— Страшно съжалявам, сър — съкрушено прошепна Царя, — но моят човек не е навит.

Праути изтръпна. На всяка цена трябваше да продаде часовника. „Ох, боже. Пак тоя скапан късмет! — изохка той наум. — Трябва да намеря пари отнякъде, на всяка цена!“

— Нищо ли не дава?

— Едва можах да вдигна до четиристотин.

— Само четиристотин! Ами че една омега струва поне две хиляди.

— Хората преувеличават, сър. Пък и оня се съмнява, че е истинска омега.

— Той не е с всичкия си! Естествено, че е омега.

— Не знам, сър — хладно рече Царя. — Аз само ви предавам какво…

— Извинявайте, ефрейтор. Не исках да ви обидя! Тия жълти копелета до един са мошеници.

„Какво да правя сега? — питаше се Праути. — Ако не го дам чрез Царя, няма да го продам въобще, а групата има, нужда от тези пари. Пък и целият ни труд ще иде на вятъра, какво да правя?“ Той помисли малко, после рече:

— Опитайте се де го придумате някак, ефрейтор. Не мога да се съглася на по-малко от хиляда и двеста, просто нямам право.

— Добре, сър. Не вярвам да постигна нещо много, но ще опитам.

— Бъдете така добър. Разчитам на вас. Не бих приел тая нищожна цена, но страшно сме закъсали с храната. Нали знаете как е?

— Да, сър — любезно отвърна Царя. — Ще опитам, но за съжаление просто не виждам надежда да вдигне много. Казва, че китайците вече не купували часовници. Но ще направя, каквото мога.

Грей бе забелязал Торусуми да прекосява лагера и знаеше, че дългоочакваният миг е близо. Най-сетне часът удари. Той стана, намести лентата на ръкава си, нагласи фуражката и излезе от бараката. Други свидетели не бяха нужни, неговите показания щяха да са достатъчни. Затова тръгна сам.

Сърцето му биеше учестено от приятна възбуда. Винаги беше така, когато му предстоеше да арестува някого. Прекоси редицата бараки, слезе по стъпалата и тръгна по главната алея. Това бе по-дългият, заобиколният път. Нарочно избра него, защото му бе добре известно, че Царя се огражда с постове винаги, когато урежда сделки. Но той знаеше точното им разположение. Нещо повече, открил бе пролука в това човешко минно поле.

— Грей!

Той се обърна. Към него се бе запътил полковник Самсън.

— Да, сър?

— Добре, че те срещнах! Как вървят работите?

— Всичко е наред, сър — отвърна Грей, учуден от дружеския поздрав.

Макар че нямаше търпение да продължи пътя си, на Грей му стана доста приятно. Полковник Самсън заемаше специално място в плановете му за бъдещето. Самсън бе от най-високопоставените офицери — работеше във Военното министерство — и имаше много силни връзки. Човек като него можеше да му бъде повече от полезен един ден. Самсън бе член на Генералния щаб на Далекоизточните войски и заемаше някакъв неопределен, но важен пост — заместник-началник щаб или нещо подобно. Познаваше сума ти генерали и все разправяше как го посещавали в имението му в Дорсет, как разни благородници идвали на лов и какви увеселения и балове организирал след хайките. Човек като Самсън вероятно би могъл да му помогне в кариерата, въпреки липсата на особени заслуги. И въпреки произхода му.

— Отдавна искам да поговоря с вас, Грей — каза Самсън. — Имам една идея, която може би ще ви се стори интересна. Нали знаете, че подготвям книга за далекоизточната кампания. Разбира се — добави той шеговито, — засега това не е официалната версия, но кой знае, един ден може и да стане. Генерал Съни Уилкинсън отговаря за историческите архиви в министерството, нали знаете, и съм сигурен, че Съни ще се заинтересува от разказите на очевидци. Мислех си, дали не бихте искали да хвърлите един поглед на някои от фактите, свързани с вашия полк, а?

„Искам — помисли Грей. — Разбира се, че искам! Всичко бих направил за тая възможност! Но не точно сега.“

— С удоволствие, сър. Много съм поласкан, че моето мнение ви се струва интересно. Утре удобно ли ще е? След закуска.

— О, надявах се, че ще можем да поговорим сега — рече Самсън. — Е, добре, някой друг път тогава. Аз ще ви се обадя…

Грей инстинктивно усети, че ако не говорят тази вечер, друг път просто няма да има. Самсън никога не бе проявявал особена готовност да разговаря с него. „Може би — отчаяно размишляваше той, — може би ще мога да му кажа нещо, колкото за начало, и пак ще успея да ги хвана. Понякога сделките се проточват с часове. Заслужава си да рискувам!“

— С удоволствие, сър, щом така искате. Но ще ви помоля да не се бавим много, ако нямате нищо против. Имам леко главоболие. Само десетина минути, ако нямате нищо против.

— Добре. — Полковник Самсън остана много доволен. Хвана Грей под ръка и го поведе обратно към бараката. — Знаете ли, Грей, вашият полк ми беше един от любимите. Мъжки се сражаваха момчетата. Вие бяхте в списъка на отличените при Кота Бару, нали?

— Не, сър. — „Но, за бога, заслужавах.“ — Нямаше време да се прати списъкът на проявилите се. А в полка имаше много хора достойни за награда.

И той действително мислеше така. Мнозина бяха заслужили Кръст за храброст, но при създалото се положение нямаше да получат дори устна похвала.

— Не се знае, Грей — рече Самсън. — Може би след войната ще оценим по достойнство много хора, които тогава сме пропуснали. — Той накара Грей да седне. — Та какво точно беше разположението на бойните единици, когато пристигнахте в Сингапур?

— Съжалявам, че трябва да го съобщя на моя приятел — преведе Питър Марлоу, — но мизерният собственик на този часовник просто ми се изсмя в лицето. Той каза, че най-ниската цена, която би приел, е две хиляди и шестстотин. Неудобно ми е даже да споменавам, но понеже си ми приятел, длъжен съм да ти кажа.

Торусуми не скри разочарованието си. С помощта на Питър Марлоу те дълго разговаряха за времето и за оскъдицата. Кореецът им показа измачкана и овехтяла снимка на жена си и трите си деца и им разказа за живота в родното му селце, намиращо се недалеч от Сеул, как си изкарвал прехраната като фермер, макар да имал университетско образование, и колко ненавиждал войната. Разказа им, че и той самият мрази японците, че всички корейци мразят японските си господари.

— Корейците дори не ги допускат в японската армия! — обясни той. — Ние сме поданици от втора ръка и никой не ни пита за нищо. И най-долният японец може да ни подмята както си иска!

Говориха дълго, докато накрая Торусуми стана и си взе пушката от Питър Марлоу, който я бе държал през цялото време, зашеметен от мисълта, че е заредена и готова да сее смърт. Но какъв смисъл има да убива? А и после какво?

— Ще направя едно последно предложение на моя приятел, защото не искам да остава с празни ръце, без печалба, в тази ужасна нощ и ще го помоля да попита пак алчния собственик на този мизерен часовник. Две хиляди и сто!

— Моите уважения, но трябва да напомня на моя приятел, че мизерният собственик, който е полковник и следователно човек, свикнал да командва, каза, че няма да приеме цена, по-ниска от две хиляди и шестстотин. Знам, че ти не би желал той да ме заплюе в лицето.

— Действително. Но с най-дълбоки почитания бих те посъветвал да му дадеш поне възможността да откаже това последно предложение, направено в знак на истинско приятелство, в резултат, от което аз оставам без никаква печалба. А по този начин да му дадеш възможността да изкупи недостойната си грубост.

— Ще опитам само защото си мой приятел. Царя остави Питър Марлоу и корееца. Времето минаваше, а те чакаха. Питър Марлоу изслуша разказа на Торусуми как насила го заставили да постъпи в армията и как всъщност той не можел да понася войната.

После Царя отново се вмъкна през прозореца.

— Онзи човек е свиня, мръсник и безчестник. Заплю ме в лицето и ме заплаши, че по-скоро ще разтръби из лагера колко неспособен търговец съм и ще ме натика в затвора, но няма да се съгласи на по-малко от две хиляди и четиристотин.

Торусуми се разбесня и взе да сипе закани. Царя седеше безмълвен. „Вече не ме бива толкова! Прекалих, тоя път прекалих“ — притесни се той, а Питър Марлоу се проклинаше наум, че се е забъркал в цялата тая история.