— Кой го е убил? Беренгарий ли?

— Може би. Или пък Малахий, който трябва да пази Зданието. Или някой друг. Беренгарий знае неговата тайна. Можем да подозираме и Малахий — като пазител на библиотеката, той открива, че някой е влязъл там, и го убива. Хорхе знае всичко за всички, Аделмо му е поверил тайната си и не желае аз да разкрия какво може да е намерил Венанций… Редица факти говорят, че той може да бъде заподозрян. Но я ми кажи как е възможно слепец да убие мъж в разцвета на силите си, как е възможно старец, макар и як, да пренесе трупа в делвата. И още нещо — а защо убиецът да не е самият Бенций? Може да ни е излъгал, подтикван от неизповедаеми намерения. И защо да ограничим кръга на заподозрените само с тези, които участваха в дискусията за смеха? Може престъплението да е извършено от други подбуди, които нямат нищо общо с библиотеката. Така или иначе, нужни са две неща — да разберем как може да влезем нощем в библиотеката и да намерим светилник. За светилника ще се погрижиш ти. По време на обяда се завърти из кухнята, вземи един и…

— Да открадна ли?

— Вземи го назаем, за слава на Господа.

— Щом е така, разчитайте на мен.

— Чудесно. А колкото до това, откъде да влезем в Зданието, нали снощи видяхме откъде се появи Малахий. Днес ще разгледаме църквата и особено онзи параклис. След един час ще трябва да отидем в трапезарията. После имаме среща с абата. Ще присъстваш и ти, тъй като пожелах да разполагам със секретар, който да запише нашия разговор.

Когато абатът заявява, че се гордее с богатствата на своя манастир, но че се бои от еретиците, а накрая Адсон започва да мисли, че е сгрешил, като е тръгнал да пътешества

Намерихме абата в църквата пред главния олтар. Надзираваше неколцина послушници, които бяха измъкнали от някакво потайно помещение разни свещени съдове, потири, подноси, ковчежета за дарове и едно разпятие, което не забелязах по време на утринната служба. Като видях ослепителната красота на светите съдове, не можах да се сдържа и ахнах от почуда. Беше по пладне, през прозорците на хора струяха снопове светлина; още по-ярки бяха тия, дето се лееха през прозорците на фасадите — втурваха се като белоснежни водопади, като мистични потоци от небесно вещество, кръстосваха се на разни места в църквата и заливаха и олтара.

Те разкриваха скъпоценната материя, от която бяха направени съдовете, потирите и всичко останало; сред жълтеникавия отблясък на златото, сред девствената белота на слоновата кост и прозрачните кристали видях да блещукат разноцветни скъпоценни камъни с най-различни размери — хиацинти, топази, рубини, сапфири, изумруди, хризолити, оникси, гранати, ясписи и ахати. В същото време забелязах и нещо, което сутринта, отначало унесен в молитва, а после разстроен от ужас, не можах да видя: вратата на олтара и другите три пана над него бяха изцяло от злато, целият олтар, откъдето и да го погледнеше човек, лъщеше от злато.

Абатът отвърна с усмивка на моята почуда:

— Богатствата, които виждате — рече той, обръщайки се към мен и моя учител, — както и другите, които ще видите, са плод на вековна преданост и милосърдие, свидетелство за могъществото и светостта на манастира. Князе и властелини, архиепископи и епископи са пожертвали за този олтар и предназначените за него съдове и предмети пръстените, с които са били въздигани в сан, златото и скъпоценните камъни, белег за тяхното величие; пожелали са да бъдат претопени тук за още по-голяма слава на Господа и тази Божия обител. Макар днес в манастира да стана още едно мрачно събитие, ние не можем да забравим, че сме тленни и крехки, а Всевишният — силен и могъщ. Наближава светото Рождество Христово и почваме да почистваме светите утвари, та рождеството на Спасителя да бъде чествано с великолепието и блясъка, които му се полагат и които заслужава. Всичко ще трябва да бъде показано в пълния му блясък…

— добави той, като втренчи поглед в Уилям; а по-късно разбрах защо се стремеше с такава гордост да оправдае дейността си — смяташе, че ще бъде полезно и изгодно да не крием, а да изложим на показ Божията щедрост.

— Да — рече любезно Уилям, — щом Ваше Преподобие смята, че Господ трябва да бъде възхваляван именно по този начин, значи вашият манастир е достигнал връхната точка в това отдаване на възхвала.

— Така трябва да бъде — рече абатът. — Щом навремето по волята Божия или по заповед на пророците са били използвани златни амфори и чаши и малки златни потири, за да изливат в тях кръвта на кози или телета, или на кравата в Соломоновия храм, с още по-голямо основание за кръвта Христова трябва да ползваме с непрестанна почит и всеотдайна преданост и златни съдове, и скъпоценни камъни, и най-ценното от всичко, което е сътворено! Дори ако при едно второ сътворение бъдем изваяни от същото вещество, от което са сътворени херувимите и серафимите, и в такъв случай то няма да бъде достойно за такава възвишена жертва…

— Амин — обадих се аз.

— Мнозина възразяват, че за подобна света почит е достатъчно да имаш ум, вдъхновяван от свети помисли, чисто сърце и намерения, подхранвани от искрена вяра. Искам да подчертая — ние поддържаме ясно и категорично, че това е най-важното; но сме убедени също, че трябва да дадем израз на почитта си и чрез външната украса на светите утвари, защото е повече от правилно ние да служим изцяло на нашия Спасител във всичко, защото той не се отказа да ни дари с всичко, без изключение.

— Великите люде от вашия орден винаги са били на това мнение — съгласи се Уилям — и аз си спомням чудесните мисли, отнасящи се до украсата на църквите, записани от великия и достопочтен абат Сюже 118.

— Така е — рече абатът. — Погледнете това разпятие. То още не е довършено… — Взе го с безкрайно благоговение и го огледа с грейнало от блаженство лице. — Ето, тук липсват няколко бисера, досега не можах да намеря бисери с нужните размери. Навремето апостол Андрей се обърнал към кръста на Голгота, заявявайки, че раните на тялото Христово го украсявали като бисери. Затова именно с бисери трябва да бъде украсено и това скромно изображение на онова велико чудо. Въпреки че сметнах за необходимо да наредя тук, над главата на Спасителя, да бъде инкрустиран най-красивият диамант, който сте виждали. — Погали предано с дългите си бели пръсти най-ценните части на светото разпятие, или по-точно на светата слонова кост, тъй като кръстът бе направен именно от такава материя.

— Всеки път, когато се наслаждавам на всички богатства на този Божи дом и омаята на разноцветните камъни ме откъсва от земните грижи, а благочестивият размисъл ме кара да размишлявам — като пренасям материалното към нематериалното — върху разнообразието на светите добродетели, изпитвам, така да се каже, чувството, че съм попаднал в някакво особено кътче на Вселената, кътче, което се измъква от калта на земята, но което не се е извисило напълно в непорочното небе. И ми се струва, че по Божията милост аз мога да бъда пренесен от този долен свят към горния по аналогичен път.

Говореше, обърнал лице към свода на кораба. И както беше унесен в обзелия го плам, като че ли по някакво особено благоволение на дневното светило сноп светлина, проникващ отгоре, заливаше лицето му и разперените му като кръст ръце.

— Всяка твар — рече той, — била тя видима или невидима, е светлина, доведена в битието от Създателя на светлините. И тази слонова кост, и този оникс, и камъните, които ни заобикалят, са светлина, защото аз усещам, че те са благородни и красиви, че съществуват според собствени закони за пропорция, че се различават по род и вид от всички останали родове и видове, че се определят от своето число, че не изменят на своя ред, че търсят полагаемото им се място според собствената си тежест. И тези неща ми се разкриват толкова ясно, колкото по-скъпоценна е по своята природа материята — светило по Божията сила, — която гледам; та нали, ако трябва да стигна до величието на причината — недостижима в своето съвършенство — от величието на следствието, нищо не ми говори по-ясно за величието на Божията първопричина от подобно великолепно следствие като златото или диаманта; та нали за нея ми напомнят дори такива неща като тора и насекомото! И когато в тези камъни долавям такива възвишени неща, душата ми плаче, тръпнеща от радост, не от земна суета или обич към богатството, а от най-чиста обич към непричинената първопричина.