— Значи създанието се е придвижвало със сандъците!

— Именно затова агентът от ФБР Пендергаст пристигна от Луизиана — добави Марго.

Фрок се извърна с грейнали очи.

— Мили Боже! Докарали сме някакъв зловещ звяр в музея насред Ню Йорк Сити! Това е отмъстителният ефект Калисто: някакъв свиреп хищник, появил се в резултат на собствената ни разрушителност. Да се молим да е само един.

— Все пак що за създание би могло да е това? — попита Марго.

— Не знам — отговори Фрок. — Живяло е на платото и се е хранело с тези растения. Чудноват вид: незначителен брой негови представители вероятно са оцелели още от времето на динозаврите. А може би е продукт на шантаво разклонение на еволюцията. Платото представлява изключително крехка екосистема, биологически остров на необикновени видове, заобиколен от джунгла. В такива места животни и растения могат да развият странни паралели, странни взаимозависимости. Общ ДНК фонд — само си помисли! И точно тогава…

Фрок замълча.

— Точно тогава! — почти извика той, удряйки с ръка облегалката на количката. — Точно тогава откриват злато и платина на платото! Нали така ти е казал Йоргенсен? Малко след разтурването на експедицията са опожарили платото, построили са магистрала, докарали са тежко минно оборудване. Унищожили са цялостната екосистема, включително и племето котога. Замърсили са реките и тресавищата с живак и цианид.

Марго кимна енергично.

— Пожарите са бушували седмици наред и растението, с което се е изхранвало това създание, е изчезнало.

— Така че създанието е тръгнало на път, за да открие сандъците и храната, от която се нуждае.

Фрок отново млъкна, отпуснал глава върху гърдите си.

— Доктор Фрок — тихо каза след малко Марго. — Как е разбрало, че сандъците са в Белем?

Фрок я погледна, премигвайки.

— Не знам — отвърна той. — Странно, нали…

Изведнъж той поривисто сграбчи облегалките на количката и се надигна възбуден.

— Марго! — възкликна Фрок. — Можем да разберем точно какво представлява създанието. Екстраполаторът! Разполагаме с ДНК на създанието: ще я въведем в програмата и ще получим описание.

Марго премигна.

— Имате предвид нокътя?

— Точно така!

Фрок се приближи до компютъра и пръстите му зашариха по клавиатурата.

— Сканирах разпечатката на Пендергаст и я съхраних в компютъра — продължи той. — Сега ще прехвърля данните в програмата на Грегъри. Ще ми помогнеш ли?

Марго зае мястото на Фрок пред екрана. След миг изникна съобщение:

Беше пет без петнайсет.

Д’Агоста наблюдаваше развеселен как двама плещести работници разгъваха червен килим между двете редици палмови дървета в Голямата ротонда на музея, през бронзовата врата и надолу по стъпалата пред централния вход.

„Ще подгизне от дъжда“ — мина му през ума.

Беше се здрачило и Д’Агоста видя огромните буреносни облаци, надвиснали като планини на северозапад над брулените от буйния вятър дървета по Ривърсайд драйв. Изтрещя далечен гръм и експонатите в представителната витрина на Ротондата леко подръннаха, а по матираните стъкла на бронзовата врата плъзнаха няколко дъждовни капки. Задаваше се страхотна буря, както личеше и от сателитната снимка, която показваха в новините още от сутринта. Луксозният червен килим доста щеше да се поизмокри, както и луксозните посетители.

Музеят беше затворил врати за широката публика още в пет часа. Изисканите гости щяха да започнат да пристигат след седем часа. Медиите обаче вече бяха тук: телевизионни фургони със сателитни антени, шумно разговарящи фотографи, всевъзможни съоръжения.

Д’Агоста изпращаше разпорежданията си по радиостанцията. Двайсетината полицаи бяха заели стратегически позиции из Небесната зала и на други места вътре и извън музея. Беше доволен, че вече можеше да се ориентира почти из целия район. Двама от хората му вече бяха успели да се изгубят и се наложи да ги измъкват чрез радиостанциите.

Лейтенантът беше ядосан. На инструктажа в четири часа настоя за последна проверка на изложбените помещения, но Кофи отхвърли предложението и не разреши тежко въоръжение на цивилните агенти и неуниформената охрана вътре в помещенията. Щели да притеснят гостите, заяви той. Д’Агоста погледна към четирите входни метални детектора с рентгенови лъчи. „Слава Богу, че ги има поне тях!“

Обърна се и за пореден път огледа за Пендергаст. Не беше дошъл на инструктажа. Всъщност не го беше виждал от срещата с Иполито сутринта.

Радиото му изпука.

„Лейтенант? Аз съм Хенли. Стоя пред препарираните слонове, но не мога да открия Морската зала. Вие май казахте…“

Д’Агоста го прекъсна, загледан в група техници, които изпробваха огромна светлинна инсталация — сигурно най-голямата от времето на „Отнесени от вихъра“.

— Хенли?… Нали виждаш голямата врата с бивните?… Добре, просто излез през нея и завий два пъти надясно. Обади се, като стигнеш на поста си. Партньор ти е Уилсън.

„Уилсън? Вижте, нямам желание да имам за партньор жена, сър…“

— Хенли? Има още нещо.

„Какво?“

— Уилсън е с голямото дуло.

„Почакайте, лейтенант, вие се…“

Д’Агоста изключи връзката.

Зад гърба му се разнесе мощно скрибуцане и една огромна стоманена врата започна да се спуска от тавана в северния край на Голямата ротонда. Бяха започнали да изолират периметъра. Двама агенти на ФБР стояха в полумрака точно зад изхода със зле прикрити под якетата пушки с къси цеви. Д’Агоста изруга.

Стоманената плоча изтропа глухо върху пода, а тътенът отекна многократно из залата. Още преди да беше затихнал, отекна нов тътен от вратата в южния край на помещението. Вдигната оставаше само източната врата, пред която свършваше червеният килим. „Само да не пламне някой пожар!“ — помисли си Д’Агоста.

Чу крясъци в далечния край на залата, обърна се и видя Кофи, който раздаваше команди на притичващите във всички посоки агенти.

Забеляза го и му махна с ръка.

— Ей, Д’Агоста!

Д’Агоста не му обърна внимание и Кофи наперено тръгна към него. Лицето му беше плувнало в пот, а по колана му се клатушкаха всевъзможни оръжия.

— Да не си оглушал? Искам да извикаш двама от твоите тук за известно време, за да наблюдават онази врата. Никой да не влиза и да не излиза.

„Как не! — помисли си Д’Агоста. — Петима от неговите се мотаят в Голямата ротонда и си бъркат в носа.“

— Хората ми са по местата си, Кофи. Използвай някой от твоите рамбовци. Забелязвам, че разгръщаш повечето от тях само извън периметъра. Аз трябва да разположа моите вътре, за да пазят гостите, да не говорим за контролирането на уличното движение отвън. Останалата част от музея ще остане почти празна и тържеството ще бъде охранявано недостатъчно. Това не ми харесва.

Кофи повдигна колана си и се вторачи в Д’Агоста.

— Знаеш ли, въобще не ми пука какво не ти харесва. Върши си работата. И дръж един канал отворен за мен.

Той се отдалечи.

Д’Агоста изруга. И погледна часовника си. Още шейсет минути.

Върху празния екран на компютъра изникна ново съобщение:

Марго натисна клавиш „В“. Данните потекоха върху екрана. Фрок приближи количката, заби лице в стъклото и го замъгли с насечения си дъх.