— Светни — каза Д’Агоста.

Смитбек включи фенерчето и дъното под краката му сякаш изчезна.

На стотина метра пред тях високият таван се спускаше косо надолу, образувайки тясна пресечена фуния. Водната струя се извиваше, бушуваше оглушително под нея и политаше в зейналата мрачна бездна. Във въздуха се издигаше гъста мъгла, която покриваше обраслото с мъх отвърстие на ямата с тъмни водни пръски. Смитбек гледаше с отворена уста — въртопът сякаш отнасяше всичките му надежди да напише бестселъра, всичките му мечти, дори желанието му да оцелее.

Постепенно осъзна, че писъците зад гърба му не са от ужас, а от възторг. Погледна назад и видя, че всички се взират нагоре. Там, където извитият таван се срещаше със стената на тунела, зееше мрачна дупка около един квадратен метър. От нея стърчеше краят на ръждясала желязна стълба, прикрепена с болтове към очуканата зидария.

Възторжените възгласи постепенно утихнаха, когато хората си дадоха сметка за ужасната истина.

— Шибано високо е, за да я достигнем — измърмори Д’Агоста.

Напуснаха зоната за сигурност и се изкачиха безшумно по някакво стълбище. Пендергаст се обърна към Марго и с пръст пред устните си посочи кървавите петна по пода. Тя кимна: звярът беше минал оттук, след като побягна от насочената към него светлина. Спомни си, че предишния ден беше на горния край на същото стълбище, когато със Смитбек се спотайваха от пазача. Тръгна след Пендергаст, който изгаси миньорската лампа, открехна внимателно вратата към първия етаж, пропусна я и пристъпи зад нея с вързопа влакна върху рамото.

Агентът спря за момент и вдъхна дълбоко.

— Не усещам никаква миризма — прошепна той. — Накъде да тръгнем за командния пункт и компютърната зала?

— Мисля, че трябва да завием наляво — отговори Марго. — След това ще прекосим Залата за древни бозайници. Не е далеч. Точно зад ъгъла след командния пункт е дългият коридор, за който говореше доктор Фрок.

Пендергаст включи фенерчето за момент и освети коридора.

— Няма следи от кръв — измърмори той. — Боя се, че е продължило нагоре покрай тази площадка право към доктор Райт. — Той се извърна към Марго. — Как предлагате да го подмамим тук?

— Да използваме отново влакната — отговори тя.

— Предишния път не се хвана на номера.

— Но този път не се опитваме да го хванем в капан. Само искаме да го примамим зад ъгъла. Ще застанете в дъното на коридора готов за стрелба. Ще пръснем само няколко влакна в единия край и ще устроим — как го наричате? — в другия край.

— Примамка?

— Точно така — примамка. И ще се спотаим в тъмното. Когато се появи, ще насоча миньорската лампа насреща му, а вие ще стреляте.

— Става. А как ще разберем, че се е появило? Ако коридорът е толкова дълъг, колкото твърди доктор Фрок, може да не усетим навреме миризмата му.

Марго не отговори.

— Рисковано е — съгласи се накрая тя.

Известно време никой не каза нищо.

— В дъното на коридора има стъклена витрина — обади се Марго. — В нея се излагат нови книги от служителите в музея, но госпожа Рикман не полага особени грижи да я поддържа. Сигурно не е заключена. Можем да поставим вързопа вътре. Съществото може да търси кръв, но се съмнявам, че ще устои на изкушението. Щом се опита да разбие витрината, стреляйте.

— Съжалявам — отговори след кратка пауза Пендергаст, — но ми се струва прекалено нагласено. Отново трябва да си зададем въпроса: ако аз се натъкна на подобна клопка, ще се досетя ли, че е капан. В този случай отговорът е положителен. Трябва да измислим нещо по-хитро. Всеки следващ капан, в който използваме влакна за стръв, ще предизвика съмненията му.

Марго се облегна на хладната мраморна стена.

— Притежава остър слух и силно обоняние — каза тя.

— Е?

— Може би най-простият подход е най-добър. Ще използваме самите себе си за стръв. Ще вдигнем някакъв шум. Ще разговаряме на висок глас. Да му се сторим лесна плячка.

Пендергаст кимна.

— Като яребица, която се преструва, че крилото й е счупено, за да заблуди лисицата. А как ще разберем, че е там?

— Ще включваме от време на време фенерчето. Ще го размахваме, осветявайки коридора. Ще използваме слабата степен — може да го подразни, но няма да го прогони. А ние ще можем да го забележим. То ще си помисли, че се оглеждаме за посоката. И когато се насочи към нас, аз включвам миньорската лампа, а вие започвате да стреляте.

Пендергаст се замисли.

— А ако се появи от противоположната посока? Зад нас?

— Коридорът свършва до служебния вход на Залата на тихоокеанските народи — обясни Марго.

— Значи ще сме заклещени в края на коридора без изход — неодобрително каза агентът. — Това не ми харесва.

— Дори да не сме заклещени — отвърна Марго, — няма да успеем да се спасим, ако не го улучите. Според екстраполатора може да се придвижва със скоростта на хрътка.

Пендергаст отново се замисли.

— Знаете ли, Марго, този план може и да успее. Измамно елементарен е като натюрморт на Сурбаран или симфония от Брукнер. Щом това същество е унищожило цял спецекип, вероятно има самочувствието, че хората не биха могли да му сторят кой знае каква злина, и няма да е особено предпазливо.

— При това е ранено, което може да го забави.

— Да, ранено е. Предполагам, че Д’Агоста го е прострелял, а може и някой от екипа да го е улучил един-два пъти. Може би аз също успях да го уцеля. Не мога да бъда сигурен. Но ако е ранено, това го прави още по-опасно. Бих се изправил по-скоро срещу десет здрави лъва, отколкото срещу един ранен. — Той разкърши рамене и посегна към пистолета си.

— Да вървим, моля ви. Не съм спокоен сред мрака с този вързоп на гърба. От сега нататък ще използваме само фенерчето. Бъдете много внимателна.

— Защо не ми дадете миньорската лампа, за да ви е по-лесно с оръжието? — предложи Марго. — Ако го срещнем неочаквано, ще се наложи да го прогоним със светлината.

— Ако е тежко ранено, надали нещо ще е в състояние да го прогони — отвърна Пендергаст и й подаде лампата.

Тръгнаха безшумно по коридора, завиха на ъгъла и влязоха през служебната врата в Залата на древните бозайници. На Марго й се струваше, че тихите й стъпки отекват като изстрели върху излъскания каменен под. Подредените в редици стъклени витрини отразяваха слабата светлина на фенерчето: гигантски лос, котки с остри като саби зъби, страховити вълци. В средата на галерията се извисяваха скелети на мастодонти и мамонти. Двамата се приближиха крадешком към изхода на залата. Пендергаст беше насочил пистолета в готовност за стрелба.

— Виждате ли вратата в дъното с надпис „САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ“? — прошепна Марго. — Зад нея е коридорът, в който се намират командният пункт, служебните помещения и компютърната зала. Зад ъгъла е дългият коридор, където можете да устроите своята примамка. — Тя се поколеба. — Ако съществото е вече там…

— По-добре да бях останал в Ню Орлийнс, госпожице Грийн.

Двамата влязоха през служебния вход в сектор 18 и се озоваха в тесен коридор с множество врати. Пендергаст освети пространството пред тях: нищо.

— Ето там — каза Марго и посочи една врата вляво. — Командният пункт.

Докато минаваха покрай вратата, тя чу гласове.

Минаха покрай друга врата с надпис „ЦЕНТРАЛЕН КОМПЮТЪР“.

— Тези вътре са много лесна плячка — каза тя. — Няма ли да…

— Не — прекъсна я той. — Нямаме време.

Завиха зад ъгъла и спряха. Пендергаст освети коридора с фенерчето.

— Какво е това там?

По средата на коридора на светлината на фенерчето насреща им насмешливо проблясваше масивна стоманена аварийна врата.

— Добрият доктор сбърка — измърмори Пендергаст. — Клетка две разделя коридора на половина. Това там е краят на периметъра.

— На какво разстояние е? — тихо попита Марго.

Пендергаст присви устни.

— Доколкото мога да преценя — най-много петдесет метра.

— Достатъчно ли е?

— Не. Но трябва да стигне. Хайде, госпожице Грийн, да застанем на позиция.