Ларкин вдигна поглед:
— Изрежда още десетина жени. Но мъжете им до един са мъртви. Всички освен Тимсън.
— Карай нататък, момчето ми — подкани го бързо Мак, усетил агонията, изписана в очите на полковника.
Днес е горещо — продължи Ларкин — и аз съм на верандата, а Джини играе в градината. Мисля тая събота и неделя да отидем до къщата в Блу Маунтинс.
Бих ти писала за новините, но не разрешават.
О, боже мой, как да пише човек в този вакуум, как? Къде си, моя любов, как да разбера къде си? Спирам да пиша вече. Ще довърша само това писмо, но няма да го пусна… О, скъпи мой, непрекъснато се моля за теб, моли се и ти за мен. Чуваш ли, моли се за мен, моли се за мен…
Ларкин замълча за миг, после каза:
— Няма подпис и е… почеркът на плика е на майка ми. Какво ли е станало, как мислите?
— Нали ги знаеш жените — обади се Мак. — Сигурно го е пъхнала в някое чекмедже, а след време майка ти го е намерила случайно и го е пуснала, без да го чете и без да я пита. Нали ги знаеш майките какви са? Бети вероятно го е забравила и на следващия ден, като се е почувствала по-добре, е написала друго.
— И какво значи това: „Моли се за мен“? — каза Ларкин. — Знае, че се моля всеки ден. Какво става? Да не е болна?
— Няма защо да се безпокоиш, полковник — опита се да го успокои Питър Марлоу.
— Какво разбираш пък ти от тези работи? — неочаквано избухна Ларкин. — Как да не се безпокоя, я ми кажи?
— Е, ти поне знаеш, че жена ти е добре, и дъщеря ти също. Бъди благодарен и на това! — повиши глас и Мак, без да може да сдържа повече мъката си. — Ние пък въобще нямаме вести. Ти си направо щастливец! — Той стана и се отдалечи ядосан.
— Извинявай, Мак! — втурна се след него Ларкин и го хвана за ръката. — Извинявай! Нали знаеш… след толкова време…
— Ех, момчето ми, не си виновен ти. С нищо не си ме обидил. Аз трябва да се извиня. Направо умирам от завист. Мразя ги тия писма!
— Виж, тук си прав — обади се и Царя. — Просто да откачиш от тия истории. Който получи — полудява. Който не получи — и той. Само неприятности си имаме с тях.
Привечер, точно след кльопачка, всички американци се събраха в бараката.
Накрая се появи и Курт, остави една тава на масата и се изплю на пода.
— Тук са девет, аз вече си взех моите десет процента. Той се изплю още веднъж и излезе.
Всички втренчиха погледи в тавата.
— Аз май ще повърна — каза Питър Марлоу.
— Няма да си единственият — успокои го Царя.
— Не знам. Ако питаш мене, съвсем като заешки бутчета са. Малки, вярно, ама иначе са съвсем като заешки — отбеляза Макс и се прокашля.
— Искаш ли да ги пробваш? — попита Царя.
— А, не! Казах само, че ми приличат на заешки. Не може ли и аз да имам мнение.
— Ей, богу, въобще не съм си представял, че ще дойде време да ги продаваме — обади се Тимсън.
— Такъв глад ме гони, че ако не знаех… — запъна се Текс. — Пък и толкоз месо накуп не съм виждал, откакто изядохме онова куче…
— Кое куче? — подозрително попита Макс.
— А, това беше… преди години — бързо съобрази Текс. — През… четиридесет и трета.
— Ааа!
— Брей, да му се не види! — Царя не можеше да откъсне очи от тавата. — Съвсем наред изглежда. — Той се наведе да помирише месото, но все пак гледаше да не се доближи твърде много. — И мирише добре…
— Може да изглежда добре — прекъсна го кисело Байрън Джоунс, — ама си е от плъхове.
Царя дръпна бързо глава назад.
— Ти пък какво само натякваш, кучи сине! — скара се той всред общия смях.
— Ами плъхове са си, по дяволите. Както го бяхте подкарали, на човек лигите му да потекат!
Питър Марлоу взе с два пръста един бут и грижливо го уви в бананов лист.
— Аз си взимам моя дял — каза той и си тръгна. Като се прибра в бараката, отиде до Юърт и прошепна високо:
— Тая вечер ни чака угощение.
— Какво си намерил?
— Трай си. Нещо специално.
Знаеше, че Дринкуотър ги чува, затова сложи скришом банановия лист на полицата и каза на Юърт:
— Ей, сега ще дойда.
Върна се след половин час. Банановият лист бе изчезнал, нямаше го и Дринкуотър.
— Юърт, ти излиза ли от бараката? — попита той.
— За малко само. Дринкуотър ме помоли да му донеса вода. Каза, че му било адски зле.
Тогава Питър Марлоу прихна в луд смях и всички решиха, че нещо е превъртял. Успокои се едва когато Майк го разтърси.
— Извинявайте, просто ми стана смешно — каза той. След известно време Дринкуотър се върна, а Питър Марлоу се направи на страшно притеснен, че му е изчезнало нещо за ядене. Дринкуотър също взе да се тюхка и макар че още се облизваше, рече съчувствено:
— Ама че мръсен номер!
Питър Марлоу пак избухна в истеричен смях и се тръшна на леглото. Скоро обаче смехът го изтощи и умората му се сля с изтощението от последните дни. После заспа и в съня му Дринкуотър лакомо унищожаваше цели купища малки бутчета, а той го гледаше отстрани и чуваше как Дринкуотър непрекъснато повтаря: „Какво си ме зяпнал? Страшно са вкусни, страшно!…“
— Един американец те чака отвън, Питър — разтърси го Юърт. — Иска да говори с теб.
Питър Марлоу се чувствуваше много отпаднал и пак му се гадеше, но се надигна.
— Къде е Дринкуотър?
— Не знам. Измете се, като те прихванаха бесните.
— А, добре! — Питър Марлоу се засмя отново. — Страхувах се да не съм сънувал.
— Какво? — изгледа го изпитателно Юърт.
— Нищо, нищо.
— Какво ти става, Питър? Много си особен напоследък.
Под стрехата на бараката го чакаше Текс.
— Пит — прошепна той, — праща ме Царя. Закъсняваш.
— Дявол да го вземе! Съжалявам, заспал съм.
— Да, и той така си помисли. Поръча да ти кажа: „Време е вече.“ — Текс вдигна загрижено вежди. — Ти как си, добре ли си?
— Добре съм. Малко съм слаб още, но ще се оправя. Текс кимна за сбогом и изчезна. Питър Марлоу разтърка очи, слезе по стъпалата, пресече асфалтовата пътека и застана под един душ. От хладните струи тялото му сякаш черпеше нови сили. Като се посъвзе, напълни манерката и се отправи към тоалетните. Избра си оградата. Лунният сърп бе тънък като косъмче. Изчака, докато наоколо не остана никой, после бързо притича през голата поляна, мушна се под телта и потъна в джунглата. Тичаше приведен на четири, защото по пътеката между дърветата и оградата винаги сновеше караул. Цял час търси мястото, където бе скрил парите. Намери го, седна, събра дебелите пачки, нареди ги около кръста си, вдигна долния край на саронга и го подпъхна нагоре. Вместо до земята, сега той стигаше до коленете му и сгънат на две, скриваше неестествената издутина.
После цял час чака от външната страна на оградата, точно срещу тоалетните, докато намери сгоден момент да се промъкне обратно. Клекна над една дупка да си поеме дъх и да му се поуспокои малко сърцето. След това взе манерката и си тръгна.
— Здрасти, друже — изскочи насреща му от сенките Тимсън и се ухили. — Прекрасна нощ, а?
— Да — отвърна Питър Марлоу.
— Идеална е за разходки.
— Така ли мислиш?
— Имаш ли нещо против да те придружа?
— Не, напротив, Тим. Много ми е драго, че ще бъдеш с мен. Така ще съм сигурен, че няма да си имам разправии с разни разбойници.
— Прав си, друже. Бързо схващаш!
— И ти не падаш по-долу, мошенико. — Питър Марлоу го потупа дружески по рамото. — Знаеш ли, май още не съм ти благодарил за лекарствата.
— Дребна работа, друже. Ей, ама за малко не ме върза — изсмя се Тимсън. — Рекох, че наистина си тръгнал да клечиш там по нужда.
Царя обаче не се зарадва особено, като видя Тимсън. Но не се и ядоса много — нали парите най-сетне бяха в ръцете му. Преброи ги и ги заключи в черния сандък.
— Сега чакам да дойде камъчето.
— Слушай, друже — Тимсън прочисти гърлото си, — ако пипнем крадеца, преди да дойде при теб или след това, аз си получавам сумичката, за която се разбрахме, нали така? Ако пък ти купиш пръстена от него, а ние не го пипнем — тогава печелиш! Бива, нали?
