябва да те дам на англичанина. Това ще намали апетита ти. Той изглежда мъж на място.“ — Сутра въздъхна.

— Ех, да можех и аз отново да съм млад. Той извади малкото радио изпод леглото.

— Ще ти се доверя. Това радио работи, работи добре. Можеш да го вземеш.

Питър Марлоу едва не изпусна радиото от вълнение.

— А аз какво да ти дам в замяна? Днес такава вещ е просто безценна.

— Не искам нищо. Отнеси го със себе си.

Питър Марлоу го разгледа. Захранваше се с електричество и беше в добро състояние. Задният капак бе свален и лампите блестяха на светлината на газената лампа. Имаше много кондензатори. Безумно много. Занесе го по-близо до светлината и внимателно, сантиметър по сантиметър огледа вътрешността му. От лицето му закапа пот, но накрая намери това, което му трябваше — триста микрофарада.

„Какво да правя сега? — запита се той. — Дали да извадя само кондензатора? Мак все пак не е напълно сигурен каква е повредата. По-добре да го взема цялото, та ако кондензаторът не стане на нашето радио, да имаме друго. Можем да го скрием някъде. Да, добре е да имаме едно резервно.“

— Благодаря ти, туан Сутра. Никога няма да мога да ти се отблагодаря за този подарък. И не само аз, а и хилядите пленници в Чанги.

— Моля те да не излагаш на опасност хората тук. Ако те види патрул, зарови го в джунглата. Съдбата на селото ми е в твои ръце.

— Бъди спокоен. Ако се наложи, ще дам живота си, но никой тук няма да пострада.

— Вярвам ти. Но може би все пак е глупаво да се жертваш дотам.

— Понякога ми се струва, че е по-човешко да бъдеш глупец, туан Сутра.

— Ти си по-мъдър от годините си.

Сутра му даде парче плат да увие радиото, после двамата се върнаха в голямата стая. Сулина седеше в сянката на стрехата. Като влязоха, тя се надигна.

— Да донеса ли нещо за ядене или за пиене, татко?

— Не. Отивай да лягаш.

Сулина отметна недоволно глава, но се подчини.

— Дъщеря ми заслужава камшик, така мисля аз.

— Жалко е да нараниш едно толкова нежно същество — отвърна Питър Марлоу. — Туан Абу казваше: „Бий жената поне веднъж седмично, за да ти е мирна къщата. Но не я бий много силно, за да не я ядосаш, защото тогава тя ще намери начин да отвърне на удара ти и много ще те нарани!“

— Знам тази мъдрост. Вярна е. Човек никога не може да разбере жените.

Двамата седнаха на издигнатата площадка пред къщата и дълго разговаряха, загледани в морето. Прибоят бе лек и Питър Марлоу помоли за разрешение да поплува.

— Тук течения няма, но понякога се появяват акули — предупреди го старият малаец.

— Ще внимавам.

— Плувай в сянката около лодките. Случва се японци да обикалят насам. На три мили надолу по брега има картечно гнездо. Бъди нащрек.

— Ще внимавам.

Питър Марлоу тръгна към морето, като гледаше да се придържа в сенките. Луната се бе спуснала ниско над хоризонта. „Нямам много време“ — помисли си той. Около лодките неколцина души мъже и жени подготвяха и кърпеха мрежите, бъбреха си и се смееха, но не обърнаха внимание на Питър Марлоу. Той се съблече и влезе в морето.

Водата бе топла, но имаше и по-хладни места, както във всички източни морета, и той се опита да се задържи сред едно от тях. Чувстваше се прекрасно, сякаш отново бе онова малко момче, тръгнало да се изкъпе посред нощ в южното море, а баща му вика след него: „Не влизай много навътре, Питър! Има течения!“ Гмурна се под водата и кожата му с наслаждение пое соленото вълшебство. Щом излезе на повърхността, изпусна струйка вода като кит и заплува бавно към плитчините. После се отпусна на гръб, опиянен от свободата си. Вълните едва-едва заливаха слабините му и той изведнъж се сети, че е съвсем гол, а на двадесетина метра от него имаше хора — мъже и жени. Но това не го смути. Голотата бе част от живота в лагера. А месеците, прекарани в селцето на Ява, го бяха научили, че няма нищо срамно да си човешко същество със свои желания и нужди. Чувствената топлота на морето, играещо около него, и обилната храна подпалиха внезапен огън в слабините му. Той се обърна рязко по корем и заплува навътре в морето, за да се скрие.