— Ще се свържем по-късно. Изключвам.

Той смени честотата и изкрещя:

— Иполито! Иполито, чуваш ли ме?

Какво по дяволите ставаше в залата? Превключи на честотата на Д’Агоста.

— Д’Агоста! Тук Кофи. Чуваш ли ме?

Той започна да сменя честотите като обезумял.

— Уотърс!

„Тук Уотърс, сър.“

— Какво стана, Уотърс?

„Чу се силен шум в електрозалата, сър, аз стрелях според нареждането и…“

— Няма никакво нареждане да стреляш при шум, идиот такъв!

„Съжалявам, сър. Шумът беше много силен, а се чуваха писъци и тропане от тичащи крака откъм изложбата и помислих, че…“

— За това, което си направил, си мъртъв, Уотърс. Ще те накълцам на пържоли и ще те пека на бавен огън. Имай го предвид.

„Да, сър.“

Отвън се чу някакво боботене, което премина, в рев, щом включиха един от мощните преносими генератори. Задната врата на подвижния команден пункт се отвори и влязоха няколко агенти с подгизнали от дъжда костюми.

— Останалите пристигат всеки момент, сър — каза един от тях.

— Добре. Кажи им, че след пет минути имаме извънреден кризисен инструктаж в подвижния команден пункт.

Той излезе под дъжда. Аварийни работници носеха обемисто снаряжение и жълти ацетиленови цистерни по централното стълбище на музея.

Кофи се втурна под дъжда нагоре по стъпалата и влезе в Ротондата, чийто под беше покрит с всевъзможни боклуци. До металната аварийна врата към източния вход на Небесната зала се бяха струпали няколко лекари. Кофи чу вой на трион за кости.

— Какво открихте досега? — попита той шефа на медицинския екип.

Лекарят го изгледа напрегнато над опръсканата си с кръв маска.

— Все още не знам точното състояние на ранените, но има няколко критични случая. Правим няколко ампутации на място. Мисля, че могат да бъдат спасени още няколко души, ако успеете да отворите тази врата най-много до половин час.

Кофи тръсна глава.

— Това май изобщо няма да се случи. Ще се наложи да я срежем, за да минем през нея.

— Разполагаме с няколко топлозащитни одеяла, с които можем да покрием тези хора, докато работим.

Кофи се дръпна встрани и вдигна радиостанцията.

— Д’Агоста! Иполито! Обадете се!

Изпукаха смущения.

„Тук Д’Агоста — чу се разгневен глас. — Слушай, Кофи…“

— Къде беше досега? Казах ти…

„Млъкни и слушай! Вдигаш много шум и се наложи да те изключа. Придвижваме се към подземието. Някакво същество се разхожда на свобода из клетка две. Не се шегувам, Кофи, това наистина е някакво шибано чудовище. Уби Иполито и се скри в залата. Наложи се да се измъкнем.“

— Какво? Ти си се побъркал, Д’Агоста. Вземи се в ръце, чуваш ли ме? Изпращам хора през покрива.

„Мъртъв е, изкорми го като предишните.“

— И го е направило някакво чудовище? Добре, сигурно е така. Има ли друг полицай с теб, Д’Агоста?

„Да, Бейли е тук.“

— Освобождавам те от задълженията ти. Дай ми Бейли.

„Да ти го начукам. Ето ти Бейли.“

— Сержант — изрева Кофи, — от този момент поемате командването. Какво е положението?

„Господин Кофи, той е прав. Наложи се да напуснем Небесната зала. Спуснахме се по задното стълбище до сервизното помещение. Тук сме трийсетина. И кметът е с нас. Без майтап, тук наистина има нещо.“

— Стига глупости, Бейли. Ти видя ли го?

„Не съм много сигурен какво видях, но Д’Агоста го видя и — за Бога, сър! — само да бяхте видял какво стана Иполито…“

— Чуй ме, Бейли. В състояние ли си да се успокоиш и да поемеш нещата в ръцете си?

„Не, сър. Доколкото ми е известно, лейтенантът отговаря.“

— Аз ти нареждам да го направиш! — Кофи изруга гневно. — Кучият син изключи…

Грег Кавакита стоеше навън под дъжда сред какофонията от крясъци, стонове и ругатни. Сякаш не забелязваше поройния дъжд, прилепил черната му коса върху челото, минаващите аварийни коли с оглушително пищящи сирени, паникьосаните хора, които го блъскаха, притичвайки покрай него. Повтаряше си наум отново и отново онова, което му бяха изкрещели Марго и Фрок. Направи няколко крачки, сякаш имаше намерение да се върне в музея. След това се обърна бавно, понамести подгизналия си смокинг върху тесните си рамене и замислен тръгна към мрака.

Марго подскочи при отекналия в коридора втори изстрел.

— Какво става? — извика тя.

Фрок стисна ръката й още по-силно.

Някой притича отвън. След това под вратата присветна лъч на фенерче.

— Миризмата отслабна — прошепна тя. — Дали се е отдалечило?

— Марго — отговори тихо Фрок, — ти ми спаси живота! Рискува собствения си живот, за да ме спасиш.

Чу се тихо почукване на вратата.

— Кой е? — спокойно попита Фрок.

— Пендергаст — отвърна глас зад вратата и Марго се втурна да отвори.

Агентът стоеше отвън с огромен пистолет в едната ръка и изпомачкани чертежи в другата. Добре ушитият му леко измачкан костюм контрастираше с изпоцапаното му лице. Влезе и затвори вратата зад себе си.

— Радвам се да ви видя в безопасност и невредими — каза той, насочвайки лъча на фенерчето към двамата.

— Едва ли се радвате повече от нас! — извика Фрок. — Слязохме да търсим вас. Вие ли стреляхте?

— Да — отговори Пендергаст. — Предполагам, че вие викахте името ми?

— Значи ме чухте все пак? — възкликна Фрок. — Затова ли ни потърсихте тук?

Пендергаст тръсна глава.

— Не.

Той подаде фенерчето на Марго и започна да разгъва чертежите. Марго забеляза, че са изпъстрени с надраскани на ръка бележки.

— Нюйоркското общество на историците няма да е твърде доволно, че съм си позволил да разполагам с неговата собственост — каза агентът.

— Пендергаст — прошепна Фрок, — двамата с Марго установихме какво точно представлява убиецът. Трябва да чуете това. Не е нито човек, нито животно, което познаваме. Нека да ви обясня.

Пендергаст го погледна.

— Не е нужно да ме убеждавате, доктор Фрок.

Фрок премигна.

— Не е нужно? И ще го направите? Ще ни съдействате да спрем откриването на изложбата и да бъдат изведени хората от музея, така ли?

— Вече е много късно — отговори Пендергаст. — Поддържам връзка по радиостанцията с лейтенант Д’Агоста и останалите. Токът е спрял не само в подземието, но и в целия музей. Защитната система е блокирала и аварийните врати са спуснати.

— Искате да кажете… — възкликна Марго.

— Искам да кажа, че музеят е изолиран на пет отделни клетки. Ние се намираме в клетка две, както и хората в Небесната зала. И съществото.

— Какво се е случило? — попита Фрок.

— Възникнала е паника още преди спирането на тока и затварянето на вратите. Открили са труп на полицай в изложбата. Повечето посетители са успели да се измъкнат, но трийсет-четирийсет са били блокирани в Небесната зала. Той се усмихна унило. — Преди няколко часа бях в изложбата. Исках да погледна статуетката Мбун, за която споменахте. Ако бях излязъл през залата, вместо през централната врата, вероятно щях да открия трупа и да предотвратя всичко това. Все пак успях да огледам статуетката, доктор Фрок. Напълно съответства на оригинала. Казва ви го човек, който го е видял със собствените си очи.

Фрок го погледна опулен.

— Видяхте ли го? — успя само да прошепне той.

— Да. Именно по него стрелях. Бях зад ъгъла, когато чух да ме викате. След това долових ужасна миризма. Вмъкнах се в някакво помещение и го видях да минава. Излязох и стрелях, но само одрасках черепа му. В този момент токът угасна. Тръгнах след него и когато стигнах до ъгъла, видях как хвана дръжката на тази врата. — Пендергаст отвори барабана на пистолета и извади два патрона. — Така разбрах, че сте тук.

— Господи! — промълви Марго.

Агентът пъхна пистолета в кобура.

— Стрелях повторно, но не можах да се прицеля добре и не улучих. Проследих го в тази посока, но съществото беше изчезнало. Сигурно се е изкачило по стълбата в дъното на коридора. Друг изход оттук няма.