— Трябва да имаш повече вяра… — усмихна се отец Донован.

— Аман от твоята вяра! — избухна внезапно и яростно Питър.

— Извинявай, аз просто…

— Виж какво, Питър — намеси се рязко Ларкин, — ти като си в лошо настроение, това не значи, че…

— И аз имам право на мнение, нали? Според мен това беше една глупава шега — прекъсна го Марлоу и се нахвърли върху Донован: — Да не мислиш, че като се правиш на мъченик и ходиш да си раздаваш храната и да спиш в бараките при войниците, каквото кажеш, все е светата истина? Вярата е най-голямата глупост на света. Какво ти носи тя? Нищо. Тия за вярата ги разправяй на децата… Както и приказките за бога. Какво, кажи какво е способен да направи бог? Ама наистина да го направи? Кажи де?

Мак и Ларкин не вярваха на ушите си.

— Способен е да лекува — отвърна отец Донован. Той знаеше за гангрената. Знаеше много неща, които предпочиташе да не знае.

Питър Марлоу хвърли картите на масата.

— Измишльотини — кресна той яростно. — Всичко това са измишльотини, и ти го знаеш. А за господа знаеш ли какво ще ти кажа? Според мен господ е маниак, садистичен, нечестив маниак и кръвопиец…

— Ти си се побъркал, Питър! — избухна Ларкин.

— Не, не съм! — Питър Марлоу бе побеснял, лицето му бе цялото разкривено. — Помислете само — господ е истинско олицетворение на злото. Ако въобще има господ! Помислете си само колко кръв е пролята в негово име. — Той приближи лице към Донован: — Инквизицията спомняш ли си? Хилядите изгаряни и мъчени до смърт от садистичните католици в името господне! А ацтеките и инките? За тях не се и сещаме дори, както и за милионите други нещастни индианци. А протестантите, дето са изгаряли и избивали католици? А католиците от своя страна — евреи и квакерите и тъй нататък. Убивай, измъчвай, изгаряй! Щом е в името господне, всичко е за добро. Какво лицемерие! Хич не ми говорете за вяра. Тя е най-голямата глупост.

— Но въпреки това в Царя вярваш — кротко се обади отец Донован.

— Сега сигурно ще ми кажеш, че той е инструмент в ръцете на бога, а?

— Може би. Не знам.

— Трябва да му го кажа. — Питър Марлоу се изсмя истерично. — Той направо ще се пукне от смях.

— Виж какво, Марлоу… — надигна се Ларкин, разтреперан от гняв. — Извини се веднага или се махай оттук!

— Не се притеснявайте, господин полковник, отивам си — кресна Питър Марлоу, стана и ги изгледа поред. Мразеше ги, мразеше и себе си. — Чуй какво ще ти кажа, отче — ти си една нелепа шега. Расото ти, и то е нелепо. И двамата — и ти, и бог — сте една безбожна нелепа шега. Ти не си божи служител, защото бог е сатана. Ти си слуга на сатаната!

Той грабна няколко карти от масата, хвърли ги в лицето на отец Донован и потъна в мрака навън.

— Какво му става на Питър? — разкъса Мак с ужасен глас тишината.

— Господ да му е на помощ! Момчето има гангрена — каза със състрадание отец Донован. — Трябва да му ампутират ръката, иначе ще умре. Червените петна вече са избили над лакътя.

— Какво? — Вкаменен, Ларкин изгледа Мак. После и двамата скочиха да настигнат Питър, но отец Донован ги спря:

— Стойте, нищо не можете да направите.

— По дяволите, сигурно има начин… — замръзна на прага Ларкин. — Горкото момче… А аз си помислих… Ах, горкото момче!

— Сега ни трябва само търпение. И да имаме вяра и да се молим. Може би Царя ще помогне, може би той има начин да помогне. Той е единствената ни надежда — добави уморено отец Донован.

Питър Марлоу влезе в американската барака, олюлявайки се.

— Отивам за парите — промърмори той на Царя.

— Да не си луд? Толкоз народ има наоколо!

— Да вървят по дяволите — сопна се Питър Марлоу. — Искаш ли парите, или не?

— Седни сега. Седни ти казвам! — Царя му даде цигара и го накара да изпие едно кафе. „Колко ниско падам за някакви си мангизи“ — помисли си той с раздразнение. Поговори спокойно с Питър Марлоу, убеди го да запази самообладание, успокои го, че всичко е наред — лекарствата вече да договорени, и след около час Питър Марлоу дойде на себе си и се поотпусна. Но Царя усещаше, че думите не стигат до съзнанието на приятеля му. Питър кимаше от време на време, ала оставаше някъде далеч от него, а щом бе далеч от него, значи бе далеч от всичко.

— Време ли е вече? — прошепна Питър Марлоу, почти заслепен от болка. Чувстваше, че не отиде ли сега, няма да отиде никога.

Царя знаеше, че все още е твърде рано и крайно опасно да го пусне, но му беше ясно, че не може да го задържи повече в бараката. Затова разпрати постове във всички посоки и им заповяда да наблюдават целия район. Макс отговаряше за Грей — той лежеше на нара си. Байрън Джоунс следеше Тимсън, който бе в северния край на лагера до портата и чакаше пратката с лекарствата. Хората му — още един източник на опасност — продължаваха да търсят крадеца под дърво и камък.

Царя и Текс наблюдаваха Питър Марлоу. Той излезе като насън от бараката, прекоси пътеката и се отправи към канавката пред оградата. Като стигна до нея, спря се за миг на ръба, после я прескочи и се заклатушка към телта.

— Сърцето ми се къса, като го гледам! — изохка Текс.

— И на мене — каза Царя.

Обгърнат от пелената на болката и отчаянието, Питър Марлоу напрегна последни сили, за да не сбърка посоката. Молеше се нечий куршум да сложи край на всичко! Не можеше да издържа повече тази агония! Но куршумът не долиташе и той продължаваше да върви напред, зловещо изправен. После залитна, но успя да сграбчи един от теловете и да се задържи на крака. Сетне се наведе, за да се промуши отдолу, но се строполи със стон. Болката го заля с изпепеляващо настървение.

Царя и Текс притичаха, вдигнаха го от земята и го отмъкнаха встрани.

— Какво му става? — попита някой от тъмното.

— Мръднал е нещо — отговори Царя. — Хайде, Текс, дай да го вкараме вътре!

Внесоха го в бараката и го сложиха на леглото на Царя. Сетне Текс изтича да освободи постовете и в лагера отново настъпи спокойствие. Само пред вратата остана един човек за охрана.

Питър Марлоу се мяташе на леглото, бълнуваше и стенеше. След известно време дойде на себе си.

— Ох, господи! — въздъхна той и се опита да стане, но тялото му не се подчини.

— Вземи! — Разтревожен, Царя му подаде четири аспирина. — Спокойно, ще се оправиш. — Докато държеше чашата пред устните на Питър Марлоу, ръката му трепереше. „Дявол да го вземе — помисли си той с яд, — ако Тимсън не донесе ония работи още тая вечер, Питър няма да издържи, а не издържи ли, как ще взема мангизите, не знам. Дяволска работа!“

Когато най-сетне Тимсън пристигна, нервите на Царя бяха изопнати до скъсване.

— Здрасти, друже.

Тимсън също бе изтощен от напрежение. Цяла вечер беше стоял да пази до портала, докато най-добрият му приятел се промуши през оградата и се вмъкна в кабинета на японския лекар. Болницата бе само на петдесетина метра от щаба на Йошима и недалеч от караулното, а това наистина бе прекалено и за най-отчаяния смелчага. Но приятелят му успя да се промъкне незабелязано. Тимсън си знаеше, че за тия работи австралийците равни нямат — кой може да се мери с австралиец, тръгнал за плячка, — но пак се препоти сто пъти, докато го чакаше да се върне здрав и читав.

— Къде ще го настаним? — попита той Царя.

— Тука.

— Добре. Не е зле да сложиш постове.

— Кой ще го лекува?

— Засега аз — с известна погнуса каза Тимсън. — В момента Стивън е зает, та ще ме смени по-нататък.

— На теб ясно ли ти е какво точно трябва да направиш, а?

— Я си мери думите!

Царя кимна на Текс и той сложи вода да се топли. Тимсън разтвори една хирургическа чанта и извади отвътре малък пешкир.

— Ей, никога не съм виждал толкова чисто нещо! — възкликна Текс. — Бяло-бяло, та чак синьо.

Тимсън се изплю, после изми грижливо ръце с нов калъп сапун и сложи спринцовката и пинцетите да се изварят. Сетне се наведе над Питър Марлоу и го потупа леко по бузата.

— Хей, друже!

— Да — едва чуто отвърна Питър Марлоу.