„О, господи — въздъхна дълбоко в себе си Дейвън, — дай, ми покоя на твоята смелост. Толкова ме е страх…“

Царя бе погълнат от любимото си занимание — броеше пачка чисто нови банкноти, печалба от сделката. Турасан учтиво държеше фенерчето си така, че грижливо засенченият му лъч да пада върху масата. Двамата бяха в „кабинета“, както го наричаше Царя, точно до американската барака. Нощем от брезентовия навес до самата земя се спускаше още една завеса и закриваше масата и пейката от любопитни погледи. По заповед на японците — а следователно и на лагерната управа — на охраната бе забранено да търгува с пленниците.

Царя бе надянал на лицето си изражението „пак ме излъгаха“ и мрачно броеше банкнотите.

— Добре — въздъхна той накрая, когато установи, че кореецът наистина му е дал петстотин долара. — Ichi bon.

Турасан кимна. Беше дребен, набит човечец с плоско и кръгло като месечина лице, лъснал два реда златни зъби. Пушката му стоеше небрежно подпряна на стената зад тях. Той взе автоматичната писалка „Паркер“ и отново внимателно я разгледа. Белият фирмен знак беше на лице, а перото бе златно. Турасан приближи писалката до светлината и я огледа, за да се увери още веднъж, че на перото е изгравирано 14 карата.

— Ichi bon — изсумтя накрая кореецът и пое въздух през зъби. Той също бе приел изражението „пак ме излъгаха“ и криеше задоволството си. За такава писалка без никакви затруднения щеше да измъкне поне хиляда японски долара от китайците в Сингапур.

— Ти си дяволски Ichi bon търговец — унило рече Царя. — Следващата седмица може би Ichi bon часовник. Но ако няма пари, няма часовник. Трябва и аз да изкарам нещо.

— Това много нещо. — Турасан посочи с глава купчинката банкноти. — Часовник скоро?

— Може би.

Турасан извади цигарите си. Царя взе една и изчака кореецът да му подаде огънче. После Турасан засмука въздух през зъби за последен път и лъсна пак златната си усмивка. Нарами пушката си, поклони се и изчезна в тъмнината.

Захапал цигарата, Царя сияеше. „Добра работа свършихме — мислеше си той. — Петдесет долара за писалката, сто и петдесет за оня, дето подправи фирмения знак и гравира перото, и триста печалба.“ Цветът на перото щеше да избелее най-много за седмица, но за това хич не го беше грижа. Знаеше, че дотогава Турасан ще я е продал на някой китаец.

Царя се прекрачи през прозореца обратно в бараката.

— Благодаря ти, Макс. Можеш да си лягаш — каза той тихо, защото почти всички вече спяха, и извади две десет доларови банкноти: — Едната е за тебе, а другата за Дайно.

Обикновено не плащаше толкова много за толкова кратка работа, но тази вечер преливаше от щедрост.

— Страшен си! — благодари Макс. После изскочи навън, каза на Дайно, че е свободен, и му даде десетте долара.

Царя сложи кафеника на горещия котлон. Съблече се, окачи панталоните си над леглото и пъхна ризата, бельото и чорапите в торбата за мръсни дрехи. Сложи си чиста, избелена от слънцето набедрена препаска и се мушна под мрежата.

Докато чакаше да заври водата, отново прехвърли през ума си какво бе свършил от сутринта. Първо ронсъна. Успял бе да свали първоначалната цена на петстотин и петдесет долара, от които десет процента, или значи петдесет и пет долара, по правило оставаха за него като комисион, а после капитан Бръф включи запалката в описа на вещите му като „спечелена на покер“. След време щеше да вземе за нея с лекота поне девет стотака, така че сделката си я биваше. „Както вървят нещата — реши той, — най си е добре колкото може повече мангизи да са в стока!“ Второ — сложил бе началото на търговията с обработения тютюн. Всичко вървеше според очакванията му — американците до един се бяха съгласили да му помагат в продажбата, а връзките му сред австралийците и англичаните се изложиха. Но това също влизаше в сметките. Вече бе уредил да купи десет килограма суров японски тютюн от Ли — китаеца, който въртеше магазина в лагера, — и то с добра отстъпка. Австралийците бяха решили, че могат да отделят една от печките в кухнята за по един час на ден, така че цялото количество да се приготвя наведнъж под надзора на Текс. Всички щяха да работят на процент и затова единственият му разход бе покупката на суровината. Скоро обработеният тютюн ще бъде готов и американците ще почнат да го продават. Ако нещата вървяха по план, печалбата му нямаше да падне под сто процента. И това си беше напълно справедливо. След като потръгнеше работата с тютюна, вече спокойно можеше да се захване и с диаманта…

Клокоченето на врящата вода прекъсна размислите му. Царя се измъкна изпод мрежата и отключи черния сандък. После сложи три препълнени лъжички кафе във водата и добави щипка сол. Щом гъстата течност се надигна, той я свали от котлона, за да не изкипи. После сипа студена вода, да падне утайката, сложи пълна лъжичка захар в чашата и си наля кафе.

Ароматът се разнесе из бараката и постави на изпитание онези, които все още бяха будни.

— Ох, божичко! — неволно изпъшка Макс.

— Какво има, Макс? — попита Царя. — Не можеш ли да заспиш?

— Не, сума ти неща ми се въртят из главата. Като си помисля що пари ще цунем от тоя тютюнец…

Текс се размърда неспокойно, завладян от уханието.

— Тоя мирис ми напомня за сондата.

— Откъде-накъде пък за сондата? — учуди се Царя.

— На сондата е най-хубаво сутрин. След дългата нощна смяна на кулата, както си изпотен, сядаш с приятелчетата призори, а чайникът още пуска пара. Кафето е горещо и дими и хем е сладко, хем е малко горчиво. А ти си пиеш и гледаш през лабиринта от сонди как слънцето изгрява над Тексас. — Последва дълга въздишка. — Това се казва живот.

— Никога не съм бил в Тексас — рече Царя. — Къде ли не съм ходил, но в Тексас не съм бил.

— Рай е там, рай!

— Искаш ли кафе?

— Как да не искам! — Текс бе вече до него с чаша в ръка. Царя си наля втори път. После сипа на Текс половин чаша.

— Макс?

Макс също получи половин чаша кафе, бързо го изгълта и прибра кафеника с утайката.

— Ще го измия сутринта — рече той.

— Добре. Лека нощ, момчета!

Царя се пъхна под мрежата, натика я здраво под дюшека и изпъна. След това се отпусна блажено между чаршафите. Макс сипа вода на утайката и я остави до леглото си да кисне. Царя го видя и се досети, че Макс ще я свари повторно за закуска. Той лично не понасяше два пъти варено кафе — ставаше прекалено горчиво, но момчетата го харесваха. „Щом иска да го вари пак, добре“ — рече си Царя с благосклонна усмивка. Поначало не обичаше разточителството.

Той затвори очи и отново се замисли за диаманта. След като най-сетне бе открил не само у кого е, но и средство да го получи, ето, че за късмет попадна на Питър Марлоу и веднага му хрумна как да уреди цялата невероятно сложна сделка.

„Опознаеш ли веднъж човека — доволно разсъждаваше Царя, — разбереш ли къде му е ахилесовата пета, научаваш как да го използваш, как да го впрегнеш да работи за тебе.“ Да, предчувствието, което го бе завладяло, когато видя за първи път Питър Марлоу да бъбри с малаеца, седнал в праха край пътеката, не го бе излъгало. Предчувствието никога не го лъжеше.

Царя отново си спомни разговора с Питър Марлоу след вечерна проверка и усети как го обзема треската на нетърпението.

— В тая скапана дупка никога нищо не се случва — невинно бе подметнал той, докато двамата седяха пред бараката под безлунното небе.

— Така е — съгласи се Питър Марлоу. — Ужасна скука. Всички дни до болка си приличат. Просто да полудееш.

Царя кимна. Смачка един комар. После каза:

— Познавам един, дето си създава разни развлечения. А има ли за него, защо да няма и за други?

— И какво прави?

— Излиза през оградата. И то нощем.

— Боже мой! Ами че той направо не е с всичкия си. Явно си търси белята.

Царя забеляза пламъчето в очите му, но си замълча.

— Защо го прави? — попита след малко Питър Марлоу.

— Ей, тъй, заради тръпката.