— Какво беше това? — възкликна рязко той и сграбчи пистолета.

— Сега пък какво има? — попита навъсено Гарсия.

— Стори ми се, че чух шум в коридора — отвърна Уотърс, преглъщайки с усилие. — Сякаш мина някой.

— Непрекъснато ти се счува нещо, Уотърс — каза Гарсия. — Затова седим тук.

Настъпи кратко неловко мълчание.

— Сигурен ли си, че точно си разбрал Кофи? — продължи Уотърс. — Ако това нещо е ликвидирало цял спецекип, като нищо ще се справи с нас.

— Престани да мислиш за това — прекъсна го Гарсия. — Станало е три етажа над нас.

— Не мога да повярвам, че Кофи ни заряза да изгнием тук…

— Уотърс! Ако не млъкнеш, ще те пратя обратно в компютърната зала.

Уотърс се умълча.

— Свържи се пак с Кофи — каза Алън на Гарсия. — Трябва моментално да се измъкнем оттук, по дяволите!

Гарсия едва-едва поклати глава.

— Няма смисъл. Стори ми се, че е на пет бири. Може би нервите му не издържат на напрежението. Заклещени сме тук, докато всичко приключи.

— Кой му е шеф? — настоя Алън. — Дай ми радиото.

— В никакъв случай. Аварийните батерии са почти изчерпани.

Алън понечи да възрази, но замълча.

— Надушвам нещо — каза след минута.

Гарсия се изправи.

— Аз също.

Той посегна неуверено към автоматичната си пушка като задрямал човек, който е сънувал кошмар.

— Това е звярът убиец! — изкрещя Уотърс.

Всички моментално скочиха на крака. Столовете се стовариха с трясък на пода. Някой се удари в ръба на едно от бюрата и изруга. Миг по-късно последва трясък от строшен върху пода монитор. Гарсия сграбчи радиостанцията.

— Кофи! Тук е!

Чу се драскане и дръжката на вратата изтрака. Гарсия усети някаква топлина по краката си и разбра, че се е подмокрил. Вратата се изкриви навътре и дървото изпращя от яростния удар. В непрогледния мрак зад него някой започна да се моли.

— Чухте ли това? — прошепна Пендергаст.

Марго освети коридора с фенерчето.

— Дочух нещо.

Иззад завоя в дъното на коридора се чу шум от разцепващо се дърво.

— Опитва се да влезе през някоя от вратите! Трябва да привлечем вниманието му — каза Пендергаст и се провикна: — Кой е…

Марго го сграбчи за ръката.

— Не казвайте нищо, което не бихте искал да разбере — изсъска тя.

— Госпожице Грийн, сега не е време за шеги — рязко отвърна Пендергаст. — Със сигурност не разбира английски.

— Не знам. Но така или иначе поемаме риск, ако се доверим на данните от екстраполатора. Съществото е с високоразвит интелект и може би години наред е подслушвало от всевъзможни скрити местенца. Може да разбира отделни думи. Не бива да рискуваме.

— Както желаете — прошепна Пендергаст. След което повиши глас: — Къде сте? Чувате ли ме?

— Да! — извика Марго. — Но се изгубих! Помощ! Някой чува ли ни?

Пендергаст отново заговори тихо:

— Трябва да ни е чуло. Сега можем само да чакаме.

Той застана на едно коляно, стисна с лявата си ръка китката на дясната и насочи пистолета напред.

— Продължавайте да шарите със светлината около завоя на коридора, сякаш сте се загубила. Когато го забележа, ще ви кажа. Запалете миньорската лампа и я насочете право към него, каквото и да се случи. Ако е разгневено — ако просто иска да си отмъсти, — трябва да използваме всички средства, за да го забавим. Имаме само трийсет метра, за да го убием. Ако може да препуска толкова бързо, колкото предполагате, звярът ще измине разстоянието за няколко секунди. Нямаме време за колебание и паника.

— Няколко секунди — повтори Марго. — Разбрах.

Гарсия беше клекнал пред контролното табло и притискаше приклада на автоматичната пушка към бузата си с насочено към тъмнината дуло. Очертанията на вратата се мержелееха смътно. Зад него Уотърс също беше заел позиция за стрелба.

— Когато влезе, започни да стреляш и не спирай — каза Гарсия. — Имам само осем куршума. Ще се опитам да ги изстрелям, докато презаредиш поне веднъж, преди да се доближи. И загаси това фенерче. Искаш да го ориентираш ли?

Останалите в командния пункт — Алън, програмистът и пазачът Несбит — се бяха изтеглили до стената в дъното и се спотайваха под потъналата в мрак схема на защитната мрежа на музея.

Уотърс целият се тресеше.

— То унищожи цял спецекип! — проплака той.

Чу се нов трясък и вратата изскърца, а пантите изскриптяха. Уотърс изпищя, подскочи и запълзя към мрака назад, а пистолетът му остана да лежи на пода.

— Уотърс, копеле такова, върни се веднага!

До слуха на Гарсия достигна удрянето на кост по метал, докато Уотърс лазеше под бюрата към стената в дъното и блъскаше черепа си в тъмното.

— Не му разрешавай да ме докопа! — изпищя той.

Гарсия се извърна с усилие на волята към вратата. Опита се да хване здраво пушката. Вратата се разтърси от поредния мощен удар и непоносимата воня на съществото го задуши. За нищо на света не му се искаше да зърне онова, което се опитваше да проникне в стаята. Изпсува и обърса чело с опакото на ръката си. Единствено хленченето на Уотърс нарушаваше тишината.

Марго шареше с лъча на фенерчето към дъното на коридора, опитвайки се да имитира неуверените движения на заблудил се човек. Светлината потрепваше по стените и пода, проблясвайки смътно по стъклените шкафове. Сърцето й блъскаше като лудо и тя едва успяваше да си поеме дъх на пресекулки.

— Помощ! — извика отново тя. — Изгубихме се!

Гласът й прозвуча необичайно дрезгаво в ушите й.

Шумовете иззад завоя престанаха. Съществото се ослушваше.

— Ей? — подвикна тя с усилие на волята. — Има ли някой там?

Гласът й отекна и замря по коридора. Тя зачака, втренчена напрегнато в сумрака, за да забележи и най-малкото помръдване.

В далечината започна да се очертава някакъв смътен силует, но светлината на фенерчето не достигаше до него. Силуетът спря и сякаш вдигна глава нагоре. До слуха им достигна сумтящ звук като от подушване.

— Още не — прошепна Пендергаст.

То направи още няколко крачки от ъгъла. Сумтенето се засили и я връхлетя познатата отвратителна воня.

Звярът пристъпи отново.

— Още не — отново прошепна Пендергаст.

Ръката на Гарсия се тресеше толкова неудържимо, че едва успя да натисне бутона на радиостанцията.

— Кофи! — изсъска той. — Кофи, обади се, за Бога! Чуваш ли ме?

„Тук агент Слейд от предния команден пост. Кой се обажда, моля?“

— Тук командният пункт — отговори Гарсия, едва поемайки въздух. — Къде е Кофи? Къде е Кофи?

„Специален агент Кофи е временно неразположен. В момента аз командвам операцията до пристигането на регионалния директор. Каква е ситуацията при вас?“

— Каква е ситуацията ли? — задавено се изсмя Гарсия. — Ситуацията ни е шибана. То е пред вратата. Опитва се да влезе. Умолявам ви да изпратите екип.

„По дяволите!“ — чу се гласът на Слейд. — „Защо не съм информиран?“

Последва неясен разговор.

„Гарсия? Въоръжен ли си?“

— Какво мога да направя с една автоматична пушка? — прошепна почти през сълзи Гарсия. — Трябва да влезете вътре с базука. Помогнете ни, умолявам ви!

„Гарсия, опитваме се да оправим цялата тази каша. Постепенно въдворяваме ред в командването и контрола. Изтрай още малко. То не може да влезе през вратата на командния пункт, нали така? Метална е, нали?“

— Дървена е, Слейд, най-обикновена шибана учрежденска врата! — отвърна Гарсия.

Сълзите се стичаха неудържимо по страните му.

„Дървена! Що за местенце е това? Гарсия, чуй ме внимателно. Дори да изпратим хора вътре, ще минат двайсет минути, докато стигнат до вас.“

— Умолявам ви…

„Налага се да се справиш сам. Не знам какво е насреща ти, Гарсия, но трябва да се вземеш в ръце. Ще влезем при първа възможност. Запази хладнокръвие и се цели…“