— Толкова глупав съм днес — затюхка се Читаханг, личеше колко съжалява. После съвсем тихо добави: — Як пубе.

— Направете път. Имперски дела! Направете път! — извика Стен. Учудващо, но се оказа, че има ефект. Повечето от полицаите се разделиха, за да ги пропуснат. Тези, които не го сториха, отхвърчаха от лакътя или тежката лапа на Бор.

Алекс се спусна към двама полицаи, които налагаха безмилостно дребен студент. Без да спира, той ги вдигна и ги блъсна един в друг. Пусна ги. Те се свлякоха на земята, В безсъзнание.

— О, не. Надявам се, че не съм ви счупил главите. Стен ще ми одере кожата, ако неволно съм го сторил.

Сетне продължи напред.

Ото и четирима Бор си проправиха път до статуята. Обърнаха се и като живи бронирани коли разчистиха мястото наоколо. Няколко секунди по-късно Стен беше в центъра на освободеното пространство. След още няколко секунди цялата група се беше наредила в строй зад него.

Стен вдигна поглед към Милхауз. Бузите на младия джохианец бяха почервенели от изумление.

— Съжалявам, че закъснях малко. Сега ми дай това нещо, за да си поговоря с хората.

Той посочи високоговорителя в ръката на Милхауз. Младият джохианец го зяпаше с отворена уста. После кимна и подаде устройството на Стен.

— Не мога да повярвам, че го направи — каза той.

— Аз също — отвърна Стен и се обърна с лице към тълпата.

— Първо… искаме уважение към достойнството на всяко същество в Алтайския куп — заяви Милхауз, като заби пръст в документа, който той и колегите му бяха сътворили.

— Не мисля, че някой би тръгнал да спори по въпроса — каза Стен. Той се вгледа през масата в мензата към другите студентски водачи. Всички бяха много млади и много сериозни.

Странно, замисли се Стен, как всички млади си приличат. Независимо дали бяха суздали, богази или хора, всички те имаха широки невинни очи и овални безпомощни лица. Невероятно сладки, помисли си Стен. Което, като се замислиш, беше любопитна част от универсалното генетично програмиране. Вероятно това беше и причината родителите да не убиват децата си при раждането.

— Второ — продължи Милхауз и се приведе напред, досущ устремена в подземния си тунел къртица, — равенството на всички видове трябва да бъде крайъгълният камък на бъдещото правителство.

— Императорските записи са доста ясни по този въпрос — каза Стен сухо. — Той е известен защитник на равенството.

— И все пак трябва да се упомене изрично — намеси се една студентка от богазите. Името й беше, ако Стен бе запомнил правилно, Нирски. От начина, по който мъжкарите й се подмазваха, той предположи, че е хубава.

— Тогава ще го упоменем — съгласи се Стен.

Милхауз прочисти гърлото си, за да привлече вниманието.

— Трето. Всички милиции трябва да се завърнат по родните си светове. Незабавно.

— Предполагам, че това ще е сред първите решения на всяка нова власт — заяви Стен.

— Държиш се снизходително с нас — оплака се Милхауз.

Ни най-малко — възрази Стен. — Просто изтъквам фактите.

Той запази лицето си безизразно.

— Никой никога не ни слуша — излая суздалът. Той беше представен на Стен като Теранд.

— Да. Вярно е. Стояхме будни цяла нощ, за да напишем тези искания — заговори някаква торка. Много симпатична торка, която явно си падаше по Милхауз. Името й беше Риел.

— Слушам ви — насърчи ги Стен. — Преживях известни трудности, за да дойда дотук. Така че, защо не продължите?

— Четвърто — поде отново Милхауз. — Искаме амнистия за всички студенти в „Пушкан“, които участваха в този удар за свободата. И това трябва да включва нас — членовете на оперативния комитет.

— Ще направя всичко по силите си — отвърна Стен напълно искрено.

— Не достатъчно добро — обади се Нирски. — Обещаеш трябва.

— Обещанията се дават лесно — каза Стен. — Но се изпълняват трудно. Още веднъж заявявам, че ще направя всичко по силите си.

Лицето на Милхауз придоби изражение на чиста святост.

— Готов съм да поема риска — заяви той. — С радост бих пожертвал живота си заради идеалите си.

— Да не се увличаме — възпря го Стен. — Ничий живот не е застрашен тук. Разбира се, след идването на новото правителство някои хора може да не погледнат благосклонно на стореното от вас. Може да се повдигнат обвинения, да се налагат глоби. Може и да тикнат някого в затвора, но за кратко. Това, между другото, ще се опитам да препятствам на всяка цена. Но може и да не ме послушат. Така че имайте едно наум.

Започна спор. Стен се облегна назад, докато студентите обсъждаха коментарите му. Теранд му хвърли заплашителен поглед, суздалските зъби се оголиха. Стен не му обърна внимание, също както пренебрегваше и другите тридесет студенти в стаята, много от които също го гледаха злобно.

Макар че беше избрал да се срещне с групата сам, той се съмняваше, че младежите могат да му се противопоставят сериозно, ако нещата загрубеят.

— Съжалявам — каза накрая Милхауз. — Но това искане не подлежи на обсъждане.

— Ами ако бъде отказано? — запита Стен.

— Ще изгорим университета до основи — заплаши Риел, а деликатните й черти поруменяха от решителност.

— Не бих ви съветвал да го правите — поклати глава Стен. — Всъщност наистина ми се иска да не отправяте никакви заплахи. Това ще ми даде повече тежест при преговорите с полицията.

— Само една седмица — обади се Нирски. — После горим трябва.

— Всички се съгласихме — каза Теранд. — Гласувахме за това.

— Е, прегласувайте — посъветва ги Стен. — Можете да кажете, че е в светлината на новите факти, които господин посланикът ви е разкрил.

— Демокрацията не действа така. Всички гласувания са окончателни — възрази Милхауз важно. — Което ни води до следващото и най-важно искане… Управлението на Каканите трябва да свърши. Всъщност управлението на всякаква форма на тирания трябва да свърши. Искаме нов ред. Само посредством демокрацията могат да се решат проблемите на Алтайския куп.

— За да подкрепим тази цел — отбеляза Риел, — сме излъчили листа с кандидати, одобрени от оперативния комитет на „Пушкан“.

— Почакайте — спря ги Стен. — Разкажете ми повече за този одобрен списък. Това не ми звучи много демократично.

— О, но е такова — настоя Милхауз. — В най-чистия възможен смисъл.

— И той няма предвид онази примитивна теория, според която всяко същество има право на глас независимо колко… незаслужило е. — Риел хвърли на Милхауз изпълнен с обожание поглед. Стен реши, че той трябва да е от „заслужилите“.

— Разбирам — промърмори Стен. Той изхъмка дипломатично няколко пъти. — Много е интересно, че смятате така.

— Добре. Явно разбирате моята гледна точка — каза Милхауз, като прие сумтенето за съгласие. — Нека бъдем откровени. Повечето същества — което означава необразованите класи — искат да им се казва какво да правят.

Той се приведе напред пламенно.

— Те чувстват… неудобство пред тежките решения. Те искат структура в живота си. Това ги кара да се усещат…

— Комфортно — подсказа Стен.

— Колко проницателно от ваша страна, господин посланик. Да. Това е точната дума. Комфортно. Както и щастливи.

— Образованите знаят най-добре — вметна Нирски.

— Отдавна известен факт — излая Теранд.

— Не може да има тирания, ако има образован елит, казва Милхауз. Нали така, скъ… ъъъ… Нали така? — Риел се изчерви, тъй като почти разкри чувствата си.

Милхауз я потупа нежно по бедрото, като задържа ръката си малко по-дълго.

— Да. Казах… нещо подобно. Но аз не съм гений. Други са орали на същото поле — той хвърли на Стен мрачен поглед. — Така че мисълта не е напълно оригинална.

— Колко скромно от твоя страна — отбеляза Стен.

— Благодаря ви, посланик. Както и да е… да се върнем на нашия… манифест. Смятаме, че новите водачи на купа трябва да бъдат избрани от всички влиятелни семейства. Най-образованите суздали, торки, богази и джохианци — като мен самия.