След насилствено потисничество в продължение на поколения хората бяха наясно какво ще се случи после. Някои извадиха скътаните си пари, за да подкупват. Други съставиха списъци с врагове, които да обвинят. Повечето се скриха в домовете си и зачакаха тропота на ботушите и ударите с приклади по вратата.
Но колкото и да бяха опитни в политиката на страха, съществата от Алтайския куп не бяха подготвени за това, което се случи.
Милхауз стоеше изправен гордо в новата си черна униформа, с килната барета и сребърна значка „Студенти за Искра“. Имаше капитанска емблема на едното рамо и знак на Корпуса на чистотата. Измъкна пистолета си и изръмжа заповеди на своите нетърпеливи, млади последователи.
— Искам всичко да е отмерено идеално. Заемете позиция — тихо, по дяволите! И когато дам сигнал, всички се устремяваме изведнъж. Схванахте ли?
Чу се групово; „Да, сър“.
Милхауз махна царствено с ръка. Корпусът на чистотата започна да действа.
Тараниращият отряд пое водачеството. Милхауз и основните сили го следваха. Всички се спуснаха по тъмната, оградена от дървета алея, която водеше към библиотеката на Рурик. Луните на Джохи осветяваха сцената.
Библиотеката светеше до късно тази нощ. Главният библиотекар — възрастен торк на име Порей — се беше молил много, за да му позволят да избегне вечерния час и да работи до късно през нощта. Официалната причина: да сортира съблазнителните материали, забранени с извънредните декрети на Искра.
Истинското намерение на библиотекаря обаче беше да спаси колкото се може повече от материалите. Порей и служителите му се свързаха със симпатизиращи им интелектуалци. Бяха правили същото много пъти по време на управлението на Каканите. В миналото тази традиция беше спасила най-ценните текстове в системата на библиотеката.
Докато тъмните силуети на Корпуса на чистотата на Милхауз заобикаляха сградата, Порей още веднъж обмисляше избора си. Не можеше да спаси всичко. Трябваше да предаде достатъчно голям брой забранени материали, за да докаже лоялността на интелектуалното общество.
Той погледна количките с фишове и книги, предназначени за тайните хранилища в мазето. Отстрани бяха наредени материалите, които смяташе да даде на подпалвачите на Искра.
Беше много малка купчина.
Порей въздъхна. Не се справяше добре. Трябваше да реже по-дълбоко. Хвана два старинни тома. Бяха истински книги — единствените копия на творбите, притежавани от библиотеката.
Едната беше доста омачаканата „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. Другата беше непокътнато копие на „Здравият разум“ от древния мислител Томас Пейн.
Порей мразеше да си играе на интелектуален бог. Измъчваше го, че неговите вкусове са единственият съдник за това, което ще остане, и това, което ще си замине.
Погледна отново към „Здравият разум“, после към „451 градуса по Фаренхайт“. Сви рамене.
Бредбъри отиде на количката, за да бъде спасен.
„Здравият разум“ трябваше да изгори. Простете ми, господин Пейн, помисли си Порей.
Чу се трошене на стъкло и стържене на метал. Милхауз нападна.
Порей зяпна, докато облечените в черни униформи младежи се втурваха в библиотеката. Служителите и доброволците нададоха ужасени викове.
— Смърт на интелигенцията! — изрева някой.
Милхауз се завъртя към Порей и вдигна пистолета си. Порей инстинктивно издигна Томас Пейн като щит.
Милхауз стреля.
Порей падна на земята.
Също толкова мъртъв, колкото и „Здравият разум“.
Опашката пред бакалията се проточваше на половин километър. Стотици след стотици гладни същества се нареждаха на нея, купоните за храна бяха приготвени за мига, в който вратите се отвореха.
Продължиха да чакат и след като сутрешните часове минаха, което значеше седем часа за съществото начело на опашката. Стояха под слънцето, което изгаряше.
— Отварят все по-късно и по-късно всеки ден — оплака се една старица.
— И изборът на храна е все по-малък — измърмори друг.
— Всичко е боклук — добави трети. — Доктор Искра трябва да дойде и да види тази неразбория. Ще обеси собственика на магазина, задето е такъв крадец.
Преди някой да успее да отговори, опашката се премести напред.
— Отварят — извика някой. После опашката изведнъж спря. Чуха се шокирани изсумтявания. Хората от по-назад проточиха вратове, за да видят какво става напред.
Бакалията не отваряше.
Вместо това група строени войници идваха от алеята, с приготвени оръжия.
Офицерски глас избумтя над тълпата:
— Никой да не се движи. Това е проверка на документите. В лявата си ръка ще държите купоните за храна. В дясната документите за самоличност.
Тълпата бързо се зае да изпълни поисканото от офицера.
Но старата жена, която се бе оплакала от дългото чакане, имаше други виждания. Тя се отдели от тълпата и закуцука към офицера.
— Трябва да се засрамите, млади човече — каза тя. — Всички сме гладни. И сме чакали часове наред, за да купим храна за семействата си.
Офицерът я застреля на място. Подритна все още гърчещия се труп.
— Заповядай, бабке. Сега вече не е нужно да чакаш.
Командирът на смяната в квартала на богазите тръгна да обхожда барикадите, като проверяваше за дупки в защитната стена и дали пазачите са на постовете си. Барикадата се оказа толкова здрава, колкото и при последната й инспекция, пазачите бяха нащрек сякаш им беше първо дежурство.
Тя погледна към спящия квартал. Всички прозорци бяха тъмни. Това е добре, помисли си. После чу тихи звуци зад себе си. Извъртя се. Звукът беше изчезнал. Само въображение, реши тя. Аз съм глупаво същество.
Малък кораб изскочи над барикадата, картечниците му затракаха.
Изстрелите я прерязаха надве, преди да успее да извика за предупреждение.
Още два кораба се появиха и откриха огън върху квартала. След няколко минути жилищата горяха и богазите се изсипваха на улицата. Някои бяха ранени. Някои носеха ранени. Всички бяха парализирани от страх.
Джохианските войски разбиха барикадата. Следваше ги дълга редица от гравилихтери.
Час по-късно камионите с оцелелите богази потеглиха в нощта.
На следващия ден булдозери изринаха мъртвите заедно с димящите отломки. Докато нощта падне, кварталът се беше превърнал в гола земя.
Следващата вечер видеоизлъчванията на Джохи обявиха нови жилища за „квалифицирани граждани“. Бяха разграбени до сутринта.
Писмо от майор Шейс Марл, до Директор-началник Сикт, командир на Седми боен фронт:
… и като си давам сметка, че изпращането на такова писмо нарушава военната система на подчинение, сметнах, че няма никой друг с авторитет и призвание освен вас, който да разреши този проблем, както ще видите.
Пиша ви не само като на мой върховен командир, но също и защото си спомням, че преди години, преди онзи злодей да ни управлява (проклето да е името му), и да ви принуди да подадете оставка, вие говорихте пред моя най-първи клас в академията „Кюшев“, и аз никога не забравих думите ви. Казахте, че офицерът има дълг отвъд написаното в заповедите, дълг към честта и расата си. Това писмо е последният ми шанс да изпълня този дълг.
Проблемът възникна, когато ми беше наредено да извърша прочистваща операция на Очио IX, един от Спорните светове, Сектор седми на вашия фронт. Едва частично умиротворен, но все още със суздалски въоръжени елементи, които настояваха със силата на оръжието, че този свят трябва да е техен, а разбира се, правото е на страната на джохианците. Получих задачата си, беше ми наредено да умиротворя определена област, бяха ми дадени поддържащи части, чиито названия не са важни, освен с едно изключение. Тази част беше Трета ударна рота, Втори полк от корпуса със специално предназначение, предвождан от капитан Л’мердинг.
Инспектирах частта преди включването й и останах с впечатлението, че тези войници изглеждат адекватно в униформите си и особено добре са въоръжени за антипартизански операции. От друга страна, имах усещането, че не са достатъчно тренирани, нито командващите им офицери бяха особено впечатляващи. Разбира се, не отправих критика към капитан Л’мердинг, а просто приветствах частта му и казах, че ще им дам възможност за повишение и да докажат, че новият им корпус е достоен да принадлежи на джохианската армия и да служи на доктор Искра.
Единственият отговор на капитан Л’мердинг беше, че те имат заповеди и смятат да ги изпълнят.
Тук, може би, трябваше да се обърна към полковник Елман, моя началник, и да поискам да уточни кой командва. Не го направих. Войските бяха приземени и се отправихме към предградията, населени от смесена популация от торки, джохианци и суздали, където суздалските бандити държаха своите укрепления. Както обикновено, суздалите се бореха яростно (виж Оп.Реп. 12–341–651–06, трети месец, седмици едно, две и три) и нанесоха поражения на моите сили. Бяха взети много малко пленници, тъй като, както ви е известно, суздалите предпочитат смъртта пред предаването.
Първият ми проблем с Трета рота беше, че капитан Л’мердинг отказа да изпрати войските си в провинцията, като възрази на моята заповед с твърдението, че истинският враг не са блатниците — това бяха точните му думи, а по-скоро злите конспиратори зад тях в градовете. Реших да не разследвам това странно твърдение, тъй като съм войник, а не човек на политиката.
Първоначално вниманието ми беше изцяло съсредоточено върху битката, разбира се, и едва през третата седмица на прочистващата операция получих информация, в която ми беше невъзможно да повярвам отначало, но знаех, че трябва да разследвам, за да защитя честта на джохианците.
Този доклад обвиняваше 3/2 от корпуса със специално предназначение в най-ужасяващи зверства. Аз лично отидох в областта, за която ротата отговаряше, и установих, че обвиненията са верни. Те избиваха цивилни суздали в нарушение на приетите стандарти за водене на война. Техните цели бяха, в частност, всички образовани суздали, особено онези, които бяха учители или съдии. Освен това обръщаха внимание на всеки богат суздал. Тези същества бяха измъквани от домовете си и изчезваха. Капитан Л’мердинг отказа да обясни какво се случва с тях, но мисля, че съдбата им е очевидна.
Имаше потвърдени доклади за избити деца и изнасилвания на цивилни, за разграбени сгради. Убийствата на цивилните суздали са били извършвани през деня, а телата им са били оставяни на улицата. Очевидно тази ударна рота е съставена от гангстери и хулигани. Капитан Л’мердинг беше разлепил обяви из области, носещи собствения му подпис, които постановяваха, че употребата на суздалски език, говоримо или писмено, е забранена, и на всички суздали се забранява да се събират в групи от повече от двама. Незабавна екзекуция беше наказанието за нарушаването на всяко подобно нареждане.
Беше издал и други заповеди, също толкова незаконни, но най-лошата гласеше, че всяко престъпление, извършено от суздал, ще срещне изключително суров отговор, който ще включва унищожаването на домовете, изкореняването на рода му и екзекутирането на сто суздали, избрани случайно, за възмездие. Казах на капитан Л’мердинг, че го освобождавам от служба. Той се изсмя. Опитах се да го поставя под арест. Аз и моите помощници бяхме обезоръжени, пребити и ни беше предложено да напуснем областта или да си понесем последствията.
Върнах се в собствената си част и уведомих командира на батальона за непосредствените действия на капитан Л’мердинг, поисках да бъде изпратен боен отряд, който да арестува това позорно същество и неговите биячи. Полковник Елман ми каза да се занимавам със своите дела. Възразих и ми беше дадена пряка заповед да оставя чудовищата на Л’мердинг на мира. Всъщност полковник Елман ме информира, че тази рота и другите елементи от Корпуса със специално предназначение следват заповеди, дадени от най-високо място — заповеди, които може и да не се нравят на никого, но са съществени за осъществяването на мисията ни. Отказах да приема това и отидох да говоря със следващия в йерархията на командването, а след това, тъй като нищо не се случи, с командира на дивизията.
Бях обвинен в неподчинение и срамно за джохианец държание. Когато продължих да настоявам, бях съвсем незаконно понижен със сто места в списъка за повишения, без изслушване или съд. Вече съм отчаян, директор-началник, и се обръщам към вас.
Не е ли останала чест в Алтайския куп? Няма ли достойнство в нашата благородна раса? Нима нашата собствена армия, армията, на която посветих живота си, се е превърнала в сбирщина от убийци?
