Познавах толкова много хора. И толкова много харесвах. Кой от тях… не беше това, което изглеждаше?
Пит ми помогна да яхна Лъч и мигом се оказах на тесния му гръб. Махнах на Кейт, която стоеше до перилата на парадния ринг, и поех в лек тръс към стартовата позиция.
Наблизо бързо мина Дейн и обърна глава към мен.
— Да пукнеш — каза със студен поглед той, като дръпна юздите на коня си, за да ме отмине и да не мога да отвърна. Оставих го. Или беше пийнал повече, или съвсем не; и в двата случая не можех нищо да направя.
В гонката участваха единайсет бегачи. Обикаляхме в кръг, докато помощникът на мъжа, който обявяваше старта на състезанието, проверяваше и затягаше подпръгите, докато най-сетне дадоха сигнал за готовност. Сенди поиска разрешение да слезе от коня, за да затегне седлото си, което бе мръднало малко встрани. Онзи му даде разрешение, като погледна часовника си и каза на Сенди да не се мае много. Този мъж най-много от всичко мразеше да забавя стартирането и се заяждаше и за най-малките подробности и закъснения.
Сенди разкопча подпръгите, нагласи седлото и ги стегна отново. Зяпах към него, вместо да се съсредоточа изцяло върху Лъч, така че това, което стана, беше изцяло по моя вина.
Един помощник плесна под носа на коня ми белия флаг, с който трябваше да сигнализира, че всички са готови за старт.
Моят скачач — новобранец очевидно — се стресна и се вдигна на задните си крака като циркаджийски кон, извъртя се и ме хвърли на земята. Паднах почти на гръб, размахвайки крака и ръце, и видях как Лъч вдига копита и се спуска напред по пистата.
Няколко секунди лежах, докато си поема дъх, а Сенди дойде да ми подаде ръка, като се смееше и правеше гадни намеци за внезапното ми срутване.
Внезапно ме обхвана изключително странна сънливост и сетивата ми започнаха да ми правят фантастични номера. Както лежах под пролетното слънце, усетих как дъжд шиба лицето ми. Натъртено, но не наранено, тялото ми бе обзето от пристъп на страшна болка. Изглежда, в съзнанието ми се смесиха минало и настояще и две съвсем различни събития някак ставаха по едно и също време.
Зяпнах лицето на Сенди. Това беше познатата беззъба усмивка, защото изкуствените предни зъби бяха махнати за по-сигурно; изражението му бе безгрижно весело. Слънцето обливаше лицето му в светлина. И същевременно видях същото това лице, наведено към мен в шибащия дъжд с жестоки очи и мрачно стисната уста. Чух глас, който казваше: „Ти, досадно копеле, може би ще се научиш да си гледаш работата.“ Протегнах инстинктивно ръка към бузата си, за да се предпазя от стоварващия се ритник…
Погледът ми се проясни и концентрира. Сенди и аз се гледахме право в очите един друг, като че ли тук се водеше битка. Той отпусна ръката, протегната да ми помогне, и дружелюбната физиономия се смъкна от лицето му с ловкостта на актьор, който вече си е изиграл ролята.
Усетих, че още държа ръката си на бузата. Пуснах я надолу, но жестът беше достатъчно красноречив. Бях си спомнил какво се бе случило при препятствието в Бристол и Сенди го разбра.
Силата се върна в крайниците ми и скочих на крака. Отговорникът по старта погледна с едва скривана досада часовника си и попита дали всичко е наред. Отвърнах, че да, и се извиних, че забавям гонката. Някъде надолу по хиподрума някой бе хванал Лъч и сега го връщаха към стартовата вратичка.
Сенди, който очевидно не бързаше да яхне коня си отново, стоеше пред мен.
— Не можеш да докажеш нищо — каза той, като леко изфъфли заради свалените протези, — никой не може да ме свърже с Пен.
— Флетчър — казах веднага.
— Той ще си държи устата затворена — каза Сенди убедено. — Братовчед ми е.
Състезателната авантюра на чичо Джордж очевидно не е била вдъхновена само от възможността да се закупи един скапан букмейкърски бизнес. Дадох си ясна сметка, че съществуването на лесно завербуван съюзник от жокеите може би бе истинският фактор, който го е накарал да купи впоследствие и „Л. С. Пърт“.
Наум минах останалите членове на бандата.
— А Фидлър? — предположих след къса пауза.
— За него съм глас по телефона. Глас, наречен Смит. Той не ме познава — каза Сенди.
Временно се предадох. После го запитах:
— Защо все пак го направи?
— Пари. За какво друго? — каза злобно, очевидно смятайки въпроса ми за глупав.
— Защо тогава сам не „задържаше“ конете? Защо позволяваше на Джо да събира тлъстите хонорари?
— Веднъж-два пъти съм го правил. — Сенди очевидно беше готов да обяснява. — Комендантите ме хванаха при втория и получих един през зъбите. Видях червения сигнал, приятел. Вместо мен предложих на шефа да пробва малкото копеле Джо. Нека той си загуби разрешителното, а не аз, казах му. Но имай предвид, че всеки път, когато забавяше някой кон, получавах добър процент от залаганията.
— И ти се разгневи, когато той си позволи да спечели въпреки нарежданията гонката с Болинброк, така ли? — попитах.
— Разбира се.
— Тогава Джо не ти каза в съблекалнята, че смята да дръпне напред с Болинброк. Сигурен си бил в обратното, така ли?
— Истински малък Шерлок — подигра се Сенди.
— И ти го хвърли през перилата в Плъмтън, предполагам?
— Адски си го бе заслужил. Заради него загубих петдесет кинта на Лайка, а освен това и бонуса от шефа.
— И все пак, заслужаваше ли да умре? — попитах с горчивина.
Мъжът, водещ Лъч, беше на около стотина метра.
— Тъпият малък мръсник не можеше да си държи устата затворена — каза Сенди озверен. — Размахваше оная кафява хартийка в Ливърпул и ревеше за теб. Видях какво е написано на нея и съобщих на Фидлър, това е всичко. Не знаех какво означава, но очевидно на шефа хич не му бе харесало. Джо просто си го изпроси.
— И след като си го получи, ти позвъни на Фидлър и му каза, че работата се е продънила и Джо е живял достатъчно, за да говори с мен, така ли?
— Да — каза невъзмутимо Сенди, — чух, че разправяш наляво и надясно, на всеки тъпанар в стаята с кантара.
— Тогава лъжех — не можах да се стърпя. — Джо загина, без да каже и думица.
Когато разбра напълно значението на думите ми, челюстта му увисна и забелязах как се пречупва някъде вътре, сякаш някаква ос се прекърши в основата на огромното му самочувствие. Обърна се, отиде до мястото, където помощникът държеше коня му, и се метна рязко на седлото.
Отидох да посрещна Лъч, благодарих на човека, който го бе върнал, и яхнах отново коня си. Търпението на отговорника по старта се беше изчерпало.
— Наредете се, моля — каза той и обикалящите нервно коне застанаха зад стартовите вратички. Минах отзад и застанах до Сенди. Исках да го запитам още нещо.
— Кажи ми — защо, по дяволите, убеди Пей да се опита да подкупи майор Дейвидсън? Знаеш, че той не би се съгласил да забави Адмирал и да се откаже от победата за всички пари на света.
— Това беше идея на шефа, не моя — каза грубо Сенди. — Предупредих Фидлър да му рече, че само ще си загуби времето, но шефът си нямаше хабер от коне и освен това беше твърдоглав. Фидлър ми обясни, че онзи не искал и да чуе, защото една сигурна гонка би му донесла цяло богатство. Лично измисли стоманената жица. И ако бях затегнал по-добре телта, и теб щеше да убие — добави той с внезапна злоба.
Мъжът на старта даде сигнал, капаците се вдигнаха и след пет минути конете препускаха към първото препятствие.
Не знам точно кога Сенди реши да ме изхвърли зад перилата. Може би мисълта за многото пари, които бе изпуснал, го облада напълно, може би аз си го бях търсил, като му припомних какво бе сторил на Джо, когато покойният, както сам Сенди ми каза, го подразнил.
Във всеки случай, когато приближавахме второто препятствие, насочи коня си към мен. Бяхме в групата точно зад водачите и бях от вътрешната страна, а отляво се падаха перилата.
Погледнах лицето на Сенди. Присвитите му очи се съсредоточаваха за предстоящия скок, но с всяка крачка конят му се доближаваше до моя. Не ми оставаше голяма възможност, помислих си.
