— Е, аз трябва да се приготвя.
Марго се изправи.
— Изчакай за минутка! — каза Смитбек, събирайки припряно хартиите си. — Не искаш ли да присъстваш на пресконференцията?
Докато излизаха от клуба, Фрийд продължаваше да се жалва на всеки, който беше склонен да го изслуша. Кавакита вече препускаше по коридора пред тях и им махна с ръка, изчезвайки в едно странично разклонение.
Когато влязоха в Голямата ротонда, пресконференцията вече беше започнала. Репортерите бяха обкръжили директора на музея Уинстън Райт и бяха напъхали микрофони и камери под носа му, а глъчката отекваше оглушително в огромната зала. От едната страна на директора беше шефът по сигурността Иполито. Малко по-встрани се бяха струпали служители от музея и няколко любопитни ученически групи.
Райт мигаше гневно срещу кварцовите прожектори и отговаряше на подвикваните въпроси. Винаги безукорният му костюм сега беше изпомачкан, а рядката му косица беше клюмнала върху едното му ухо. Цветът на кожата му беше почти сив, а очите му бяха зачервени.
— Не — отговаряше в момента Райт, — очевидно са си помислили, че децата им вече са напуснали музея. Не сме получавали никакво предупреждение… Не, не държим живи животни в музея. Е, с изключение на малко мишки и змии за изследователска дейност, но никакви лъвове, тигри или нещо подобно… Не, не съм видял телата… Не ми е известно какви са осакатяванията, ако има такива… Не разполагам с експертизата, за да обсъждам тази тема… ще се наложи да изчакате аутопсиите… Искам да подчертая, че полицията не е направила никакво официално изявление… Ако не престанете да се надвиквате, няма да отговарям на повече въпроси… Не, казах вече, че в музея няма никакви диви животни… Да, включително и мечки… Не, няма да спомена никакви имена… Как бих могъл да отговоря на подобен въпрос?… Пресконференцията приключи… Казах, че пресконференцията приключи… Да, разбира се, че сътрудничим с полицията по всички възможни начини… Не, не виждам никаква наложителна причина това да отложи откриването на изложбата. Изрично подчертавам, че откриването на „Суеверие“ ще се състои точно според програмата… Разполагаме с препарирани лъвове, да, но ако се опитвате да намекнете… Застреляни са в Африка преди седемдесет и пет години, за Бога! Зоологическият парк? Нямаме нищо общо със зоологическия парк… Просто няма да отговарям на скандални подмятания от подобен характер… Ще престане ли да крещи, ако обича, господинът от „Поуст“?… Не, нямам какво повече да добавя, освен че правим всичко, което е по силите ни… Да, разбира се, че е трагедия…
Репортерите започнаха да се пръскат, изоставяйки Райт, за да се втурнат към самия музей.
Райт се извърна гневно към шефа на сигурността.
— Къде, по дяволите, е полицията?
Райт се обърна и добави през рамо:
— Ако видиш госпожа Рикман, кажи й незабавно да дойде в кабинета ми.
И излезе с бързи крачки от Голямата ротонда.
6
Марго навлизаше все по-навътре в музея, далеч от достъпните за широката публика зони, докато стигна до коридора, наречен „Бродуей“. Проснат по цялата дължина на музея — на разстояние шест градски квартала, — за него се твърдеше, че е най-дългият коридор в Ню Йорк Сити. Покрай стените му бяха подредени старинни дъбови скринове с етажерки, а през всеки десет метра имаше врата с матирани стъкла. На повечето от вратите имаше рамкирани с черен кант златни табели под формата на листо с имена на уредници.
Като дипломантка Марго разполагаше само с метално писалище и етажерка за книги в една от лабораториите в сутерена. „Поне имам кабинет“ — помисли си тя, докато завиваше по коридора и започна да се спуска по тясно желязно стълбище. Една от познатите й колежки разполагаше само с миниатюрен очукан училищен чин, натикан между два масивни фризера в отдела за бозайници. Дори в най-непоносимите августовски жеги трябваше да ходи на работа с дебели пуловери.
Един пазач в дъното на стълбището й махна с ръка да не се приближава и тя тръгна по сумрачен тунел между подредените от двете страни старинни стъклени витрини с конски скелети. Нямаше никаква полицейска лента.
Марго остави чантата си до писалището и седна на стола. По-голямата част от лабораторията всъщност представляваше склад за експонати от Южните морета: щитове от Майорските острови, бойни кану и тръстикови стрели, натъпкани в подредени от пода до тавана зелени метални скринове. Един стогалонов1 аквариум за риби — симулация на тресавище — на Отдела за поведението на животните беше поставен в желязна рамка под осветителен акумулатор. Беше така обрасъл с морски водорасли и друга растителност, че Марго много рядко успяваше да зърне някоя риба да наднича иззад сумрака.
До писалището й имаше дълга работна маса, върху която бяха подредени потънали в прах маски. Консерваторката, раздразнителна млада жена, работеше с гневно безмълвие, като отделяше средно не повече от три часа на ден за своите задължения. Съдейки по наблюденията си, Марго беше изчислила, че са й нужни около две седмици за консервацията на една-единствена маска. Колекцията от маски, която й бяха възложили да реставрира, съдържаше около пет хиляди бройки, но изглежда никой не се притесняваше от обстоятелството, че при тази скорост на работа задачата щеше да бъде изпълнена за не по-малко от два века.
Марго включи компютъра си. От дълбините на катоднолъчевата тръба бавно изплува на фокус съобщение със зелени букви:
ЗДРАВЕЙТЕ, МАРГО ГРИЙН@БИОТЕХ@СТФ
ДОБРЕ ДОШЛИ ОТНОВО В МЮЗНЕТ ПУСК 15–5
© 1989–1995 НЙ МЕИ И ЦЕРЕБРАЛНИ СИСТЕМИ ИНК.
СВЪРЗВАНЕ В 10:24:06 03–27–95
ПРИНТИРАНЕ НА LJ56
НЯМАТЕ ПОЛУЧЕНИ СЪОБЩЕНИЯ
Отвори файла със записките си, за да ги прегледа преди консултацията с Фрок. Нейният научен консултант изглеждаше твърде разсеян по време на срещите и Марго упорито се стараеше да му предложи нещо ново. Проблемът се състоеше в това, че обикновено нямаше нищо ново — освен още прочетени, подробно анализирани и прехвърлени в компютъра статии, още лабораторна работа и може би… може би… още три-четири страници от дисертацията й. Знаеше как човек може да си изкара цял живот на правителствена субсидия с работа, която учените насмешливо наричаха „ВОД“ — всичко освен дисертация.
Когато преди две години Фрок прие да й стане научен консултант, тя допусна, че е станала някаква грешка. Фрок — автор на ефекта Калисто, председател на катедрата по статистическа палеонтология в Колумбийския университет, шеф на Отдела по еволюционна биология в музея — я беше избрал като дипломирана студентка, с каквато чест ежегодно бяха удостоявани шепа хора.
Фрок беше започнал кариерата си с антропология. Прикован към инвалидна количка заради детски паралич, въпреки всичко беше осъществил изследователска работа по събиране на материали на открито, на която и досега се основаваха много учебници. След неколкократни тежки пристъпи на малария, направили по-нататъшните му проучвания невъзможни, Фрок бе пренасочил изумителната си енергия към еволюционната теория. В средата на 80-те години предизвика буря от противоречия с нова радикална хипотеза. Обединявайки теорията на хаоса с Дарвиновата еволюционна теория, хипотезата на Фрок постави под съмнение всеобщо споделяното убеждение, че животът е еволюирал постепенно. Вместо това той настояваше, че понякога еволюцията съвсем не е постепенна и мимолетни анормалности като „чудовищния вид“ са нейни отклонения. Дори приведе доводи, че еволюцията не винаги се е осъществявала чрез произволна селекция и че самата околна среда може да причини внезапни причудливи промени в даден вид.
Независимо че теорията на Фрок беше подкрепена с блестяща поредица от статии и студии, голяма част от академичните кръгове не превъзмогнаха съмненията си. Щом съществуват ексцентрични форми на живот, къде се крият? Фрок отвърна, че неговата теория предрича бърза смърт на вида, а така също и евентуално бързо развитие.