— Как си, друже — поздрави Тимсън, прекоси бараката и седна при тях. — Вие, янките, какво, страх ви е да не ви вдигнат във въздуха задниците ли, що ли?

Той бе дребен, набит мъж с хлътнали очи.

— Какви ги говориш?

— Подхванали сте ги тия окопи, сякаш целите въздушни сили ще бомбардират Чанги.

— Човек трябва да е готов за всичко. — Царя отново се замисли дали да рискуват и да посветят Тимсън. — Нашите скоро ще сдрусат Сингапур. И тогава изчезваме под земята.

— Няма да ударят Чанги. Нали знаят, че сме тук. Ингилизите поне знаят. Иначе, вярно, ако остане на вас, янките, не се знае къде ще паднат бомбите.

Заведоха го да огледа всичко. Той моментално схвана огромния мащаб на начинанието. И гениалността на замисъла.

— Свалям ти шапка, друже — смаян продума Тимсън, като се качиха отново в бараката. — Боже, боже! А ние си мислехме, че сте се подплашили. Ами че то тук сигурно има място за пет-шестстотин…

— Хиляда и петстотин — небрежно уточни Царя. — А тоя път в ден Р ще има…

— Какъв е пък тоя ден?

— Денят на раждането.

Тимсън се засмя.

— Значи това било денят Р. Сума ти време се чудехме какво значи. Ще се пукна! — И той се заля от смях. — Вие сте направо гении.

— Да си призная, идеята беше моя. — Царя се опита да прикрие гордостта си, но не успя. В края на краищата идеята наистина беше негова. — Та на сегашния ден Р ще имаме поне още деветдесет малки. А на следващия — някъде около триста.

Веждите на Тимсън отхвръкнаха почти до линията на косата му.

— Слушай сега какво ти предлагам… — Царя замълча, обмисляйки отново условията на сделката. — Вие ще ни снабдите с материал за още хиляда клетки. Ние ще закрепим бройката на хиляда, само най-добрите, вие пласирате продукцията, делим наполовина. В такава стабилна операция ще има за всички по нещо.

— А продажбата кога започваме? — незабавно попита Тимсън. Въпреки огромните възможности за печалба, нещо го глождеше отвътре.

— Ще ви дадем десет задни бута след седмица. Първо ще започнем с мъжките, а женските ще оставим. Решили сме — само задните бутове. Като потръгне работата, увеличаваме количеството.

— Защо да почваме само с десет?

— Ако пуснем още отначало повече, ще събудим подозрения. Трябва да я караме кротката.

Тимсън размисли за момент.

— Сигурни ли сте, че… месото е наред?

Сега, когато австралиецът вече се бе обвързал с доставката, на Царя също взе да му става гадно. „Но, дявол го взел, месото си е месо, а търговията — търговия!“ — Просто предлагаме месо.

Тимсън сви устни и поклати глава.

— Хич не ми се ще да ги продавам на моите хора — рече той с погнуса. — Бога ми, не е редно някак си. Не, не, не бива. Не че аз… ама просто не е редно. Не на нашите.

— И на нашите не — кимна Питър Марлоу, не по-малко отвратен.

Тримата се спогледаха. „Така е — каза си Царя, — хич не е редно. Но нали трябва да оцелеем.“ И изведнъж го озари просветление. Лицето му си смени цвета и той процеди през зъби:

— Извикай другите! Току-що ми хрумна нещо.

Американците бързо се събраха. Седяха напрегнати и не откъсваха очи от Царя. Той се бе поуспокоил, но все още не отронваше ни дума. Пушеше цигарата си и сякаш не ги забелязваше. Питър Марлоу и Тимсън озадачени се спогледаха. Царя стана и смачка цигарата. Атмосферата в бараката се наелектризира още повече.

— Момчета — започна той и гласът му прозвуча странно глух и изтощен, — денят Р идва след четири дни. Очакваме — Царя направи справка в таблицата, окачена на стената, — да, очакваме стопанството ни да нарасне на малко повече от сто животни. Сключих договор с нашия приятел и съдружник Тимсън. Той ще ни достави материал за хиляда клетки, така че щом дойде време да отбием малките, проблеми с настаняването няма да има. Неговите хора ще пласират продукцията. Ние ще наблегнем само на отглеждането на най-добрите породи. — Царя млъкна и впи поглед във всеки един поотделно. — Значи след седмица започваме продажбата.

Сега, когато фаталният ден бе уточнен, лицата им помръкнаха.

— Мислиш ли все пак, че е редно? — загрижено попита Макс.

— Не съм свършил още.

— За продажбата не знам — обади се Байрън Джоунс, като попипваше превръзката на окото си, — ама месото…

— Почакайте, за бога — нетърпеливо ги прекъсна Царя. — Изслушайте ме! — Всички се наведоха напред, затаили дъх, и Царя едва-чуто прошепна:

— Ще продаваме само на офицери! От майор нагоре!

— Господи боже мой! — ахна Тимсън.

— Гледай ти! — изуми се Макс.

— Какво? — остана като гръмнат Питър Марлоу.

Царя се чувстваше почти като бог.

— Само тия копелета могат да си позволят да купят месо. Вместо стока за масите, ще го направим търговия за избраници.

— А мръсниците, които могат да го купят, са точно тия, на които човек би продал такова месо! — зарадва се Питър Марлоу.

— Ти си несравним! — рече Тимсън със страхопочитание. — Гениален! Боже, лично аз знам трима гадове, дето ръката си давам да ги видя как ще си хапнат от плъха, а после да им кажа…

— Аз знам двама, на които дори няма да го продам — каза Питър Марлоу. — Направо ще им го подаря. Но тия мръсници са толкова гадни, че ще подушат себеподобните си!

Макс се надигна и се опита да надвика смеха.

— Слушайте, момчета. Чуйте! Я чуйте за малко! — Той се обърна към Царя: — Знаеш ли, че аз… аз… — толкова бе развълнуван, че едва намираше думите — аз невинаги съм бил на твоя страна. В това няма нищо лошо. Свободни хора сме. Но това… това е толкова велико, че… — Той тържествено протегна ръка. — Искам да стисна ръката на човека, измислил такова нещо! Смятам, че ние всички трябва да стиснем ръката на един истински гений. От името на всички прости войници в света — аз се гордея с теб. Ти си наистина Цар.

Двамата с Царя си раздрусаха ръцете. Текс възторжено се поклащаше наляво-надясно.

— Селърс, Праути и Грей, разбира се. И той е в списъка…

— Той няма пари — обади се Царя.

— Нищо, ще му дадем даром — каза Макс.

— Не може. Грей не е глупак. Ще се усъмни — рече Питър Марлоу.

— А Торсен, тоя гад…

— На американските офицери не — обади се Царя, но после добави великодушно: — Е, на един-двама може.

Възгласите на одобрение бяха бързо заглушени.

— Ами австралийците?

— Остави това на мен, друже — каза Тимсън. — Вече имам предвид трийсетина клиенти.

— Ами англичаните? — попита Макс.

— И на тях няма да им простим. — Царя се чувстваше велик, властен и вдъхновен. — Голям късмет е, че гадовете, дето имат пари и възможности да си купят от месото, са тъкмо тия, дето човек би искал да ги нахрани с бут от плъх, а после да им каже какво са яли.

Точно преди да загасят осветлението, Макс нахълта през рамката на липсващата врата и прошепна на Царя:

— Един часови идва насам.

— Кой?

— Шагата.

— Добре — отвърна Царя и се опита да скрие вълнението в гласа си. — Провери дали нашите постове са си по местата.

— Веднага — каза Макс и забърза по местата.

Царя се наведе към Питър Марлоу и нервно прошепна:

— Може да е станала някаква издънка. Хайде, давай да се приготвим.

Той се измъкна през прозореца и огледа дали платнения навес е добре опънат. После двамата с Питър Марлоу седнаха и зачакаха. Скоро Шагата пъхна глава под брезента и като разпозна Царя, промъкна се тихо и се настани на пейката. Подпря пушката на стената и почерпи с цигари.

— Табе — поздрави той.

— Табе — отвърна Питър Марлоу.

— Здрасти — рече Царя. Като вземаше цигарата, ръката му трепереше.

— Имаш ли да ми предложиш нещо за продан тази вечер? — шепнешком попита Шагата.

— Пита, имаш ли да му предложиш нещо тази вечер?

— Кажи му, че нямам!

— Приятелят ми дълбоко съжалява, че тази вечер няма с какво да изкуши един човек с вкус.

— Ще има ли твоят приятел такова нещо, да речем, след три дни?

Когато Питър Марлоу преведе въпроса, Царя въздъхна с облекчение.