— Бива си го юначагата! — ухили се Царя.

— Ей, знаете ли, трябва да го кръстим някак — сети се Текс.

— Няма нищо по-просто — ще го наречем Адам.

— Ами ако е женски?

— Тогава ще е Ева — отсече Царя и се измъкна изпод бараката. — Хайде, Питър, давай да тръгваме.

Докато открият мястото, часът на майора от авиацията Вексли вече бе започнал.

— Какво има? — изненада се той, като забеляза, че Царя и един офицер стоят на пек пред бараката и го наблюдават.

— Ами точно си мислим — смутено започна Питър Марлоу — дали… не може да… да се присъединим към класа ви. Ако, разбира се, не прекъсваме работата — добави бързо той.

— Искате да се присъедините към класа, така ли? — не повярва на ушите си Вексли.

Той бе невзрачен, едноок човечец с лице като опънат пергамент, цялото нашарено с петна и белези от пламъците, в които бе изгорял последният му бомбардировач. Часовете му посещаваха само четирима души, все идиоти, които въобще не се интересуваха от биология. Вексли съзнаваше, че продължава занятията просто от нерешителност — по-лесно беше да се прави, че всичко е наред, отколкото да се откаже. Отначало се бе въодушевил истински от работата, но напоследък го тласкаше единствено инерцията. Знаеше, че ако прекрати занятията, няма да има за какво да живее.

Преди време бяха създали цял университет в лагера — Университета Чанги. Имаше и редовни занятия — всичко по заповед на командването. „Така е по-добре за войската — бяха казали генералите. — Нека се занимават с нещо. Накарайте ги да се самоусъвършенстват. Намерете им работа, дори насила, ако трябва, тогава ще ви е мирна главата!“ В университета се четяха лекции по какво ли не — чужди езици, изкуствознание, инженерство… Сред хилядите пленници в първите месеци имаше поне по един специалист от всяка област.

„Приобщете се към мъдростта на света! Дават ви се изключителни възможности! Пред вас се откриват широки хоризонти! Получете нова професия! Подгответе се за утопията, която ще се възцари, щом проклетата война свърши и всичко си дойде по местата!“ Университетът бе уреден по атински образец — без класни стаи. Учителят просто си намира някое сенчесто място и събира студентите наоколо си.

Но пленниците в Чанги бяха съвсем обикновени хора, затова не си даваха много труд, а все се канеха: „От утре вече тръгвам.“ Част от тях наистина отиваха на две-три занятия, но като откриеха, че не е леко да се учи, решаваха да пропуснат някой и друг час, после още няколко, докато накрая и те започваха да се заричат: „От утре тръгвам редовно. От утре започвам да се подготвям за онова, което искам да бъда след войната. Няма време за губене. От утре вече тръгвам.“ Но в Чанги, както навсякъде, съществуваше само днес.

— Сериозно ли искате да се присъедините към моя клас? — попита с недоумение Вексли.

— Да, стига да не ви пречим на работата, сър — отвърна любезно Царя.

Все още озадачен, Вексли се надигна и им направи място да седнат на сянка.

„Какво щастие! Ново попълнение! И то не кой да е, а Царя! Боже мой, какъв късмет! Царя да посещава моя курс! А може да има и цигари…“

— За мен е удоволствие, момчето ми, истинско удоволствие! — сърдечно раздруса той ръката на Царя. — Името ми е Вексли, майор от авиацията!

— Драго ми е да се запознаем, сър!

— Лейтенант Марлоу! — представи се Питър, здрависа се с майора и седна.

Вексли нервно ги изчака да се настанят, разсеяно натисна с палец външната страна на китката си и преброи наум колко секунди са необходими на вдлъбнатината да изчезне. „Пелаграта си има своите добри страни“ — помисли си той. А тази мисъл му напомни за китовете и изпъкналото му око светна.

— Днес смятах да поговорим за китовете. Какво знаете за китовете… Ооо! — възкликна той, когато Царя извади пакет „Куа“ и му предложи цигара, а после почерпи и останалите.

Четиримата присъстващи запалиха и се сместиха да освободят още място за Царя и Питър Марлоу. Почудиха се какво ли търси тук Царя, но всъщност отговорът изобщо не ги интересуваше. Важното беше, че ги почерпи с цигари — истински купешки цигари…

Вексли подхвана отново темата. Той обичаше китовете. Обожаваше ги.

— Китовете несъмнено са най-висшата жива форма, към която се е стремяла природата. — Вексли остана много доволен от тембъра на гласа си, но забеляза, че Царя се намръщи. — Искате да питате нещо ли? — поинтересува се загрижено той.

— Ами да. Това за китовете е много интересно, но може ли да кажете нещо за плъховете?

— Моля? — учтиво попита Вексли.

— Това, дето разказвате за китовете, е много интересно, сър — повтори Царя. — Но си мислех дали плъховете…

— Какво плъховете?

— Ами чудех се дали не знаете нещо за тях — обясни Царя. Чакаше го доста работа и нямаше намерение да си губи времето на вятъра.

— Той иска да попита дали след като китовете приличат толкова много на хората, не е същото и при плъховете? — намеси се Питър Марлоу.

— А, гризачите са съвсем различни. — Вексли поклати с отвращение глава и добави: — Докато китовете…

— Какво им е различното?

— Гризачите ги предавам пролетния семестър — раздразнено отговори Вексли. — Неприятни същества. Нищо интересно няма в тях, нищичко. Затова пък да вземем например жълто кореместия кит — бързо започна той. — Виж, той е нещо друго — гигантът сред китовете. Повече от тридесет метра на дължина, а теглото му стига до сто и петдесет тона. Най-голямото живо същество на земята — и сега, и в древността… Също и най-силното. А пък половият му живот — продължи той, защото знаеше, че сведения от този род винаги държат класа буден, — половият му живот е истинско чудо. Мъжкият започва ухажването, като изпуска огромни струи вода и бие с опашка по водата близо до женската, която търпеливо го чака на повърхността на океана. После се гмурва дълбоко, засилва се и отново изскача нагоре — грамаден, огромен, гигантски. След това се сгромолясва обратно, а опашката му непрекъснато удря повърхността с оглушителен трясък и разбива водата на пяна. — Той многозначително снижи глас. — После се понася към женската и започва да я гали с гръдните плавници…

Позабравил нетърпението си, дори Царя се заслуша с интерес.

— Изведнъж обаче китът прекъсва ухажването и отново се гмурка — оставил женската задъхана на повърхността, за да не се върне може би никога повече: — Вексли замълча, за да подсили ефекта на думите. — Но не, той не я напуска. Изчезва в дълбините на океана за около час, събира сили и после се стрелва пак нагоре, изскача над водата и пада обратно с гръмотевичен трясък сред огромен фонтан от пръски. Завърта се около самката, притиска я здраво с двете си перки и се наслаждава на любовта и до изнемога.

Вексли също бе изтощен до изнемога от величавата картина на съвкупляващите се гиганти. „Ах, колко щастлив би бил човек да види това, да присъства на този спектакъл и той — едно нищо и никакво дребосъче!“ Майорът си пое дъх и продължи:

— Чифтосват се някъде пред юли, когато водата е топла. При раждането си малкото тежи пет тона и е дълго около девет метра. Помислете си само! — засмя се той. — Девет метра!

Присъствуващите учтиво се усмихнаха и тогава Вексли поднесе вица, който не можеше да не бъде оценен по достойнство:

— И като имате предвид колко е голямо бебето, представяте ли си пък колко му е голяма оная работа на кита, а?

На лицата отново се появиха учтивите усмивки — редовните слушатели не чуваха нищо ново.

Вексли обясни как майката се грижи за малкото цели седем месеца, как го кърми от две огромни зърна, разположени от долната и страна, съвсем отзад.

— Както несъмнено се досещате — съобщи той въодушевено, — продължителното кърмене под вода си има своите проблеми.

— А плъховете кърмят ли малките си? — не пропусна възможността да попита Царя.

— Да — нещастно отвърна майорът. — А различните китове…

Царя въздъхна отчаяно и победен, търпеливо изслуша безкрайните подробности за зъбатите и беззъбите китове, за амбрата и кашалота, за белия и синия кит, за финвала и нарвала, косатката и гренландския кит, за човковите и бутилконоси китоподобни и китовете-джуджета, за южния кит и за японския, за гладките, гърбавите и като последно — за високочелите китове. Един по един слушателите си бяха отишли и само Питър Марлоу и Царя изчакваха Вексли да свърши. Тогава Царя каза без заобикалки: