Лапна една палачинка — всъщност пет — и задъвка. Забеляза, че хайверът е сив и неосолен — наистина от есетра, а не фалшификата, който обикновено пробутваха по приеми и всевъзможни други събития.

Все пак изчисти и една скарида, след това втора, последвани от пълна лъжица овкусени с лимонов сок дребни рибки, три намазани с хайвер от треска бисквити с подправки и лимон, няколко тънки филийки студено пушено говеждо, никакъв бифтек тартар — благодаря много, — но задължително две парченца уни суши… Огледа сервираните една до друга чинии с деликатеси, подредени в дълга поне петнайсет метра редица. Не беше виждал подобни неща и нямаше намерение да пропусне нито едно от тях.

Неочаквано оркестърът нещо се разколеба и в същия момент нечий лакът се заби в ребрата му.

Смитбек се обърна да направи забележка на досадника и в следващия миг се озова сред хаоса на блъскаща се, стенеща, крещяща тълпа. Изблъскаха го към масата, той се опита да запази равновесие, но се подхлъзна и падна и се изтърколи под нея. Свит на пода, наблюдаваше препускащите покрай него крака. Пространството се изпълни с писъци и отвратителната суматоха на блъскащи се едно в друго човешки тела. До ушите му достигаха откъслечни изкрещяни думи: „… труп!“, „… убийство!“ Пак ли се беше развихрил убиецът? Насред многохилядната тълпа? Не беше възможно!

Нечий женска обувка от черен филц със заплашително остър ток отскочи под масата и спря пред носа му. Блъсна я с отвращение, забеляза, че все още стиска парче скарида в ръката си, и го напъха в устата си. Каквото и да се беше случило, събитията се развиваха мълниеносно. Не беше за вярване колко светкавично може да обезумее една тълпа!

Масата се разтресе и се отмести и Смитбек видя едно огромно плато да се изтърсва от ръба й. На всички страни се разлетяха бисквити и хапки камамбер. Сграбчи изпопадалите върху ризата му бисквити и парчета сирене и ги налапа. На двайсет сантиметра от лицето му десетки подметки тъпчеха и размазваха голямо парче баница с риба. Още едно плато се стовари с трясък и сивкавата каша на хайвера се размаза по пода.

Осветлението помръкна. Смитбек светкавично напъха дебел резен камамбер в устата си и започна да дъвче, давайки си сметка, че се тъпче като невидял в момент, когато най-колосалното събитие, на което беше присъствал някога, му се сервира като върху сребърен поднос. Претършува джобовете си за портативния касетофон. Осветлението помръкна и пак се засили.

Смитбек започна да говори припряно, прилепил касетофона до устата си, надявайки се, че гласът му ще превъзмогне оглушителния рев на тълпата. Това беше невероятен шанс. По дяволите Рикман! Всички ще се бият за тази история. Надяваше се, че ако присъстват други журналисти, в момента са се втурнали като обезумели да се измъкнат.

Осветлението отново потрепна.

Сто хиляди в аванс, нито цент по-малко! Беше в центъра на събитията от самото начало. Никой не можеше да конкурира шанса му.

Осветлението потрепна за трети път и угасна.

— Копелета! — изрева Смитбек. — Някой да запали осветлението!

Марго избута количката зад поредния завой и спря да изчака Фрок отново да извика Пендергаст. Гласът му отекна самотно.

— Почва да става безсмислено — възкликна с раздразнение Фрок. — В сектора има няколко огромни хранилища. Може да е в някое от тях и да не ни чува. Да проверим няколко. Това е единственото, което ни остава. — Той изпъшка, докато бъркаше в джоба на сакото си. — Никога не се разделям с това — добави той и й подаде един сериен ключ за уредници.

Марго отключи първата врата и надникна в сумрака.

— Господин Пендергаст? — подвикна тя.

В мрака проблясваха подредени по рафтовете огромни кости. От парче скала върху една дървена платформа близо до вратата стърчеше голям колкото фолксваген череп на динозавър с проблясващи черни зъби.

— Следващата! — каза Фрок.

Осветлението помръкна.

И в следващото хранилище не последва отговор.

— Още един опит — настоя Фрок. — Ей там, в дъното на коридора.

Марго спря пред посочената врата с табела „ПЛЕИСТОЦЕН 12Б“ и забеляза в дъното на коридора водещ към стълбище изход. Докато отваряше вратата на хранилището, осветлението потрепна за втори път.

— Това е… — започна тя.

В тесния коридор отекна оглушителен гръм. Марго се огледа с разтуптяно сърце, опитвайки се да определи посоката, от която беше дошъл — по всяка вероятност иззад един завой, до който все още не бяха стигнали.

В този момент осветлението угасна.

— Ако изчакаме малко — обади се Фрок, — ще се включи аварийната система.

Единствено едва доловимият тътен из сградата нарушаваше тишината. Секундите се изнизаха в минута… две минути…

Неочаквано Марго долови странна миризма, смрадлива и зловонна. Изхлипа отчаяно, припомняйки си къде я беше усещала преди това: сред мрака на изложбата.

— Усещате ли? — прошепна тя.

— Да — промълви Фрок. — Влез вътре и заключи вратата.

Задъхана, Марго заопипва слепешком рамката на вратата.

Нададе слаб вик, усещайки, че миризмата става все по-задушлива.

— Доктор Фрок? Можете ли да проследите посоката на гласа ми?

— Нямаме време — отвърна той шепнешком. — Моля те, забрави за мен и влез вътре.

— Не — каза Марго. — Приближете се бавно насам.

Тя чу скрибуцането на количката. Вонята стана непоносима — като смес от гниещо тресавище и затоплен суров хамбургер. Марго долови нечие влажно дихание.

— Съвсем близо съм — прошепна тя на Фрок. — Моля ви, по-бързо.

Мракът беше непрогледен, задушаващ. Притисна се към рамката на вратата, превъзмогвайки желанието си да побегне.

Колелата изтрополяха в катранения мрак и количката се блъсна леко в крака й. Тя сграбчи дръжките и изтегли Фрок вътре. Извърна се, тресна вратата, заключи и рухна на пода, разтърсвана от безмълвно ридание.

Нещо започна да драска по вратата, отначало едва-едва, после по-силно и настървено. Марго се дръпна назад и удари рамото си в рамката на количката. Фрок стисна лекичко ръката й в мрака.

Д’Агоста се понадигна сред натрошените стъкла и грабна радиостанцията, поглеждайки към отдалечаващите се гърбове на последните посетители, чиито писъци и викове постепенно заглъхваха.

— Лейтенант?

Бейли, един от полицаите, се изправи изпод друга строшена витрина. В залата цареше пълен безпорядък: изпотрошени и пръснати по пода експонати, строшени стъкла, обувки, дамски чанти, парчета от дрехи. Всички бяха напуснали помещението, освен Д’Агоста, Бейли и трупа. Д’Агоста огледа бегло обезглавеното тяло, зейналите върху гърдите рани, втвърдените от засъхналата кръв дрехи, изтърбушените като на препарирано животно вътрешности. Смъртта беше настъпила преди доста време. Извърна поглед, но след миг отново погледна трупа. Беше облечен в полицейска униформа.

— Бейли! — извика той. — Това е полицай! Кой е?

Бейли се приближи пребледнял.

— Трудно ми е да кажа. Струва ми се, че Фред Борегард имаше такъв голям стар пръстен от Академията.

— Мамка му! — тихичко изруга Д’Агоста.

Бейли се наведе и погледна номера на значката.

— Борегард е, лейтенант.

— Господи! — изпъшка Д’Агоста и се изправи. — Той не беше ли на четирийсет и осма?

— Точно така. Последният му караул беше в сряда следобед.

— Значи е тук от… — Д’Агоста изохка. Лицето му се навъси. — Този кретен Кофи не разреши да огледаме изложбата. Ще му отворя нова дупка на гъза.

Бейли му помогна да се изправи.

— Ранен сте.

— После ще ме превържат — отсече Д’Агоста. — Къде е Макнит?

— Не знам. Видях как го отнесе тълпата.

Иззад ъгъла изникна Иполито. Говореше по радиостанцията си. Д’Агоста изпита известно уважение към директора по сигурността. „Може и да не е много свестен, но не се скатава, когато стане напечено.“

Осветлението помръкна.

— В Небесната зала е избухнала паника — каза Иполито, залепил станцията до ухото си. — Съобщават, че аварийната врата се спуска.