— Искаш да кажеш просто за удоволствие.

Царя кимна.

Англичанинът леко подсвирна, сетне каза:

— Не бих имал смелост да го направя.

— Понякога ходи до селото.

Питър Марлоу се загледа отвъд телената ограда и си представи селото, за което всички в Чанги знаеха, че се намира на три мили от лагера. Веднъж бе отишъл в килията на най-горния етаж на затвора и се бе вдигнал на ръце до мъничкия зарешетен прозорец. Далеч наоколо се простираше джунглата, а зад нея, на самия бряг, се гушеше селцето. В морето се виждаха рибарски лодки и множество вражески военни кораби, пръснати като островчета върху стъклената повърхност на залива. Той дълго остана така — увиснал на решетките и загледан навън, замаян от близостта на морето, — докато накрая ръцете му отмаляха. Реши, че ще си почине малко, а после пак ще погледне през прозореца. Но не погледна. Болката бе твърде силна. Цял живот беше живял край морето и без него се чувстваше загубен. Сега то отново бе наблизо, но си оставаше все така недосегаемо.

— Доста е опасно да се довериш на толкова хора — отбеляза Питър Марлоу.

— Зависи дали ги познаваш.

— Е, да, вярно е. Тоя човек наистина ли ходи в селото?

— Така разправя.

— Дори Сюлейман не би се решил на подобно нещо.

— Кой?

— Сюлейман. Малаецът, с когото говорех днес следобед.

— Като че беше преди година — каза Царя.

— И на мен така ми се струва.

— Какво търси човек като Сюлейман в тая дупка, по дяволите? Защо не е духнал след края на войната?

— Хванали го на Ява. Събирал каучук в плантацията на Мак. Мак е единият от моята група. Та частта на Мак, Малайския полк, ги прехвърлили от Сингапур на Ява. Като свършила войната, Сюлейман трябвало да остане с другите пленници.

— Глупости, можел е да хлътне сред навалицата. Такива като него с лопата да ги ринеш там.

— Местните биха го разпознали на секундата и най-вероятно са щели да го предадат.

— Ами тия приказки за взаимопомощта… това де, „Азия за азиатците“ и тям подобни?

— Празни лозунги и нищо повече. Яванците също не спечелиха кой знае какво от цялата работа. Не се ли подчиняваха, и за тях нямаше прошка.

— Не те разбирам.

— През четирийсет и втора есента попаднах в един лагер край Бендунг — обясни Питър Марлоу. — Намираше се в планинската част на Ява, насред острова. По това време при нас имаше много индонезийци и немалко яванци — все от холандската армия. Естествено, пленничеството тежеше най-много на яванците, защото повечето от тях бяха от Бандунг, а жените и децата им живееха отвъд телената ограда. Беше им станало навик да прескачат до вкъщи за през нощта, а преди изгрев се прибираха. Лагерът не се охраняваше кой знае колко, затова не им беше трудно. За нас, европейците, обаче излизането криеше много опасности, защото яванците веднага те предаваха на японците и човек направо си отиваше. Един ден японците разпространиха заповед, че когото хванат извън лагера, ще бъде разстрелян. Естествено, яванците решиха, че това не се отнася за тях — бяха им казали, че след седмица-две, тъй или иначе, ще ги пуснат. Една сутрин хванаха седмина. На другия ден ни строиха навън — до последния човек. Изправиха яванците до стената и ги разстреляха. Ей тъй, пред очите ни. Погребаха седемте трупа с военни почести — там, където паднаха. После японците направиха градинка около гробовете: засадиха цветя, сложиха бяла ограда околовръст и надпис на малайски, японски и английски: „Те умряха за родината си“.

— Шегуваш ли се?

— Говоря ти сериозно. Най-смешното беше, че на гроба японците поставиха почетен караул. И от този ден нататък всеки японски часови, всеки офицер, който минаваше покрай „могилата“, отдаваше чест. Абсолютно всеки. А в същото време, зададеше ли се най-прост японски войник, военнопленниците бяха длъжни да станат и да се поклонят. Забавиш ли се само миг, получаваш приклад по главата.

— Вижда ми се безсмислено… Това с градинката и козируването де.

— На теб може, но не и на тях. Такова е азиатското мислене. За тях това е напълно естествено.

— Как не. Напълно естествено!

— Затова не ги обичам — замислено продължи Питър Марлоу. — Страхувам се от тях, защото човек не може да ги разбере. Никога не си сигурен как ще реагират, никога.

— Не ги чаткам аз тия работи. Но иначе знаят цената на парата и в повечето случаи можеш да им имаш доверие.

— Виж, от това пък аз не разбирам — засмя се Питър Марлоу. — А, и още една случка, която видях със собствените си очи. В друг лагер на Ява — там все ни местеха, не беше като тука — но пак близо до Бандунг. Имаше там един от охраната — японец, но минаваше за по-свестен, защото не налиташе на бой за щяло и нещяло като другите. Та тоя японец — ние му викахме Слънчо, понеже винаги се усмихваше — много обичаше кучета и като обикаляше из лагера, около него все се въртяха по пет-шест песа. Любимката му беше една овчарка. Един ден тя роди кученца — най-сладките същества, които можеш да си представиш, и Слънчо място не можеше да си намери от радост, дресираше кученцата, галеше ги и си играеше с тях. Като проходиха, направи им каишки от канап и непрекъснато ги водеше със себе си из лагера. Веднъж пак бе помъкнал нанякъде кученцата, ама едно от тях все гледаше да приседне — нали ги знаеш палетата, бързо се уморяват. Слънчо го потътри малко по земята, след това го дръпна по-рязко. Кучето изквича, но се запъна на място. — Питър Марлоу замълча и си сви цигара. После продължи: — Тогава оня хвана здраво канапа и започна да върти палето над главата си. Завъртя го десетина пъти и все се смееше, сякаш бе измислил страхотна шега. Когато квичащото куче набра инерция, Слънчо го завъртя още веднъж и пусна канапа. Палето отхвърча най-малко на двайсетина метра във въздуха и като падна на спечената земя, се пръсна като зрял домат.

— Мръсно копеле!

Питър Марлоу изчака малко и продължи:

— Слънчо отиде до палето, разгледа го и избухна в сълзи. Един от нашите взе лопата и зарови останките, а японецът през цялото време си скубеше косите от мъка. Като изравниха гробчето, оня си избърса сълзите, даде на пленника пакет цигари, руга го известно време, смуши го ядосан с приклада в слабините, после се поклони пред гроба, поклони се на този, когото удари, и се отдалечи с другите кучета засмян и щастлив.

Царя бавно поклати глава:

— Може просто да е бил луд. Сифилистик.

— Не, в ред си беше. Японците се държат като деца, но имат духа и силата на мъже. Просто гледат на света с очите на дете. За нас тяхната гледна точка е неясна… и неестествена.

— Разправят, че било доста кофти на Ява след капитулацията — каза Царя, колкото да продължи разговора, защото му бе трябвал почти час, за да предразположи Питър Марлоу към по-голяма откровеност.

— Да, в известен смисъл. Макар че тогава в Сингапур имаше над стохилядна наша армия и японците трябваше да внимават. Командването все още действуваше, а някои части бяха съвсем непокътнати. Японците влагаха всичките си сили в настъплението към Австралия и не се интересуваха много-много от нас. Гледаха само да не им създаваме главоболия и да поддържаме реда в лагерите. Така беше и на Суматра, и на Ява за известно време. Искаха да атакуват и да завземат Австралия, а после щяха да ни изпратят всичките на работа там като роби.

— Глупости!

— Съвсем сериозно! Каза ми го един техен офицер, като ме хванаха. Но когато офанзивата им беше спряна още в Нова Гвинея, започнаха да си разчистват сметките. На Ява пленниците бяхме сравнително малко и ония знаеха, че могат да си позволяват всякакви грубости. Заявиха ни, че ние, офицерите, сме изгубили военната си чест, щом сме се оставили да ни пленят, затова нямало да ни смятат за военнопленници. Остригаха ни и ни забраниха да носим офицерски отличителни знаци. После малко по малко ни оставиха пак да „станем“ офицери, макар че не ни позволиха отново да си пуснем коси. — Питър Марлоу се усмихна и попита: — А ти как попадна тук?

— Обичайната идиотия. Бях в една група за строеж на самолетни писти във Филипините и трябваше да се измитаме оттам светкавично. Първият кораб, който ни попадна, беше за тук и ние се качихме. Мислехме, че в Сингапур ще сме на сигурно място. Докато пристигнем, японците вече бяха превзели Джохор. Настана една паника, не е за разправяне, и всички се натовариха на последния кораб. Аз обаче реших, че рискът е прекалено голям и останах. Кораба го потопиха в открито море. Оказах се по-хитър и ето ме тук, седя си жив и здрав. Само глупаците се оставят да ги убият.