— Сега ще поизчистя малко раната, ясно?

— Какво? — опита да се съсредоточи Питър Марлоу.

— Ще ти сложа антитоксин.

— Трябва… да ида в болницата! Време е вече… Режете, казвам ви… — несвързано промълви Питър Марлоу и пак изгуби съзнание.

— Още по-добре — рече Тимсън и когато спринцовката беше готова, инжектира морфин.

— Помагай сега! — безцеремонно се обърна той към Царя. — Бърши тая идиотска пот, да не ми влиза в очите.

Царя послушно взе една кърпа.

Тимсън изчака, докато морфинът подействува, после свали превръзката и оголи раната.

— Божичко! — Плътта около раната бе подпухнала и мораво-зеленикава на цвят. Вече е късно май!

— Ужас! — възкликна Царя. — Нищо чудно, че почти беше превъртял, горкият.

Стиснал зъби, Тимсън внимателно изряза най-гноясалата част от полуразложената кожа, после бръкна по-надълбоко и старателно проми раната. Накрая посипа обилно сулфамид и грижливо превърза ръката. Като свърши, изпъшка и се протегна.

— Ох, заболя ме гърбът! — Той огледа блесналата от чистота превръзка и се обърна към Царя: — Имаш ли някакъв парцал?

Царя грабна една риза от окачалката и му я подаде. Тимсън отпра ръкава, откъсна едно неравно парче и го намота върху превръзката.

— Това пък защо е? — недоумяващо попита Царя.

— За камуфлаж — обясни Тимсън. — Да не си представяш, че Питър ще тръгне из лагера с нова беличка превръзка и няма да се намерят разни любопитни доктори и ченгета да попитат откъде я има?

— А, ясно!

— Е, браво, напредваш!

Царя не даде ухо на подигравката. Само като си представеше раната, миризмата, кръвта, едва се сдържаше да не повърне. Пък и тия съсиреци и слузта по превръзката, метната на пода…

— Хей, Текс, я махни тая гадост оттука!

— Кой, аз ли? Защо пък точно…

— Изхвърли я, казах!

Текс вдигна с два пръста превръзката и я изнесе навън. Едва успя да разбута с крак рохкавата земя и да я зарови, и повърна. Като се прибра отново в бараката, въздъхна с облекчение:

— Слава богу, че рядко ми се случва.

Тимсън с треперещи ръце напълни спринцовката и се наведе над Питър Марлоу.

— Гледай тук! Гледай, дяволите те взели — изръмжа той, като видя, че Царя извръща глава. — Ако не дойде Стивън, ще трябва ти да я слагаш. Инжекцията е венозна, ясно ли е? Намираш вената, после вкарваш иглата и дръпваш лекичко да влезе малко кръв в спринцовката. Ето така. Тогава значи си улучил вената. После почваш да инжектираш антитоксина, но не бързо — трябват ти около три минути за кубически сантиметър.

— Глупости, къде ти ще мога да го правя това! — потръпна от отвращение Царя, едва изчакал Тимсън да измъкне иглата и да притисне мястото на убождането с малко памук.

— Ако искаш да го оставиш да умре, твоя си работа. — Тимсън целият бе плувнал в пот. На него също му се гадеше. — Като си помисля само, че баща ми искаше да ме прави лекар… — Той бутна Царя настрана, подаде глава през прозореца и повърна.

— Направи ми малко кафе, за бога!

Питър Марлоу се размърда в полусън.

— Хей, друже — надвеси се над него Тимсън. — Ще се оправиш, ще видиш. Разбираш ли ме?

Питър Марлоу поклати леко глава и повдигна болната си ръка. Взря се за миг в нея, без да вярва на очите си, после прошепна:

— Какво стана? Та тя… тя още си стои!

— Естествено, че си стои — гордо се обади Царя. — Просто ти сложихме лекарствата — антитоксин и другите му там работи. Ние двамата с Тимсън.

Питър Марлоу го изгледа, устните му се раздвижиха, но звук не се чу. Накрая успя да прошепне:

— Още… стои. — След това вдигна дясната си ръка и опипа с нея другата — онази, която трябваше да отрежат, а не беше отрязана. Когато се увери, че не сънува, отпусна се на възглавницата, плувнал в пот, затвори очи и заплака. Сетне потъна в сън.

— Горкият — обади се Тимсън, — той си е мислел, че е на масата да го режат.

— Колко време му трябва, за да дойде на себе си?

— Час-два. Слушай сега, инжекция трябва да му се слага на всеки шест часа, докато отровата не излезе — обясни австралиецът. — Още поне четиридесет и осем часа, да речем. И превръзката да се сменя всеки ден. Ще ръсите и сулфамид, разбира се. Но запомни добре: инжекциите не бива да се спират. И не се чуди, ако почне да повръща. Антитоксинът сигурно ще даде реакция, и то доста силна, първата доза я сложих голяма.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Това мога да ти кажа едва след десетина дена. Тимсън взе чантата, уви сапуна, спринцовката, серума и сулфамида в пешкира и ги пъхна вътре.

— Сега да си оправим сметките, а?

Царя извади пакета цигари, подарък от Шагата.

— Ще запалиш ли една?

— Всякак.

— Дай да уредим и тия пари заедно със сметката за диаманта — деловито предложи Царя, след като дръпна от цигарата.

— А, не, приятел. Доставих ти стоката и си искам парите. Това няма нищо общо с другото — рязко възрази Тимсън.

— Какво толкова, ако почакаш ден-два?

— Пари имаш достатъчно, а и печалбата от… — Изведнъж се сети каква е работата и млъкна. — Ааа! — ухили се широко той и посочи с пръст Питър Марлоу. — Няма парички, докато приятелчето не отиде да ги вземе, така ли?

Царя изхлузи часовника от китката си.

— Искаш ли гаранция?

— А, не, друже, имам ти доверие. — Тимсън изгледа Питър Марлоу. — Е, май куп неща зависят сега от тебе, синко… — Той се извърна отново към Царя, присвил хитро очи, и добави: — Значи и аз ще имам повечко време, нали така?

— За какво? — невинно попита Царя.

— Хайде, хайде! Много добре знаеш, че пръстена го задигнаха. А в лагера само ти можеш да уредиш тая сделка. Иначе да не мислиш, че щях да ти го оставя? — Усмивката му бе просто ангелска. — Значи дава ми се време да открия крадеца, нали така? Щото, ако той дойде първо при тебе, ти нямаш пари да му платиш. А без пари ще видиш пръстена на кукуво лято. Няма ли пари, няма да има и сделчица. — Тимсън замълча за миг, после дружелюбно продължи: — Разбира се, ти би могъл да ми кажеш, като дойде оня мръсник. В края на краищата пръстенът е моя собственост, нали така?

— Така — сговорчиво се съгласи Царя.

— Но ти няма да го направиш — въздъхна Тимсън, — Свършиха вече честните хора, свършиха… — Той се надвеси над Питър Марлоу, измери пулса му и каза: — Хм, доста е ускорен.

— Благодаря ти за помощта, Тим.

— Няма защо, друже. И аз имам капиталовложения в нещастника, нали така? И ще бдя над него като орлица, няма начин!

Той се изхили и си тръгна.

Царя направо умираше от умора. Изпи едно кафе да се посъвземе малко, отпусна се на стола и скоро се унесе в сън.

Събуди се внезапно и погледна към леглото. Питър Марлоу не спеше.

— Здрасти — немощно се обади той.

— Как се чувстваш? — Царя стана и се протегна.

— Отвратително. Страшно ми се гади. Знаеш ли… аз… просто не знам как да ти се…

Царя запали последната цигара от пакета и му даде да си дръпне.

— Заслужи си го, момчето ми.

Докато Питър Марлоу пушеше, Царя му разказа как са го лекували и какво трябва да правят отсега нататък.

— Това може да стане единствено при полковника — реши Питър Марлоу. — Мак ще ме буди и ще ме води дотам, а през останалото време ще си лежа в бараката.

Внезапно му се пригади и Царя с разтреперани ръце му подложи едно от канчетата си.

— Остави го тука да ми е подръка — поръча Питър Марлоу и изведнъж се сепна: — Ами парите! Какво стана с парите? Взех ли ги?

— Не, припадна преди да минеш оградата.

— Ох, не знам дали ще мога да отида още тая вечер.

— Спокойно, Питър. Ще идеш, щом се пооправиш. Сега не бива да рискуваш.

— Няма ли да пропадне сделката?

— Не. Не се тревожи за това.

Питър Марлоу отново взе да повръща. Когато пристъпът спря, видът му беше ужасен.

— Странно, много особено нещо сънувах — каза той и потисна още един напън. — Сънувах, че се карам страхотно с Мак, полковника и стария отец Донован. Добре, че не е било наистина. — Повдигна се с мъка на здравата си ръка, но се олюля и отново се отпусна в леглото. — Помогни ми да стана, моля те!