След известно време се върна, стъпи на пясъчното дъно — водата стигаше до шията му — и хвърли поглед към брега и селцето. Мъжете и жените все така оправяха мрежите. Сутра седеше пред къщата и пушеше. После изведнъж малко по-встрани забеляза Сулина, облегната на прозореца и осветена от жълтеникавите отблясъци на газената лампа, а саронгът се диплеше полуразтворен около тялото й. Тя гледаше към морето.

Той знаеше, че Сулина гледа към него, и се запита, засрамен, дали е видяла. Двамата дълго не откъсваха очи един от друг. После тя свали саронга си, сложи го настрана, взе чист бял пешкир и се зае да попива потта, блеснала по тялото й.

Сулина бе рожба на слънцето и на дъжда. Дългата й черна коса я скриваше почти изпяло, но тя я отметна така, че да милва гърба й, и започна да я сплита. И през цялото време гледаше към него и се усмихваше.

Тогава, внезапно, всяко трепване на водата се превърна в милувка, всеки полъх на вятъра се превърна в милувка, всяко докосване на водорасло се превърна в милувка, дарена от нежните пръсти на куртизанка.

„Аз ще те имам, Сулина. Ще те имам каквото и да ми струва това!“ Опита се да внуши на Сутра да се прибере в къщата. Сулина го гледаше. И чакаше. Нетърпелива като него самия. „Ще я имам, Сутра. И не заставай на пътя ми! Недей! Или, кълна се…“ Не видя кога Царя е приближил до сенките, нито усети как той спря изненадан, като го забеляза легнал по корем в плитчините.

— Хей, Питър! Питър!

Чул гласа му като в просъница, Питър Марлоу бавно извърна глава и видя, че Царя му прави знаци да излезе.

— Хайде, Питър, време е да изчезваме.

Изведнъж го заля споменът за лагера и телената ограда, за радиото, за диаманта, за лагера и войната, лагера, радиото и часовия, край когото трябваше да се промъкнат, а и кой знае дали ще стигнат навреме, и кой ли знае какви ще са новините, и колко ли ще се зарадва Мак на кондензатора и на изправното радио. В миг желанието му се изпари. Но остана болката.

Той стъпи на дъното и тръгна да си вземе дрехите.

— Ти си бил страхотен — рече Царя.

— Защо?

— Разхождаш се, както майка те е родила, и не ти пука. Не виждаш ли, че дъщерята на Сутра те гледа?

— Не съм първият мъж, когото вижда без дрехи, а и в това няма нищо лошо. Без желанието голотата не съществуваше.

— Понякога не те разбирам. Ти свян нямаш ли?

— Отдавна вече нямам.

Той бързо се облече и отиде в сянката при Царя. Болката в слабините му бе жестока.

— Радвам се, че дойде.

— Защо?

— Просто така.

— Уплаши се, че съм те забравил ли?

— Не — поклати глава Питър Марлоу. — Няма значение. Все пак благодаря.

Царя го изгледа изпитателно, после сви рамене и каза:

— Давай да се прибираме вече.

Като минаха покрай къщата на Сутра, той махна с ръка.

— Salamat.

— Почакай, Раджа. Само за минутка.

Питър Марлоу взе на бегом стъпалата и влезе вътре.

Радиото си стоеше на мястото. Пъхна го под мишница, както си беше увито в парчето плат, и на излизане се поклони на Сутра.

— Благодаря ти. Знай, че то ще е в добри ръце.

— Бог да те пази. — Сутра замълча за миг, после добави с усмивка: — Обуздай очите си, сине мой. Има храна, която виждаш, но не можеш да я вкусиш.

— Ще запомня думите ти. — Внезапно кръвта нахлу в лицето му. „Чудно нещо, дали е вярно, че някои хора умеят да четат чужди мисли?“ — Благодаря ти. Живей в мир!

— Мир и вам до следващата ни среща.

Питър Марлоу се обърна и излезе. Пътят им минаваше под прозореца на Сулина, тя все още бе там, но сега саронгът я скриваше цялата. Очите им се срещнаха и едно обещание бе дадено, прието и върнато. Тя проследи поглед двете сенки, които се запромъкваха нагоре по възвишението към джунглата и си пожела да не им се случи нищо лошо.

Сутра въздъхна, после безшумно влезе в стаята на Сулина. Тя замечтано стоеше до прозореца, метнала саронга около раменете си. Сутра държеше в ръце тънка бамбукова пръчка. Приближи се до дъщеря си и я шибна с премерен и силен, но не много силен удар по оголените задни части.

— Това е, задето изкушаваше англичанина, без да съм ти позволил — рече той и с усилие накара гласа си да прозвучи гневно.

— Добре, татко — изхлипа тя и всяко ридание пробождаше като нож сърцето му. Когато обаче остана сама, тя се сви блажено на леглото и с наслада остави сълзите си да текат на воля. И по тялото и се разля желанието, подкладено от милувката на бамбуковата пръчка.

На около миля от лагера двамата спряха, за да си поемат дъх. Едва тогава Царя видя малкия вързоп. През цялото време той бе вървял отпред и бе така погълнат от мисли за успеха на среднощното начинание и толкова съсредоточено внимаваше да не се натъкнат на някаква опасност в тъмнината, че до този момент не го бе забелязал.

— Какво носиш? Още кльопачка ли? Питър Марлоу се ухили и гордо разви вързопа.

— Изненада!

Сърцето на Царя замря между два удара.

— Идиот с идиот, ти да не си полудял!

— Какво ти става? — смая се Питър Марлоу.

— Да не си се чалнал? Това ще ни навлече толкоз беди, колкото не можеш и да си представиш. Нямаш право да рискуваш главите ни за едно радио. Нямаш право да използваш моите връзки за твоите идиотски работи.

Вперил изпълнен с недоумение поглед в Царя, Питър Марлоу изведнъж се почувства сам сред мрака на нощта.

— Не исках да сторя нищо лошо… — каза той.

— Как можа, копеле такова! — беснееше Царя. — Тук радиото е равносилно на смърт.

— Но в лагера няма как…

— Не ме интересува лагерът. Изхвърли тая идиотщина моментално. И ще ти кажа още нещо — между нас е свършено, край! Откъде-накъде ще ме забъркваш в своите откачени истории, и то дори без да ме питаш. Заслужаваш да ти пръсна главата.

— Защо не опиташ? — ядоса се на свой ред Питър Марлоу. — Май забравяш, че наоколо се води война, а в лагера няма радио. Една от причините да дойда с теб бе, че се надявах да намеря кондензатор. А сега имам цяло радио, и то напълно изправно.

— Изхвърли го!

— За нищо на света.

Двамата застанаха лице в лице, напрегнати и непреклонни. За миг Царя бе готов да разкъса Питър Марлоу. Но той знаеше, че гневът е лош съветник и сега, съвзел се от първоначалната изненада, вече можеше да погледне с критично око и да прецени положението.

Първо, трябваше да признае, че макар поетият риск да беше твърде голям, работата бе излязла на добър край. Ако Сутра не е искал да даде на Пит радиото, можел е да се измъкне, като отрече: „Ами, откъде ще имаме такова нещо в селото.“ Значи опасност няма. Пък и всичко е станало на четири очи между Пит и Сутра, понеже Чен Сан вече си беше отишъл. Второ, едно радио, за което той знае, но което не стои в неговата барака, може да бъде изключително полезно. Така по-лесно ще научава накъде върви войната и ще знае кога да избяга. Добре, значи в крайна сметка нищо лошо не е станало. Освен дето Питър е превишил правата си. От друга страна, щом се доверяваш някому и го наемаш заради ума му, дай му възможност да действува. Иначе защо са ти хора, дето само изпълняват заповеди и си налягат парцалите. А по време на сделката Питър беше направо страхотен. Като настане моментът да се бяга, той ще е един от десетимата — някой трябва да се оправя с езика. Пък и не е страхливец. Така че в крайна сметка Царя осъзна колко глупаво ще е да се нахвърля върху му, вместо да използва новосъздалото се положение като истински бизнесмен. Ама че идиотски се бе държал преди малко!

— Пит!

Забеляза предизвикателно стиснатата челюст. „Дали ще се оправя с кучия му син? Сигурно. Като го гледам така, трябва да съм с трийсет-четирийсет килограма по-тежък от него.“

— Какво?

— Извинявай, дето избухнах. Хубаво си направил, че си взел радиото.

— Какво?

— Казвам, че съжалявам. Много добре си направил.

— Не те разбирам — сви рамене в недоумение Питър Марлоу. — Първо се разбесняваш, после викаш, че съм постъпил добре.

„Стабилен е проклетникът — помисли си Царя. — Има характер.“