Литмир - Электронная Библиотека
A
A

— Чакай малко, Макс — намеси се Царя. — Няма защо да бързаме. Вече не може да се измъкне. Искам да го видя какво ще прави.

— Какво ще прави! Ще хукне пак да бяга, какво — отвърна Макс.

— А ние пак ще го спрем. Защо да бързаме? — Царя погледна плъха и се ухили. — Загубен си, момчето ми. Свърши се твоята.

Сякаш разбрал думите му, плъхът се втурна към Царя, оголил зъби. Само бясната лавина от удари и крясъци го накара да се върне в ъгъла.

— Тоя мръсник, ако те докопа, като нищо те разкъсва — каза Царя. — Не знаех, че са толкова бързи.

— Хрумна ми нещо — обади се Текс. — Хайде да го хванем.

— И за какво ни е?

— Ами може да си го гледаме за талисман. Пък, ако няма какво да правим, може да го пускаме и да го гоним.

— Ей, Текс, страхотна идея! — въодушеви се Дайно. — Нали едно време са правили така, само че с лисици.

— Глупости! — прекъсна го Царя. — По-добре да го убием. Защо ще го мъчим животното? Какво като е плъх — нищо лошо не ви е направил.

— Да, ама плъховете са гад. Няма място за тях на земята.

— Защо да няма място? — отвърна Царя. — Ако не бяха те… ами че те чистят от боклуци, също като микробите. Без тях целият свят да се е превърнал досега в бунище.

— Дрън-дрън! — обади се Текс. — Плъховете съсипват реколтата. Като го гледам какъв е охранен, нищо чудно точно тоя да е прегризал чувала с ориз. Я му виж търбуха.

— Ами да! — злобно потвърди Макс. — Една нощ отмъкнаха петнайсет килограма.

Плъхът отново се втурна напред, разкъса кръга от хора и хукна из бараката. Само по чудо успяха пак да го притиснат в ъгъла и да го обкръжат.

— Я най-добре да го очистим. Следващия път ще вземе да ни се изплъзне — каза Царя и всички се приготвиха за нападение. После изведнъж го осени страхотна мисъл и той извика: — Чакайте, чакайте малко!

— Сега пък какво има?

— Хрумна ми нещо — рече Царя и добави: — Текс, я донеси едно одеяло. И по-бързичко!

Текс се втурна към леглото си и грабна одеялото.

— Хайде сега дай другия край на Макс и хванете плъха.

— Какво?

— Искам го жив. Хайде, стига си се мотал! — изкомандва Царя.

— С единственото ми одеяло! Да не си полудял?

— Ще ти дам друго. Ти само го хвани.

Всички бяха вперили пълни с недоумение погледи в Царя. После Текс сви рамене. Двамата с Макс разпънаха одеялото и дебнешком запристъпваха към ъгъла. Останалите се приготвиха да пресекат с метлите пътя на плъха, ако понечи да се измъкне отстрани. Внезапно Макс и Текс скочиха върху животното. То се заплете в гънките на плата и започна яростно да го къса със зъби и нокти, но въпреки суматохата Макс бързо се окопити и сви одеялото на гърчеща се топка. Мъжете крещяха възбудено.

— Тихо — нареди Царя. — Макс, ти го дръж. И гледай да не избяга. Текс, включи котлона. Ще пием кафе.

— Какво си намислил пак? — попита Питър Марлоу.

— Прекалено е готино, че да ви го кажа току-тъй. Първо ще пием кафе.

Когато кафето бе готово, Царя се изправи на крака.

— Слушайте сега, момчета! Плъх си имаме, нали?

— Е, и? — изрази Милър всеобщото недоумение.

— А храна нямаме, нали?

— Да, но…

— Боже мой — изуми се Питър Марлоу, — да не ни предлагаш да го изядем?

— Как можа да си го помислиш? — възмути се Царя. После по лицето му се разля ангелска усмивка. — Ние че няма да го ядем, няма. Но има много други, които с радост биха купили някоя мръвка.

— От плъх? — Единственото око на Байрън Джоунс изхвръкна от орбитата си.

— Ти май не си с всичкия! Кой ще ти купи месо от плъх, а? Да не са луди! — не се сдържа Милър.

— Естествено, никой няма да купи, ако знае, че е от плъх. Но ако не знае? Царя изчака думите му да направят необходимото впечатление, после благо продължи: — Ако си държим езика зад зъбите? Месо като месо. Ще кажем, че е заешко…

— В Малайзия зайци няма, приятелю — обади се Питър Марлоу.

— Измисли тогава някое друго животно, но да е горе-долу толкова голямо.

— Ами може да кажем, че е от катерица — предложи Питър Марлоу след известен размисъл. — Или не, сетих се! — рече той със светнало лице. — Точно така, ще кажем, че е от сърна.

— Глупости, сърната е много по-голяма — обади се Макс, който все още стискаше гърчещото се одеяло. — Навремето убих една в Алигените…

— Нямам предвид обикновените сърни. Става дума за Rusa ticus. Те са съвсем дребни, на височина стигат до двайсет сантиметра и тежат някъде около килограм. Горе-долу колкото плъхът. Тук в Малайзия ги смятат за голям деликатес. — Той се засмя. — В превод Rusa ticus означава „сърна-мишка“.

— Страшен си, приятелче! — доволно потри ръце Царя и се огледа победоносно. — Значи ще казваме, че продаваме бут от сърна-мишка. И това ще си бъде самата истина.

Всички се засмяха.

— Добре де, позабавлявахме се! Хайде сега да го убием и да вземем бутовете — не се стърпя Макс. — Всеки момент ще се измъкне, гадината му с гадина. А може и да ме ухапе!

— Единия плъх вече го имаме — продължи Царя, без да му обръща внимание. — Остава само да разберем мъжки ли е или женски. После намираме един от другия пол, слагаме ги заедно и готово, бизнесът потръгва.

— Какъв бизнес? — не разбра Текс.

— С месо, естествено — отвърна Царя и гордо огледа мъжете около себе си. — Днес, приятели, ние влизаме в скотовъдния бизнес — отваряме ферма за плъхове. С мангизите ще си купуваме пилета, а глупаците, нека нагъват Rusa ticus. Ако си държите езика зад зъбите, всичко ще бъде наред.

В бараката се възцари пълна тишина. После Текс плахо се обади:

— А къде ще сложим плъховете?

— В противовъздушното скривалище, естествено.

— Ами ако има бомбардировка? Скривалището може да ни потрябва.

— Ще заградим един ъгъл, колкото за тях. — Очите на Царя светеха: — Помислете си само, петдесетина такива гадинки за продан всяка седмица! Ами че това е златна мина. Нали ги знаете, плодят се като луди…

— На колко време точно? — попита Милър, почесвайки се разсеяно.

— Не знам. Някой знае ли? — Царя почака малко, но всички поклатиха глава. — Добре де, няма ли откъде да научим нещо за плъховете?

— Сетих се! — обади се Питър Марлоу — Ще отидем на занятията на Вексли.

— Къде?

— На занятията на Вексли. Той нали преподава ботаника, зоология и такива неща. Ще го питаме него.

Всички се спогледаха, после изведнъж избухнаха в радостни възгласи. Макс едва не изпусна беснеещото одеяло и на мига го засипа дъжд от викове: „Пази златото, левак такъв!“ — „Стискай здраво, за бога!“ — „Внимавай, Макс!“

— Не се тревожете, държа го! — успокои Макс духовете и се обърна към Питър Марлоу: — Абе офицер си, ама те бива. Значи тръгваме на училище.

— Не си познал. Ти оставаш тук — отсече Царя. — Имаш работа да вършиш.

— Каква работа?

— Ами да хванеш още един плъх. За чифтосването. Сведенията ще доставим аз и Питър. Хайде на работа!

Текс и Байрън Джоунс се заеха да подготвят скривалището. То бе точно под бараката, дълбоко един и осемдесет, широко един и двадесет и дълго девет метра.

— Идеално е! — зарадва се Текс. — Има място за хиляди от тия гадини.

Само за няколко минути пригодиха удобна врата. Текс отиде да открадне телена мрежа, а Байрън Джоунс тръгна ухилен да търси дървен материал. Спомни си, че е виждал няколко хубави дъски, които уж бяха на едни англичани, но те не ги пазеха много-много, и докато Текс се върне, рамката вече бе готова. С пирони се снабди от покрива на бараката, а чук си имаха взет „на заем“ от един разсеян механик в гаража още преди месеци, заедно с няколко гаечни ключа, отверки и куп други полезни неща.

Щом сложиха вратата, Текс повика Царя.

— Добре — каза той, като я огледа. — Много добре.

— Да си кажа право, изобщо не разбирам как действате толкова бързо! — учуди се Питър Марлоу.

— Ами щом имаш да правиш нещо, хващаш се и го правиш. Друг начин няма.

Царя прати Текс да извика Макс.

Макс пропълзя при тях под бараката и предпазливо пусна плъха в ограденото място. Щом стъпи на земята, той бясно се хвърли да търси изход, дръпна се в един ъгъл и злобно засъска насреща им.

26
{"b":"279290","o":1}