Кабинетът и не беше типичен за музея. Обичайните за повечето кабинети купчини от хартии, списания и книги тук липсваха. По етажерките бяха подредени дреболии и украшения от пял свят: кукла разказвач от Ню Мексико, месингов Буда от Тибет, няколко марионетки от Индонезия. Стените бяха боядисани в учрежденско светлозелено и стаята ухаеше на боров освежител.

От двете страни на бюрото й, изискано и симетрично като храсти във френска градина бяха подредени всевъзможни антикварини уникати: преспапие от ахат, костен нож за отваряне на писма, японско резбовано украшение от слонова кост. А в средата на композицията се мъдреше самата Рикман, педантично приведена над ръкописа. На Смитбек му мина през ума, че гъстата й оранжева коса не подхожда на зелените стени.

Потропванего се ускори, а след това се забави. Накрая Рикман обърна последната страница, събра пръснатите листове и ги тръсна точно в средата на бюрото.

— Така — каза тя с лъчезарна усмивка. — Имам няколко незначителни въпроса.

— О! — беше реакцията на Смитбек.

— Например за раздела за апдекските жертвоприношения на хора. Прекалено спорел е. — Тя близна изящно пръста си и намери страницата. — Ето.

— Да, но в изложбата…

— Господин Смитбек, в изложбата темата е представена с вкус. А тук липсва вкус. Твърде драстично е.

Тя драсна със замах със свил „Меджик маркер“ по страницата.

— Но всичко е съвършено точно! — възрази Смитбек, потръпвайки вътрешно.

— Загрижена съм за акцентите, а не за точността. Нещо може да бъде съвършено точно, но неправилно акцентирано и по този начин да създаде погрешно впечатление. Разрешете да ви напомня, че в Ню Йорк живее многобройно латиноамериканско население.

— Това как би могло да засегне…

— Продължаваме нататък, раздела за Гилборг просто трябва да отпадне.

Тя драсна върху друга страница.

— Но защо?

Рикман се облегна назад.

— Господин Смитбек, експедицията на Гилборг беше нелеп провал. Търсеха остров, който не съществува. Един от участниците, както усърдно сте отбелязал, изнасилил туземка. Правим всичко възможно изобщо да не споменаваме експедицията на Гилборг в изложбата. Действително ли смятате за необходимо да документирате неуспехите на музея?

— Но техните колекции са изключителни! — колебливо възрази Смитбек.

— Господин Смитбек, не съм убедена, че схващате същността на възложената ви задача. — Последва продължително мълчание и потропването се поднови. — Наистина ли допускате, че музеят ви е наел и ви плаща да документирате провалите и спорните моменти?

— Но провалите и спорните моменти са част от науката, а и кой би прочел книга, която…

— Твърде много корпорации отпускат пари на музея и биха се разтревожили от известни неща — прекъсна го Рикман. — А има и докачливи етнически групи, които биха могли да се почувстват засегнати и да реагират.

— Но ние говорим за неща отпреди сто години, докато…

— Господин Смитбек, налага се да заявя съвсем откровено… — Тя замълча, после се надигна внезапно, обиколи бюрото и застана точно зад писателя. — Налага се да заявя, че изглежда ви е необходимо повече време, отколкото предполагах, за да проумеете нашата гледна точка. Вие не пишете книга за комерсиален издател. Казано направо, от вас се очаква същото благосклонно отношение, което проявихте към Бостънския аквариум при вашата предишна — хм — поръчка. — Тя застана пред Смитбек и приседна сковано на ръба бюрото. — Съществуват известни неща, които очакваме и при това сме в правото си да очакваме. Те са… — И започна да ги изброява с костеливите си пръсти: — Първо — никакви спорни моменти; второ — нищо, което би засегнало някое етническо малцинство; трето — нищо, което би увредило репутацията на музея. Толкова ли е неблагоразумие всичко това? — понижи глас тя и се приведе напред, за да стисне със сухата си ръка ръката на Смитбек.

— Аз… Не.

Смитбек едва превъзмогна връхлетялото го желание да дръпне ръката си.

— Значи се договорихме. — Рикман се върна зад бюрото си и плъзна ръкописа към него. — Остана да обсъдим само още една дреболия — подчертано отчетливо произнесе тя. — На няколко места в ръкописа цитирате любопитни коментари на хора, „близки до изложбата“, пропускайки да споменете конкретни имена. Разбира се, не е чак толкова важно, но бих желала да получа списък на източниците — само за лично ползване, нищо повече.

Тя се усмихна в очакване.

В главата на Смитбек звъннаха предупредителни камбанки.

— Вижте — предпазливо започна той, — бих искал да ви услужа, но журналистическата етика не ми позволява. — Той помръдна рамене. — Известно ви е това.

Усмивката на Рикман моментално се стопи и тя понечи да отвърне нещо. За радост на Смитбек в същия момент телефонът звънна. Той стана да събере ръкописа си, за да се измъкне от стаята. Докато затваряше вратата, чу как Рикман рязко пое дълбоко дъх.

— Не още един!

Вратата тракна зад гърба му.

Д’Агоста така и не можеше да свикне със Залата на едрите маймуни. Всички тези огромни озъбени шимпанзета, увиснали по изкуствените дървета с техните космати ръчища, еректирали членове и едри човешки длани с истински нокти! Запита се защо на учените им бе отнело толкова много време, за да установят, че човекът произхожда от маймуната. Това би трябвало да им стане ясно още при пръв поглед към шимпанзе. Беше чувал, че шимпанзетата са също като хората — жестоки, раздразнителни и враждебно настроени помежду си и дори взаимно се избивали и изяждали. „Господи — мина му през ума, — би трябвало да има някаква възможност да обиколя този музей, без да ми се налага да минавам през тази зала!“

— Насам — подкани го пазачът, — надолу по това стълбище. Ужасно е, лейтенант. Пристигнах…

— Ще ви изслушам по-късно — прекъсна го Д’Агоста. След видяното по време на аутопсията на момченцето вече беше готов на всичко. — Казвате, че е облечен в униформа на пазач. Познавате ли го?

— Не знам, сър. Трудно ми е да преценя.

Пазачът посочи към мрачното стълбище надолу, което излизаше към нещо като двор. Трупът беше в сянката в ниското. Всичко беше опръскано в черно — пода, стените, осветителните тела на тавана. Д’Агоста знаеше какво е това черно.

— Ти — обърна се той към един от следващите го полицаи, — подсигури осветление. Искам мястото незабавно да се претърси за тъкани. Спецгрупата тръгнала ли е? Мъжът явно е мъртъв, затова задръжте хората от бърза помощ за известно време. Не искам да обърнат всичко с краката нагоре.

Д’Агоста погледна надолу по стълбището.

— Исусе Христе — възкликна той, — чии са тези стъпки? Изглежда някое магаре е прецапало право през локвата кръв. Или нашият убиец е решил да ни остави тлъста улика.

Отговор не последва.

— Твои ли са? — обърна се той към пазача. — Как се казваш?

— Норис. Ерик Норис. Както казах…

— Да или не?

— Да, но…

— Млъквай. С тези обувки ли?

— Да. Вижте, аз…

— Сваляй обувките. Цапаш килима. — „Шибано копеле!“, помисли си Д’Агоста. — Отнеси ги в криминалната лаборатория. Кажи им да ги запечатат в торба — те знаят какво да направят. Изчакай ме там. Не, не ме чакай там. Ще те викна по-късно. Ще ти задам няколко въпроса. Не, махни най-после шибаните обувки оттук. — Нямаше никакво желание още един „Прайн“ да му се стовари на главата. Какво им ставаше на тия от музея — като че ли ужасно си падаха да газят в локви от кръв? — Ще трябва да отидеш по чорапи.

— Да, сър!

Едно от ченгетата зад лейтенанта се изкикоти. Той го изгледа.

— Смешно ли ти е? Изпоплескал е навсякъде с кръв. Изобщо не е смешно.

Д’Агоста се спусна до половината стълбище. Главата се беше търкулнала в един отдалечен ъгъл с лицето надолу. Не я виждаше добре, но знаеше, че ще намери темето строшено, а мозъкът да се въргаля някъде сред кръвта. Господи, в каква пихтия може да бъде превърнат един труп!

Чу нечии стъпки зад гърба си.

— Спецгрупата — каза един нисък мъж, последван от фотограф и още няколко души в лабораторни костюми.