Спря и изтри съобщението. Сигурно само щеше да забърка още по-голяма каша.

Остана известно време вторачен в празния екран. Досещаше се само за един безпогрешен начин да облекчи напрежението: търсене на съкровище.

Много от най-ценните експонати на изложбата „Суеверие“ бяха пряк резултат от тези негови издирвания. Мориарти изпитваше искрена любов към несметните колекции на музея и беше по-добре запознат с неговите потайности от много дългогодишни служители. Свенливостта му беше причина да има малко приятели и често прекарваше времето си в проучване и издирване на отдавна забравени из хранилищата реликви. Това му създаваше усещане за ценност и значимост, което компенсираше пренебрежителното отношение на колегите му към него.

Отново се наведе към клавиатурата, отвори базата данни за ограничен достъп и започна да преглежда наслуки регистрите, без да бърза. Познаваше преките пътечки и задните вратички за достъп, така както опитен капитан на речен плавателен съд познава контурите на речно корито.

След няколко минути пръстите му забавиха темпото. Попадна на директория, която не беше проучвал преди: съкровищница от открити в началото на двайсетте години шумерски артефакти, които до този момент не бяха изследвани подробно. Избра една от сбирките, след това една подсбирка, а след това отделни артефакти. Сториха му се любопитни: цяла серия глинени плочки, ранни образци на шумерско писмо. Колекционерът им беше убеден, че са свързани с религиозни ритуали. Мориарти прегледа набързо анотациите и кимна — може би щяха да свършат работа за изложбата. В една от по-малките сборни галерии все още имаше място за няколко експоната.

Погледна слънчевия си часовник: почти пет. Знаеше къде се намират плочките. Ако се окажат интересни, утре сутринта може да ги покаже на Кътбърт и да получи одобрението му. Може да ги подреди между тържеството в петък вечерта и отварянето на изложбата за широката публика. Въведе набързо няколко бележки и изключи компютъра.

Звукът при изключването на притъмнелия компютър изтрещя като изстрел в пустия кабинет. Мориарти изчака с пръст върху бутона за изключване от електрическата верига. След това се надигна, натъпка ризата в панталоните си и — пристъпвайки внимателно върху натъртената си пета, излезе от кабинета и тихо притвори вратата зад гърба си.

Д’Агоста протегна ръка, за да почука на прозорчето на временния команден пункт, където се намираше Пендергаст, но в последния момент спря и се втренчи през стъклото.

В кабинета се разхождаше някакъв висок тип в раздърпан костюм, с потно и загоряло от слънцето лице. Крачеше бавно като в собствена стая, вземаше с една ръка документи от бюрото и ги оставяше на друго място, а с другата подрънкваше монети в джоба си.

— Ей, приятел — възкликна Д’Агоста, отвори вратата и пристъпи в кабинета, — това тук е владение на ФБР. Ако чакаш господин Пендергаст, какво ще кажеш да го направиш отвън?

Мъжът се извърна. Очите му бяха малки, тесни и го гледаха с раздразнение.

— От сега нататък… о, лейтенант — отвърна той, вторачен в закачената на колана на Д’Агоста значка, сякаш се опитваше да разчете номера му, — ще се наложи да се отнасяте с нужното уважение към новопристигналия екип на ФБР. За който сега отговарям аз. Специален агент Кофи.

— Е, специален агент Кофи, доколкото съм осведомен и докато не ми бъде разпоредено нещо друго, разследването води господин Пендергаст, а вие бърникате из бюрото му.

Кофи се усмихна едва-едва, бръкна в джоба на якето си и измъкна някакъв плик.

Д’Агоста прегледа написаното върху листа. Беше от Вашингтон — назначаваха екип от службата на ФБР в Ню Йорк под ръководството на специален агент Кофи като водещ разследването. Имаше и две прикрепени съобщения. Едното от кабинета на губернатора, който официално настояваше за прехвърляне на правомощията и поемане на цялата отговорност по разследването на случая. Второто беше напечатано върху бланка на Сената на Съединените щати — той го сгъна, без да го прочете, и подаде плика на агента.

— Значи се вмъкнахте през задната врата най-накрая.

— Кога ще се появи Пендергаст, лейтенант? — попита Кофи, напъхвайки плика в джоба си.

— Откъде мога да знам? — отвърна Д’Агоста. — Така и така тършувате из бюрото му, може би ще надникнете и в дневника му с назначени срещи.

Преди Кофи да успее да отговори, гласът на Пендергаст долетя от преддверието.

— О, агент Кофи! За мен е истинско удоволствие да ви видя.

Кофи отново бръкна за плика.

— Излишно е — прекъсна го Пендергаст. — Знам защо сте тук. — Той седна зад бюрото. — Лейтенант Д’Агоста, моля ви да се настаните удобно.

Д’Агоста забеляза, че в стаята има само още един стол и се настани ухилен в него. Действията на Пендергаст неизменно му доставяха удоволствие.

— Очевидно някакъв невменяем се разхожда необезпокояван из музея, господин Кофи — продължи Пендергаст. — Поради което двамата с лейтенант Д’Агоста стигнахме до заключението, че откриването утре вечер не бива да се състои. Този убиец действа нощем. Вече доста закъснява с поредното нападение. Не можем да поемем отговорност за нови убийства с оправданието, че музеят трябва да остане отворен поради — така да се каже — финансови съображения.

— Да — отвърна Кофи, — ти вече не носиш отговорност. Разпоредено ми е откриването да се състои според уточнената програма. Увеличаваме полицейското присъствие с допълнителни сили. Сградата ще бъде охранявана по-добре и от тоалетните на Пентагона. А ще ти кажа и още нещо, Пендергаст: щом тържеството приключи и важните клечки се изнижат, ще пипнем този кучи син. Сигурно си бесен, но знаеш ли какво? Не ми пука. Пропиля цели четири дни и единственото, което хвана, е собствения си кур. Повече няма да си губим времето.

Пендергаст се усмихна.

— Очаквах нещо подобно. Щом това е решението ви, така да бъде. Но трябва да ви уведомя все пак, че ще изпратя официален меморандум до директора, в който ще изложа собственото си мнение по случая.

— Прави каквото щеш — отвърна Кофи, — но в свободното си време. Междувременно моите хора ще се заемат с работата си. До настъпването на полицейския час очаквам да ми докладваш.

— Докладът със заключенията ми е готов — отговори кротко Пендергаст. — А сега има ли нещо друго, господин Кофи?

— Да — каза Кофи. — Очаквам пълно съдействие от твоя страна, Пендергаст.

Той излезе и остави вратата отворена.

Д’Агоста го проследи, докато се отдалечаваше по коридора.

— Изглежда много по-ядосан, отколкото преди да дойдеш — каза той и се обърна към Пендергаст. — Не смяташ ей така да се дадеш на мижитурките, нали?

Пендергаст се усмихна.

— Винсент, боя се, че това беше неизбежно. Дори съм изненадан, че не се случи по-рано. Не за първи път тази седмица настъпих Райт по мазола. Защо да се противя? По този начин поне никой не може да ни обвини в отказ на съдействие.

— Мислех си, че имаш протекции.

Д’Агоста се опита да прикрие разочарованието си.

Пендергаст разпери ръце.

— Имам някаква протекция, както се изразяваш. Но запомни. Не съм на свой терен. Тъй като убийствата наподобя ват онези, които разследвах преди няколко години в Ню Орлийнс, имаше основателна причина да съм тук — докато не възникнат противоречия и искане за местна намеса. Но предварително знаех, че доктор Райт и губернаторът са били заедно в Браун. След официалното настояване на губернатора за намеса на ФБР съществува един-единствен възможен изход.

— А какво правим със случая? Кофи ще се възползва от всичко, което си свършил, и ще си припише заслугите.

— Смяташ, че някой ще си припише някакви заслуги от този случай? Имам лошо предчувствие за това откриване, лейтенант. Много лошо предчувствие. Познавам отдавна Кофи, както и способността му да влоши още повече една тежка ситуация. Но ти забеляза, Винсент, че не ме прати да си стягам багажа. Това той не може да направи.