Пристъпи бавно в Небесната зала. Покрай двете стени бяха подредени големи саксии с палми и групичка работници приключваха с последните приготовления. Двама техници проверяваха озвучителната уредба, а върху стоте маси с бели ленени покривки бяха подредени имитации на туземни култови предмети. Шумовете от трескавата дейност се издигаха покрай коринтските капители към огромния овален купол.

Пендергаст погледна часовника си: точно четири часът. Всички агенти би трябвало да са на инструктажа на Кофи. Прекоси с бърза крачка залата към запечатания вход за „Суеверие“. След няколко разменени думи униформеният полицай отключи вратата.

Минути по-късно Пендергаст излезе от изложбената зала. Спря неподвижен, обмисляйки нещо, после отново прекоси залата и тръгна по срещуположния коридор.

След малко се озова сред затънтените кътчета на музея, далеч от достъпните за широката публика помещения. Намираше се в района на хранилищата и лабораториите, където не можеше да стъпи кракът на нито един турист. Високите тавани и просторните украсени галерии отстъпиха място на мрачни коридори с подредени от двете страни шкафове. Над главата му ръмжаха и съскаха паропроводи. Спря само веднъж на върха на едно метално стълбище, огледа се за момент, провери нещо в бележника си и зареди оръжието си. След това се спусна към тесните лабиринти на потъналото в мрак сърце на музея.

Вратата на лабораторията се отвори с трясък, после бавно се притвори. Марго вдигна очи и видя как Фрок се придвижва с гръб навътре върху скрибуцащата си инвалидна количка. Тя се надигна светкавично и му помогна да се приближи до компютъра. Забеляза, че вече е със смокинг. „Сигурно се е облякъл, преди да дойде на работа“ — помисли си тя. Обичайната носна кърпичка „Гучи“ се подаваше от джобчето върху гърдите му.

— Не мога да разбера защо разполагат лабораториите в такива затънтени места — измърмори той. — И каква е тази мистерия, Марго? Защо трябваше да дойда чак тук, за да я чуя? Наближава откриването на тази безсмислица довечера и ще ми се наложи да застана на подиума. Съвършено фалшива почит, естествено — дължи се единствено на големите продажби на книгите ми. Ян Кътбърт изрично го подчерта в кабинета ми тази сутрин.

В тона му отново се усещаха огорчение и униние.

Тя набързо обясни как е анализирала влакната, използвани за опаковъчен материал в сандъка. Показа диска с изображението на ритуалното прибиране на реколтата. Разказа накратко прочетеното в дневника и писмото на Уитлеси и за проведения с Йоргенсен разговор. Спомена и за описаното в дневника на Уитлеси истерично поведение на старицата, причина за което не би могла да бъде статуетката.

Фрок я изслуша, прехвърляйки в ръцете си каменния диск.

— Любопитна история — промълви той. — Но защо е тази припряност? Възможно е мострата просто да е замърсена. А доколкото ни е известно, тази старица е била невменяема или пък при пренареждането Уитлеси е разместил всичко.

— В първия момент си помислих същото. Но погледнете това — отвърна Марго и му подаде разпечатката.

Той я прегледа набързо.

— Странно — измърмори накрая. — Но не мисля, че това…

Той млъкна, докато пухкавите му пръсти се плъзгаха по списъка с наименованията на протеините.

— Марго, изглежда прибързах. Действително е някакво замърсяване, но не от човешко същество.

— Какво имате предвид?

— Виждаш ли този хексагонален амбилоиден реовирусен протеин? Той е от обвивката на вирус, който заразява растения и животни. Забеляза ли в какво голямо количество е? А има и обратна транскриптаза, ензим, който почти винаги се открива във връзка с вируси.

— Не съм сигурна, че разбирам.

Фрок продължи припряно:

— Това тук е силно заразено с вирус растение. ДНК синхронизаторът ги е размесил, разшифровайки и двете. Подобни вируси се срещат в много растения. Малки количества ДНК или РНК в белтъчна обвивка. Заразяват растението, проникват в някои от клетките му и пренасят генетичния си материал в гените на растението, те пък започват да произвеждат повече вируси, вместо онова, което би трябвало да произвеждат. Вирусът на шикалката причинява кафявите точици върху дъбовите листа, но иначе е безвреден. Чеповете на клена и бора също се причиняват от вируси. Срещат се еднакво често и при растенията, и при животните.

— Знам, доктор Фрок, но…

— Но тук има нещо, което не проумявам — прекъсна я той и остави разпечатката. — Един вирус обикновено кодира други вируси. Защо един вирус би кодирал всички тези човешки и животински? Погледни това. Повечето са хормони. Какво търсят човешки хормони в едно растение?

— Тъкмо това исках да ви кажа — отговори Марго. — Проверих някои от хормоните. Много от тях изглежда са от човешки хипоталамус.

Фрок тръсна глава, сякаш му удариха шамар.

— Хипоталамус?

Погледът му се оживи.

— Точно така.

— А бродещото из музея създание изяжда хипоталамуса на жертвите си! Значи се нуждае от тези хормони — може би дори е пристрастено към тях… Помисли си: съществуват само два източника — растенията, в които благодарение на този уникален вирус хормоните вероятно са в изобилие, и човешкият хипоталамус. Когато създанието не може да си осигури влакната, изяжда мозъка!

— Господи, какъв ужас! — задъха се Марго.

— Това е изумително! То разкрива точната причина за ужасните убийства. Сега вече всичко си идва на мястото. Става дума за създание, което броди из музея, убива човек, отваря черепа му, изважда мозъка и изяжда таламусовата област, в която има най-много такива хормони.

Той се бе вторачил в нея, а ръцете му леко потрепваха.

— Кътбърт ни каза, че е издирил сандъците, за да извади статуетката на Мбун, и е намерил един от тях разбит с пръснати наоколо влакна. Всъщност, като се замисля сега, в единия от големите сандъците почти не бяха останали влакна. Значи създанието се е хранило с тях известно време. Максуел очевидно е използвал същите тези влакна, за да опакова предметите. Създанието може би не се нуждае от големи количества храна — концентрацията на хормони в растенията вероятно е много висока, — но очевидно трябва да се храни редовно. — Фрок се облегна в количката си. — Преди десет дена сандъците са преместени в зоната за сигурност, а три дни по-късно бяха убити двете момченца. След още един ден беше убит пазачът. Какво се е случило? Много просто: звярът вече няма достъп до влакната, затова убива човек и изяжда хипоталамуса му, удовлетворявайки нуждите си. Но хипоталамусът произвежда минимално количество такива хормони, значи е слаб заместител на влакната. Въз основа на посочените в разпечатката концентрации бих се осмелил да предположа, че ще са му необходими петдесет човешки мозъка, за да се изравни с концентрацията от хормони в петнайсетина грама от тези растения.

— Доктор Фрок — обади се Марго, — мисля, че котога са отглеждали това растение. Уитлеси е съхранил няколко образци в своята преса, а гравюрата върху диска изобразява ритуалното събиране на реколтата от растението. Сигурна съм, че тези влакна са точно от сплесканите стръкове от водна лилия в пресата на Уитлеси — изобразени върху диска. И сега вече знаем, че тъкмо тези влакна е имала предвид жената, когато е крещяла „Мбун“. Мбун, синът на дявола, е името на растението!

Тя измъкна припряно странното растение от пресата. Беше тъмнокафяво и сбръчкано с мрежа от черни жилки. Листото беше месесто и жилаво, а черният ствол — твърд като изсъхнал корен. Марго го приближи предпазливо към носа си. Миришеше на мускус.

Фрок го огледа със смесица от боязън и изумление.

— Блестящо заключение, Марго! — промълви той. — Котога със сигурност са създали цяла серия ритуали, свързани със събирането и обработката на растението. Очевидно за да усмиряват звяра. Няма съмнение, че статуетката изобразява тъкмо този звяр. Но как се е оказал тук? И защо?

— Мисля, че се досещам — съсредоточено отвърна Марго. — Моят познат, който вчера ми помогна да огледам сандъците, прочел за подобна серия убийства, извършени в Ню Орлийнс преди няколко години на товарен кораб от Белем. Той издирил товарителниците на сандъците и установил, че са се намирали на същия този кораб.