— Нашата какво?

— Отговорничка. Това е просто термин — бързо обясни Ели. — Не се опитвам да ви стана майка. Ако имате проблеми, въпроси или се нуждаете от нещо, аз съм тази, към която трябва да се обърнете. Тук съм, за да ви помагам по всякакъв начин. Може да говорите с мен за всичко, винаги ще ви изслушам.

— Доктор за главата. — По-ниската, чернокоса жена изсъска и оголи зъбите си към Ели.

— Не — поправи я Ели. — Имам основни познания като медицинска сестра, но не съм доктор. Знам, че всяка от вас вече се е срещала с психолози. Самата аз не ги харесвам, след като ми се наложи да мина през кабинетите им. — Лицето й излъчваше симпатия. — Ще ви разведа и покажа стаите, за да може да се настаните. Ще…

— Госпожо Брауер — прекъсна я Коуди.

Ели се обърна към него, докато жените влизаха през вратата и започнаха да оглеждат огромното пространство, водещо към общежитията. Знаеше, че се нуждаят от време, за да могат да свикнат.

— Да?

— Съобщиха ни, че ще има събрание след двадесет минути. След като вие отговаряте за тази сграда, където се настаняват жени, присъствието ви е наложително. Един от новите членове на съвета държи да се запознае подробно с организацията в Хоумленд. Иска да бъде сигурен, че към хората му се отнасят правилно. Току-що бил заел поста и иска да се увери със собствените си очи за предприетите действия.

Обхвана я ужас.

— Но защо толкова късно. Бих искала да настаня жените, а това може да отнеме известно време.

— Разбирам, но той пристигна с тях и твърди, че това е важно. — Погледът му задържа този на Ели. — За тях е от съществено значение да знаят, че ги подкрепяме в начинанието, което са предприели. Затова се притеснява.

Ели се поколеба. След като бяха освободени, Новите видове се пръснаха по различни местонахождения, докато Хоумленд станеше готов да приеме огромните групи. В недалечно бъдеще това щеше да бъде постоянният им дом. Мъжът имаше основателна причина да се притеснява за безопасността и благополучието на хората си.

— Разбира се. Само да възложа на някой да се погрижи за тях и ще дойда. Събранието ще се проведе в конферентната зала в главния офис, нали?

Той кимна. Ели затвори вратата между тях. Алармата се включи веднага, за да потвърди заключването. Въпреки че мястото се охраняваше, нищо не можеше да спре медиите да се приближат до оцелелите от експерименталните лаборатории. Те постоянно опитваха да нахлуят в периметъра и да направят снимки на жертвите, след като вече имаха установено място за живеене.

Правителството започна процес за създаването на закон, забраняващ разпространяването на снимките и защитаващ Новите видове. Те бяха жертви, с право да се скрият от пресата. Съществуваха също и групи, които ги мразеха и смятаха, че Новите видове не трябва да се считат за хора с еднакви права като техните. Протестираха, че им бе даден Хоумленд и се събираха пред портите.

Ели тръгна напред, като показваше долния етаж на сградата, който се състоеше от конферентна зала за срещи; две огромни всекидневни; просторна кухня за готвене; трапезария, която можеше да побере над петдесет човека; огромна баня с четири душа и голяма библиотека. На втория и третия етаж се намираха малки апартаменти, които включваха — една спалня, малка всекидневна, баня и миниатюрна кухня.

Тя заведе жените до техните стаи, които се намираха на втория етаж, близо една до друга. Беше се научила да прави това още в първите дни, след като започна да ги посреща. Те бяха изплашени, не че щяха да си го признаят, но искаха да стоят близо една до друга. Знаеше, че жените са преминали през невъобразим ужас и сега трябваше да се доверят на някой, който им бе напълно непознат. Свободата можеше да бъде плашеща, след като си прекарал почти цял живот лишен от нея.

— Ако огладнеете, има храна и студени напитки в металната кутия, близо до мивката. — Не го беше нарекла хладилник. Знаеше от опит, че значението на тази дума им бе неизвестно. — Ако чуете някакви шумове, не се паникьосвайте, на втория етаж живеят още десет жени, които идват от различни места. — По точно лаборатории за тестване, поправи се тя на ум. — Но и те са като вас. Сградата се охранява, така че никой не може да влезе. В безопасност сте.

Жените, които стояха в коридора, я изучаваха сякаш бе някоя буболечка. Ели въздъхна, вече бе свикнала. Те трудно се доверяваха на външни хора.

— Ще бъда на третия етаж, когато се върна от събранието, на което трябва да присъствам. Номерът на стаята ми е закрепен на стената до асансьора. Искате ли да ме питате нещо, преди да тръгна?

Четирите жени мълчаха. Най-високата се обърна и влезе в стаята, която й бе показала. Останалите я последваха и Ели остана сама в коридора. Никоя не искаше да има нищо общо с нея, но тя се надяваше с времето нещата да се променят.

Погледна надолу към маратонките си за тичане, черните памучни панталони и светлосинята си тениска. Косата й беше вързана на опашка. Знаеше, че трябва да се преоблече в нещо по-представително, но един поглед към часовника на китката й я увери, че няма да успее. Трябваше да тича, за да стигне навреме. Спусна се по стълбите.

Главният офис бе разположен почти в началото на Хоумленд. За всяко общежитие и сграда бяха определени по няколко колички за голф. Ели паркира своята на паркинга пред сградата и изключи двигателя. Погледна часовника, тихо проклинайки, беше сигурна, че ще закъснее. Коуди не й бе съобщил точното време, но двадесет минути вече бяха минали. Втурна се към двойните врати на входа. Намали, когато видя въоръжения охранител. Не го познаваше още.

— Здравейте. Аз съм Ели Брауер, отговорничка на женското общежитие. Коуди Паркс ми каза, че има събрание, на което трябва да присъствам.

Мъжът се напрегна и посегна към оръжието си, докато я гледаше. Ели бавно бръкна в предния джоб на панталоните си и извади картата за достъп, която не само отваряше вратите, но и имаше снимка, за да я идентифицира като служител. Пристъпи по-близо и я вдигна.

Охраната я взе, проучи я внимателно, след което я върна обратно.

— Влезте вътре, конферентната зала е наляво. Позната ли ви е обстановката, госпожо Брауер?

— Да, благодаря.

Ели заобиколи мъжа и влезе в сградата. Забърза надолу по коридора и се насочи към двойните врати, пред които нямаше поставена охрана. Сграбчи бравата, отвори вратата и влезе вътре.

Тъмнината в залата я изненада. Осветлението на тавана беше изгасено и само слаба светлина се процеждаше от лампите по стените. Не виждаше много добре, но шепотът, който се чуваше от приглушените гласове, я увери, че помещението беше пълно с хора.

В същия миг двама от бодигардовете се обърнаха и посегнаха към оръжията си. Тя посрещна стреснатите им лица с усмивка. Ръцете й се вдигнаха във въздуха, за да покаже, че не държи нищо, с което да ги заплашва. В залата настъпи тишина. Не смееше да се огледа.

— Аз съм Ели Брауер, отговорничка на женското общежитие. Идвам с мир.

Никой не се засмя на опита й да се пошегува. Единият от мъжете задържа дланта си върху оръжието, докато другият се приближи и взе картата от ръката й. Ели не смееше да мръдне, докато я проверяваха.

— Седнете. Закъснявате — каза мъжът, кимна и върна пропуска й.

Ели го взе и го прибра обратно в джоба си. Трябваше да заобиколи мъжа, след като беше решил да блокира пътя й. Подмина го и погледна към хората в залата.

Дарън Артино, шеф на охраната в Хоумленд и директор Борис също присъстваха. Директорът се намръщи, докато тя скъсяваше разстоянието между тях. Трепна, когато го видя да оглежда дрехите й, явно не одобряваше видяното.

— Нямах време да се преоблека — обясни Ели. — Пристигнаха още четири жени и ми бяха необходими двадесет минути, за да ги настаня и да стигна до тук. Никой не ме предупреди предварително, че ще дойдат.

Напрегнатите линии около устата на директора се поотпуснаха.

— Добре, Ели. Но следващия път се облечи подходящо. Изглеждаш така, сякаш си излязла от фитнеса.