Гарсия се отпусна отчаян на пода и пръстът му се плъзна от бутона. Нямаше никаква надежда. Бяха обречени.

Смитбек сграбчи въжето от колани и го издърпа още няколко инча към групата. Водата се издигаше още по-бързо. На всеки три-четири минути прииждаха нови вълни и макар течението да не се засилваше, ревът в дъното на тунела ставаше все по-оглушителен. Най-възрастните, немощни и слаби плувци се намираха точно зад гърба му, стиснали импровизираното въже. Останалите се бяха скупчили малко зад тях, плувайки отчаяно в изправено положение. Никой не проронваше нито звук — не бяха им останали сили нито да хленчат, нито дори да говорят. Смитбек вдигна очи: още две педи и щеше да успее да сграбчи стъпалото.

— Отвън сигурно е невиждана буря — промълви Д’Агоста, който подкрепяше една възрастна жена съвсем близо до Смитбек. — Провървя му като по вода на това откриване — изсмя се той.

Смитбек само повдигна очи и включи фенерчето. Още педя.

— Смитбек, престани да святкаш и гасиш това фенерче! — каза с раздразнение Д’Агоста. — Ще ти кажа кога да провериш.

Смитбек усети прииждането на нова вълна, която го блъсна в тухлената стена на тунела. Няколко души изохкаха, но никой не изпусна коланите. В противен случай всички щяха да се издавят за трийсетина секунди. Опита се да пропъди мисълта.

Кметът започна да разказва нещо на останалите с изтощен, но убедителен глас. Ставаше дума за някои известни личности от общината. Независимо че му замириса на сензация, Смитбек усети, че му се доспива. Сигурен симптом за хипотермия, спомни си той.

— Хайде, Смитбек. Провери стълбата.

Прегракналият глас на Д’Агоста го разсъни.

Смитбек насочи светлината нагоре и сенките затрептяха. През последните петнайсетина минути водата се беше вдигнала и вече почти можеше да достигне стъпалото. Той изсумтя от задоволство и подаде още въже към групата зад него.

— Ето какво ще направим — каза Д’Агоста. — Ти ще се изкатериш пръв. Аз ще помагам тук отдолу и ще тръгна последен. Разбрано?

— Разбрано — отвърна Смитбек и се разтърси, за да дойде на себе си.

Д’Агоста изпъна въжето, сграбчи Смитбек през кръста и го повдигна нагоре. Той се протегна и хвана най-ниското стъпало със свободната си ръка.

— Дай ми фенерчето — каза Д’Агоста.

Смитбек му го подаде и сграбчи стъпалото с две ръце. Изтегли се малко нагоре и отново се отпусна, усетил мускулите на ръцете и гърба му да се стягат конвулсивно от усилието. Пое дълбоко въздух, изтегли се отново нагоре и успя да хване второто стъпало.

— Сега ти хвани стъпалото — чу той Д’Агоста да казва на някого.

Смитбек се подпря на стълбата, задъхан от напрежението. Погледна нагоре и хвана третото стъпало, после четвъртото. Размаха леко крака, за да стъпи на първото стъпало.

— Внимавай да не стъпиш върху ръцете му! — предупреди го отдолу Д’Агоста.

Нечия ръка насочи крака му и той най-после успя да се закрепи върху стъпалото. Усетил опора под краката си, изпита невероятно облекчение. Протегна ръка надолу и улови възрастната жена. След това погледна отново нагоре и се заизкачва, усещайки, че силите му се завръщат.

Стълбата стигаше до отвора на широка хоризонтална тръба, където се събираха сводестият таван и стената на тунела. Прехвърли се внимателно в тръбата и запълзя в мрака.

Облъхна го остра миризма на гнило. Канализация, мина му през ума. Неволно спря за момент, но отново продължи напред.

Тръбата свършваше в непрогледен мрак. Протегна внимателно крак напред и надолу. Докосна с обувките си твърд и стабилен пръстен под на около трийсет сантиметра под отвора на тръбата. Не можеше да повярва на сполетелия ги късмет: между подземието и долното ниво се простираше помещение с неизвестни размери. Вероятно архитектурна останка, отдавна забравена вследствие на някоя от многобройните реконструкции на музея. Измъкна се от тръбата и направи няколко малки крачки напред, след това още няколко, тътрузейки крака по пода в мрака. Вонята наоколо беше непоносима, но не беше на звяра, а това беше причина да изпита истинско задоволство. Някакви изсъхнали неща — съчки? — хрущяха под краката му. Зад себе си чуваше шумовете от приближаването на останалите по тръбата.

Обърна се, приклекна до отвора на тръбата и започна да помага на оплесканите с нечистотии хора да се измъкнат навън, насочвайки ги да отстъпят встрани.

Допълзяваха един по един, отпускаха крака внимателно върху пода и заставаха покрай стената, отмалели от изтощение. Никой не проронваше нито дума — долавяше се единствено насеченото им дишане.

Смитбек най-после чу гласа на Д’Агоста откъм тръбата.

— Господи, каква е тази воня? — измърмори той. — Проклетото фенерче най-после угасна и го пуснах във водата. — Хайде, народе — повиши тон той и се изправи. — Искам да се преброим.

Звукът на процеждаща се вода сепна Смитбек и сърцето му заблъска учестено, но в следващия миг си даде сметка, че Д’Агоста изстисква подгизналото си яке.

Един по един изредиха имената си с изтощени гласове.

— Добре — каза Д’Агоста. — Сега да разберем къде се намираме. Може да се наложи да потърсим по-високо място, ако водата продължи да се изкачва.

— Не би било зле да се измъкнем оттук — чу се глас в тъмнината. — Вони отвратително.

— Ще бъде трудно без светлина — каза Смитбек. — Ще трябва да се придвижваме в колона по един.

— Имам запалка — обади се някой. — Да проверя ли дали работи все още?

— Внимателно! — предупреди друг. — Ако питате мен, мирише на метан.

Смитбек премигна при проблясването на жълтото пламъче, което освети помещението.

— О, Господи! — изпищя някой.

Помещението отново потъна в непрогледен мрак при неволната конвулсия на ръката, която държеше запалката. Но Смитбек все пак беше успял да зърне за миг ужасяващата гледка наоколо.

Марго се беше втренчила в сумрака, шарейки бавно с лъча на фенерчето из коридора, като се стараеше да не го насочва право срещу приклекналия на завоя звяр, който ги наблюдаваше съсредоточено.

— Още не — за пореден път прошепна Пендергаст. — Изчакай напълно да се покаже.

Съществото не помръдна цяла вечност, неподвижно като каменна статуя. Марго не можеше да отдели поглед от втренчените в нея малки червени очи в сумрака. От време на време те угасваха при премигванията му и отново проблясваха.

Съществото направи още една крачка и отново замръзна, сякаш обмисляше нещо. Напрегнатата вцепенена стойка излъчваше ужасяваща мощ.

Втурна се внезапно към тях по коридора със странни смразяващи кръвта скокове.

— Сега! — изкрещя Пендергаст.

Марго вдигна миньорската лампа и целият коридор се обля в ярка светлина. Почти в същия миг чу оглушителния трясък от пистолета на Пендергаст. Съществото спря за момент и Марго забеляза как присвива очи срещу светлината, разтърсвайки глава. После я наведе, сякаш за да захапе бута си, където го беше улучил куршумът. Марго изпита усещането, че разсъдъкът й помътнява при гледката на приведената, издължена като в кошмар глава, белезникавата рязка от куршума на Пендергаст над очите, мощните предни крайници, обрасли с гъста козина и завършващи с издължени, способни да разкъсат всичко нокти, покритите с набръчкана кожа задни крака с по пет пръста с остри нокти. Козината му беше сплъстена от засъхнала кръв, а по плочките на задните му крайници блещукаше прясна кръв.

ТРЯС! Десният преден крак на съществото отскочи назад и то нададе оглушителен яростен рев. Извърна се отново към тях и препусна напред с провиснали от устата му отвратителни струйки лига.

ТРЯС! — гръмна отново пистолетът, но не улучи и съществото мълниеносно продължи напред.

ТРЯС!

Като на забавен каданс Марго видя как левият крак отскочи конвулсивно назад и съществото залитна на една страна. В следващия миг се окопити и с нов оглушителен рев и настръхнала по краката му груба козина продължи насреща им.