Питър Марлоу седеше на твърдите стъпала пред шестнадесета барака под безлунното небе и сетивата му напрегнато претърсваха тъмнината. От мястото си виждаше и двете пътеки — тази, която разсичаше лагера по средата и другата, която обикаляше край стените на затвора. Както японската и корейската охрана, така и пленниците използваха двете. Питър Марлоу бе северния пост. На другите стълби в срещуположния край на бараката, също така съсредоточен, седеше лейтенант Кокс, вперил очи в тъмнината, за да не пропусне дори най-малката опасност. На изток и запад постове нямаше, защото до шестнадесета барака се стигаше само от север и юг.

Наоколо се носеха шумовете на мъртвешкия сън — стонове, странни смехове, хъркане, хлипане, сподавени викове, — примесени с мекия шепот на онези, които все още не можеха да заспят. Хубава прохладна нощ лежеше над лагера. Всичко бе наред.

Изведнъж Питър Марлоу се напрегна като хрътка, надушила дивеч, и още преди очите му да различат в тъмнината корееца, вече бе подал предупредителния сигнал.

Погълнат от заниманието си, Дейв Дейвън не чу първото подсвиркване. Вторият, по-тревожен сигнал обаче го изтръгна от унеса. Той отговори, измъкна иглите и се отпусна на леглото, затаил дъх.

Часовият крачеше лениво из лагера с пушка на рамо и не забеляза нито Питър, нито останалите. Но усети погледите им и ускори крачка, изпитал внезапно желание да се скрие от тяхната омраза.

Измина почти цяла вечност, преди Кокс да сигнализира, че наоколо отново е чисто. Питър Марлоу се отпусна успокоен. Но сетивата му неспирно опипваха нощта.

В далечния ъгъл на бараката Дейв пое дъх. После внимателно се надигна под гъстата мрежа и с безкрайно търпение отново свърза двете игли към краищата на проводника, по който течеше ток. Мина доста време, преди да успее да ги пъхне в дупчиците върху двадесетсантиметровата греда, която поддържаше леглата. Докато търсеше другите две игли, свързани със слушалката, по брадичката му изби пот и закапа по гредата. След дълго, изтощително опипване попадна на съответните отверстия и пъхна целите игли в гредата. Слушалката изпука и оживя: „… и нашите сили напредват бързо през джунглата край Мандалай. Това бяха новините. Слушате радио Калкута. Ето отново най-важното накратко: В Белгия американски и британски сили изтласкват врага в централния сектор към Сен Юбер при силни снежни бури. В Полша, също при тежки виелици, съветските войски се приближиха на двадесет километра от Краков. Във Филипините в настъплението към Манила, американските сили са направили предмостие на река Агно. През деня американски самолети Б-29 бомбардираха Формоса, без да понесат никакви загуби. В Бирма победоносните английски и индийски войски стигнаха на тридесет мили от Мандалай. Следващият бюлетин ще бъде в шест часа местно време…“ Дейвън се прокашля леко и усети как кабелът потрепна и увисна свободно, когато на съседното легло Спенс измъкна двете игли от контакта. Дейвън бързо издърпа своите четири игли и ги прибра в несесера си. Изтри с ръка избилата по лицето му пот и почеса ухапванията от дървениците. После откачи жиците от слушалката, внимателно затегна изводите и я пъхна в специалното джобче на бандажа си. Закопча се, сви на две жицата, наниза я през гайките на панталона си и я върза на възел. Намери парцала и избърса ръцете си, а после грижливо натрупа прах върху едва забележимите дупчици в гредата, за да ги запуши, така че да не остане никаква следа.

Отпусна се за миг на леглото да събере сили и се почеса. Като се успокои, измъкна се изпод мрежата и скочи на пода. По това време на нощта никога не си правеше труд да си слага крака, затова взе само патериците и тихо се помъкна към вратата. Отмина без всякакъв знак леглото на Спенс. Такова бе правилото. Предпазливостта никога не е излишна.

Патериците проскърцваха, дърво се триеше о дърво и за кой ли път Дейвън се сети за крака си. Напоследък липсата му не го измъчваше толкова, макар чуканчето да болеше зверски. Лекарите бяха казали, че скоро ще трябва да го режат пак. Минал бе вече два пъти през този ад: веднъж при истинската операция под коляното през четиридесет и втора, когато досами него избухна мина, и втори път, когато рязаха коляното без упойка. Споменът го накара да стисне зъби и той се закле, че никога няма да даде отново да го режат. Но този път — последния, нямаше да е толкова зле — в Чанги имаше обезболяващи. Пък и щеше да е за последно. После вече нямаше какво да режат.

— О, здрасти — каза той, когато едва не се спъна в Питър на стълбите. — Не те видях.

— Здрасти, Дейв.

— Хубава нощ, нали? — Дейв внимателно се смъкна по стъпалата. — Мехурът ми пак се обажда.

Питър се усмихна. Това означаваше, че новините са добри. Ако кажеше: „Аз съм, отивам да пусна една вода“, значи нищо особено не се е случило по света. „Стомахът ми ще ме умори тази нощ“ означаваше, че някъде нещата вървят зле. А „Дръж ми патерицата за малко“ означаваше голяма победа.

Макар че на сутринта Питър Марлоу щеше да чуе подробно новините от Спенс и да ги разпространи по другите бараки, приятно му беше да разбере нещичко още от вечерта. Той остана на мястото си, загледан как Дейвън се тътри към тоалетните, изпълнен със симпатия и уважение към него.

Дейвън спря и скърцането на патериците му заглъхна. Клекалото бе направено от изкривено парче ламарина. Той гледаше как урината му лъкатуши към ниския край, после скача от ръждивия улей в големия варел и образува нечиста пяна по повърхността. Спомни си, че скоро ще събират варелите. И този ще го вземат, а сетне, заедно с другите, ще го отнесат в градините. Там ще смесят съдържанието му с вода и после най-грижливо, чаша по чаша, ще излеят сместа в корените на растенията, обожавани и зорко пазени от мъжете, които отглеждаха храната на лагера. Този тор ще направи още по-свежи зеленчуците. Дейв мразеше зеленчуци, но те бяха храна, а човек трябваше да се храни. Лек ветрец изстуди потта по гърба му и донесе аромата на морето, от което ги деляха три мили, три светлинни години.

Радиото работеше идеално и той бе доволен от себе си. Спомни си как съвсем внимателно беше изрязал тънка тресчица от гредата, а после издълба отдолу петнадесетсантиметрова дупка. Как извърши всичко това съвсем тайно. Как отидоха цели пет месеца, докато вгради радиото — работеше през нощта и в ранни зори, а спеше през деня. Как капачката прилепваше така плътно, че когато се натрупа по ръбовете и прах, очертанията не се забелязваха дори и при най-внимателен оглед. И как дупчиците за иглите също ставаха невидими, когато в тях имаше прах.

Мисълта, че той, Дейв Дейвън, пръв в лагера чува новините, го караше да се чувства горд. И изключителен. Независимо че нямаше крак. Именно той един ще чуе, че войната е свършила. Не само войната в Европа, но и тяхната — в Тихия океан. Чрез него лагерът бе свързан със света и той знаеше, че ужасът, потта и страданието му не са били напразни. Само той, Спенс, Кокс, Питър Марлоу и двама английски полковници знаеха къде точно е радиото. Това бе разумно, защото колкото по-малко са посветените, толкова по-малка е опасността. Опасност, разбира се, пак съществуваше. Винаги имаше дебнещи очи, на които не можеш да се довериш. Винаги имаше опасност някой да стане доносник или неволно да се изпусне.

Когато Дейвън се върна, Питър Марлоу вече си беше легнал. Кокс все още стоеше на южните стъпала, но това бе съвсем нормално, защото по правило двамата постови не биваше да се прибират едновременно. Отрязаният му крак го засърбя ужасно, но той знаеше, че не може да се почеше, тъй като усещането идваше не от чуканчето, а от липсващото стъпало. Той се покатери на леглото си, затвори очи и си каза молитвата. Винаги се молеше, преди да заспи. Тогава не го измъчваше онзи сън, не го навестяваше яркият спомен за добрия стар Том Котън, австралиеца, когото хванаха с другото радио и отведоха под стража в Утръм Роуд. А той вървеше, дръзко килнал шапка на една страна и дрезгаво пееше „Танцувай, Матилда“ и вместо припев крещеше: „Мамка им на японците.“ Но в съня на Дейвън конвоят не водеше Томи Котън. На негово място пристъпяше той самият и ужасът му нямаше край.