— Не съм се споразумявал за нищо с вас, докторе — отвърна спокойно Пендергаст. — Боя се, че шансовете за залавянето на убиеца не са се увеличили в сравнение с началото на седмицата. — Той посочи вестника върху лавицата на камината. — Подобни заглавия излишно успокояват и приспиват бдителността на хората. На откриването вероятно ще присъстват много хора. Хиляди хора в музея след мръкване… — Той поклати глава. — Не разполагам с никаква друга възможност.

Райт не откъсваше недоумяващ поглед от агента.

— Поради вашата некомпетентност очаквате да отложим откриването и по този начин да нанесем непоправими щети на музея? Отговорът е не.

Пендергаст направи няколко крачки и застана невъзмутимо в средата на стаята.

— Извинете ме, доктор Райт, ако не съм се изразил ясно. Не съм дошъл да моля за разрешението ви, а само да ви уведомява за решението си.

— Така — отговори с разтреперан глас директорът. — Разбирам. Самият вие не можете да си свършите работата, но си позволявате да ме съветвате как да върша своята. Имате ли въобще представа какви ще са последствията от отлагането на изложбата? Давате ли си сметка как ще възприеме подобно послание общественото мнение? Чуйте ме, Пендергаст, това в никакъв случай няма да го позволя.

Пендергаст не откъсваше втренчения си поглед от Райт.

— Всеки служител, който бъде намерен в сградата след пет часа, ще бъде подведен под отговорност за нарушаване на неприкосновеността на мястото на престъплението. Това е престъпление от лека степен. Повторно нарушение ще бъде таксувано като възпрепятстване на правосъдието, което съставлява углавно престъпление, доктор Райт. Мога ли да предположа, че се изразих достатъчно ясно?

— Единственото ясно нещо в момента е, че трябва незабавно да излезете през тази врата — повиши глас Райт. — Никой няма да ви спре. Моля, възползвайте се.

Пендергаст кимна.

— Господа! Мадам!

След това се обърна и напусна спокойно кабинета.

Пендергаст затвори бавно вратата и спря за момент, без да отделя очи от нея.

— „И порицан, се връщам удовлетворен, в злощастието си трикратно съм възнаграден“.

Секретарката на Райт спря да дъвче дъвката си и зяпна насреща му.

— Моля? — попита тя.

— Шекспир — отвърна Пендергаст, насочвайки се към асансьора.

Райт посегна към телефона с разтреперана ръка.

— Какво е това, по дяволите? — развика се Кътбърт. — Някакъв проклет полицай ли ще си позволява да ни разиграва в собствения ни музей!

— Кътбърт, успокой се — каза Райт. И добави в слушалката: — Свържи ме с Елбъни. Веднага.

Възцари се тишина, докато Райт чакаше да го свържат. Той погледна към Кътбърт и Рикман, полагайки усилия да овладее дишането си.

— Време е да поискам няколко услуги — промълви той. — Да видим чия е последната дума тук: на някакъв потомствен албинос от Делтата или на директора на най-големия музей за естествена история в света.

Смитбек вдигна очи от писмото.

— Не бива да стоим тук. Да вървим в кабинета ми.

Уютната му бърлога се намираше сред лабиринт от пренаселени кабинети на приземното ниво на музея. Изпълнените с шумове и суматоха многобройни пресичащи се като във восъчна пита коридори подействаха освежително на Марго след влажните и кънтящи подземия пред зоната за сигурност. Подминаха огромен зелен контейнер, претъпкан със стари годишнини на списанието на музея. На огромното табло пред стаичката на Смитбек бяха закачени всевъзможни писма от разгневени абонати, с които редакционният екип се забавляваше.

Веднъж, когато упорито издирваше един отдавна просрочен библиотечен брой на „Наука“, Марго беше проникнала в разхвърляната бърлога на Смитбек. Сега всичко си беше, както го помнеше: безредно разпилени върху бюрото ксерокопирани статии, недовършени писма, менюта от китайски ресторанти и огромно количество книги и списания, които библиотекарите в музея със сигурност упорито издирваха.

— Сядай — каза й Смитбек, избутвайки безцеремонно половинметровата купчина хартии от един от столовете.

След това затвори вратата, заобиколи бюрото и се приближи към люлеещия се стол, тъпчейки шумолящите под краката му листа.

— Така — каза тихо той. — И си сигурна, че дневникът не е там?

— Вече ти казах, че успях да прегледам само подредения от Уитлеси сандък. Но не би трябвало да е в другите.

Смитбек отново прегледа писмото.

— Кой е този Монтегю? — попита той.

— Не знам — отвърна Марго.

— А Йоргенсен?

— И за него не съм чувала.

Смитбек свали от една лавица телефонния указател на музея.

— Няма никакъв Монтегю — измърмори той, прелиствайки страниците. — Аха! Ето го Йоргенсен. Ботаническия. Пише, че се е пенсионирал. А защо все още има кабинет?

— Това тук не е необичайно — отвърна Марго. — Финансово независими хора, които нямат с какво друго да си запълват времето. Къде му е кабинетът?

— Сектор четирийсет и едно, четвърти етаж — каза Смитбек, след което затвори указателя и го остави върху бюрото си. — Близо до хербариума. — И се изправи. — Да вървим.

— Почакай малко, Смитбек. Почти четири часа е. Би трябвало да се обадя на Фрок и да му кажа какво…

— По-късно — отсече Смитбек и тръгна към вратата. — Хайде, Лотосов цвят. Журналистическият ми нос не е надушвал сносна следа цял следобед.

Кабинетът на Йоргенсен представляваше лаборатория без прозорци с висок таван. Нямаше никакви представители на флората, каквито Марго очакваше да види в лаборатория на ботаник. Всъщност стаята беше празна, като се изключат един голям тезгях, един стол и една закачалка. Едно от чекмеджетата на тезгяха зееше отворено и в него се виждаха всевъзможни износени инструменти. Йоргенсен се беше привел над тезгяха и бърникаше някаква машинка.

— Доктор Йоргенсен? — попита Смитбек.

Възрастният мъж се обърна и се вторачи в Смитбек. Беше почти напълно оплешивял, а рунтавите му бели вежди надвиснаха над напрегнато втренчените му очи с цвят на избелял док. Беше кокалест и прегърбен, но Марго си помисли, че е висок поне метър и деветдесет.

— Да? — отвърна с тих глас той.

Преди Марго да успее да го спре, Смитбек му подаде писмото.

Мъжът започна да чете и видимо се уплаши. Без да отделя очи от писмото, посегна към овехтелия стол и внимателно се отпусна върху него.

— Къде го намерихте? — попита той, след като приключи с четенето.

Марго и Смитбек се спогледаха.

— Това е оригинал — отвърна Смитбек.

Йоргенсен ги изгледа напрегнато и подаде писмото на Смитбек.

— Нищо не знам за това — каза той.

Настъпи тишина.

— Намираше се в сандък, изпратен преди седем години от Джон Уитлеси от експедицията в Амазония — подсказа многозначително Смитбек.

Йоргенсен не откъсваше втренчения си поглед от двамата. След малко отново се зае с машинката си.

Те наблюдаваха известно време заниманията му.

— Съжалявам, че прекъснахме работата ви — обади се най-накрая Марго. — Може би моментът не е подходящ.

— Каква работа? — попита, без да се обърне Йоргенсен.

— Това, с което се занимавате — отвърна Марго.

Йоргенсен избухна във внезапен лаещ смях.

— Това? — отново извърна лице към тях той. — Това не е работа. Това е просто една счупена прахосмукачка. Откакто почина съпругата ми, трябва сам да върша домакинската работа. Тази проклетия гръмна онзи ден в ръцете ми. Донесох я, защото тук са всичките ми инструменти. Вече нямам много за вършене.