Императорът беше взел решение крайцерът да се приспособи и за пренасяне на тактически кораби и това се бе оказало съществено за странния му облик. Последната му трета бе превърната в хангари за цяла флотилия от тактически кораби — три ескадрили от по четири кораба всяка. Тактическите кораби бяха от клас „Бълкълей-II“, разработени и усъвършенствани по време на Таанската война. Те бяха малко по-дълги от сто метра игли на разрухата. Бяха конструирани да се приближават скоростно, да ударят с все сила и да се измъкнат. Всичко останало — удобство за екипажа, защитни възможности, броня — беше на втори план или не съществуваше. Обикновено пилотите мразеха тактическите кораби — те изискваха непрекъсната реакция от страна на пилота и не прощаваха, в смисъл че водеха до смърт при най-малката грешка. Стен обаче ги обожаваше.

Така че, от една страна, допълнителните възможности на „Виктори“ бяха нещо, което Стен оценяваше. Но същевременно в задните си отделения крайцерът носеше бомби със закъснител — чувствителни експлозиви, горива и оръжие. Големият хангар и ремонтните станции означаваха, че попадение в тези зони може да доведе до разрушаване на съда. В добавка „Виктори“ беше почти сляп и беззащитен около кърмата.

— Това ще е проблем — отбеляза Килгър. — Ако не можем да се измъкнем, ще трябва да бягаме на заден ход, като бързаме колкото ни крака държат и ги бием с малкия си дамски чадър.

Този образ от земните викториански времена бе в съзвучие и с последната странност на „Виктори“: пълен лукс. Стен вече знаеше, че корабът е луксозен — дори най-низшестоящият чистач имаше собствена каюта. Вътрешните прегради бяха от дърво и камък в голяма част от коридорите. Кухните можеха бързо да приготвят храна и да обслужат имперски конферентни банкети без никакво усилие.

Стен беше благодарен за това, донякъде наистина. Изчистените от всичко излишно бойни машини може и да изглеждаха добре във филмите, но Стен знаеше от собствения си опит на тактически пилот, че три или четири седмици след началото на мисията никому нямаше да се хареса баня, в която трябва да се напъхаш с усилие, за да отмиеш смазката от тялото си.

Но на „Виктори“ имаше истински императорски дворец с достатъчно големи жилищни помещения за целия императорски двор, освен това бяха предвидени места за гости и сектори ва войниците, включително оръжейни и гимнастически салони. Стен се радваше да види салоните — все още усещаше малките признаци на затлъстяване, които бе забелязал в императорското огледало.

Императорският апартамент — ако това беше правилното обозначение за подобна огромна област — покриваше горната част на „Виктори“ между палубите за тактическите кораби до предните командни отделения за собствения екипаж на крайцера. Фронтален срез би показал императорските помещения като буквата Т, като долната й част се спускаше надълбоко в центъра на кораба. Като всички флагмански кораби, „Виктори“ беше конструиран и построен така, че императорските — или на главнокомандващия — помещения да са независими от тези на екипажа на бойния кораб. В продължение на хиляди години всеки адмирал се е поддавал на убеждението, че е по-добър капитан от този на флагманския кораб, и често забравял за по-големите си отговорности, за да си поиграе на шкипер за един ден.

Да. Стен беше съгласен с Алекс, че императорският апартамент е малко прекалено помпозен. Крановете бяха позлатени. Басейните — облицовани с истински мрамор. Спалните бяха богато украсени. Колкото до самите легла, особено онези — наистина бяха повече от едно — в личните покои на Императора, Стен се зачуди как ли са били описани в инвентарния лист:

Притежателят на подобно легло, помисли си Стен, би бил висококвалифициран в оргиите и доста опитен.

Императорът?

На Стен не му пукаше — все пак беше странно, че по времето, когато беше капитан на императорските телоохранители — гурките, не беше забелязал Императорът да се интересува особено от секс. Не се беше замислял по въпроса, но предположи, че през няколкото хиляди години може би всички възможности в тази област са били щателно изследвани.

Но сега?

По дяволите, дори не беше сигурен, че е прав — Стен не беше разглеждал всяко кътче на замъка Аръндел, за да се увери, че помещение, което се води като склад, може да е било в действителност имперски бордей.

Проблемът, каза си Стен, е да спи в това легло. Ах, ти малък пуритан, обесник такъв, обади се вътрешният му глас. Нима нямаше времена, подсети се той, когато се беше въргалял с купища приятели. И като пое по тази пътечка, мисълта му продължи: кой ще те види да спиш в това огромно легло, тъй или иначе? Можеше спокойно да си кастрат в последно време.

Стен се върна към належащите въпроси.

— Господин Килгър — каза той. — Не съм съвсем сигурен какво ще представлява тази бъркотевина Алтайският куп. Но започвам да мисля, че нашият началник не ни дава всички тези благини само защото харесва краката ми.

— Прогнозата е деветдесет процента — съгласи се Алекс.

— Което значи, че ще имам нужда от всичките си активи. И така, смяташ ли, че ще използваш по предназначение талантите си, лорд Килгър, ако управляваш този масивен златен бордей?

Килгър го зяпна изненадан.

— Аз? Но това е за адмиралски чин. Две звезди, обзалагам се. А най-високият чин, който някога съм заемал, поне последния път, когато бях на служба, беше някакъв подофицерски.

— Не мисля, че това ще представлява проблем — каза Стен. — И не те попитах за това.

Алекс се замисли. После бавно поклати глава.

— Не мисля, момко. Но съм трогнат от предложението. До днес не е имало Килгър, дослужил до адмирал. Като се изключат пиратите, разбира се. А и мама би се зарадвала. Но… не. Маршируващи моряци тук и там, и цялата тази стомана из небесата… това не ме вълнува. Повече ме интересува как ще оправим кашата. Мисля, че това е главният ми талант, капитане.

Стен се зарадва да го чуе. Освен доверието, което влагаше в приятелството си с Килгър, и че разчиташе да му пази гърба, знаеше, че мъжът, когото Императорът наричаше личния бияч на Стен, притежава истински талант в дипломацията, ситуационния анализ и вземането на решения.

Внезапно една мисъл се стрелна през съзнанието му. Стен се ухили — беше леко нелепа. Но заслужаваше да се обмисли.

Той изключа компютъра и се изправи.

— Хайде, лорд Килгър. Да се върнем в бара и да проверим дали носорогът е готов да ни черпи по питие.

Алекс стана, но после се намръщи и огледа хроматичната стена.

— Хубава идея, шефе. Но не можем. Ще имаме гости.

— Гости ли? Килгър, това да не е пак някой от номерата ти?

— Не, приятелю. Някога да съм палил кибрит под гащите ти само за да проверя колко високо можеш да подскочиш?

Стен дори не си даде труда да отговори, нито да срита „дипломатическия съветник“.

— Сигурно съм напълно прокълнат — въздъхна Стен.

— Само това ли ще кажеш? Няма ли да се оплачеш: „Проклетият Килгър пак ми погоди този номер“, или да се направиш на герой: „Но дългът зове, милейди, и трябва да вървя“?

— Не.

Стен прекоси разстоянието от входа на апартамента си в замъка Аръндел до бюфета.

— Единствено мога да ти кажа — продължи той, — че идвам от стая, която бих искал да ти покажа някой ден.