Салваторе явно знаеше повече, отколкото можех да предположа. Но не го разпитах, а занесох храната на Уилям. Нахранихме се и аз се оттеглих в моята килия. Или по-точно — престорих се. Искаше ми се да поговоря с Убертино, затова се промъкнах скришом в църквата.

Когато Убертино разказва на Адсон историята на Долчино; Адсон си припомня или чете в библиотеката за други случаи, след което се среща с някаква девойка, красива и страшна като стегната за бой войска

Видях Убертино при статуята на Богородица. Застанах мълчаливо до него и (признавам) за малко се престорих, че се моля. Подир това се осмелих да го заговоря.

— Отче свети — рекох, — мога ли да се обърна към вас за съвет и разяснение?

Убертино ме погледна, хвана ме за ръката, надигна се и ме отведе да седнем на една скамейка. Прегърна ме така, че усетих дъха му по лицето си.

— Драги ми синко — рече той, — този стар грешник ще стори с радост всичко, което е по силите му, за да помогне на душата ти. Какво те смущава? Пориви, нали? — запита, като се задъхваше. — Поривите на плътта, нали?

— Не — отвърнах и се изчервих, — по-скоро става дума за поривите на ума, който иска да разбере твърде много неща.

— Това не е хубаво. Единствен Бог знае всичко, а ние трябва да обожаваме неговото знание.

— Ала ние трябва да умеем да отличаваме доброто от злото и да разбираме страстите човешки. Аз съм послушник, но ще стана и монах, и свещеник. Затова трябва да науча къде е злото, как изглежда, та един ден да го разпозная и да уча и другите да го разпознават.

— Така е, момчето ми. Какво искаш да знаеш?

— Искам да науча повече за лошия бурен на ереста, отче — отвърнах уверено. После изрекох на един дъх: — Чувал съм да се говори за някакъв злосторник на име Долчино, който покварил и други.

Убертино замълча. После рече:

— Така е, ти чу, като говорехме онази вечер с брат Уилям. Ала това е грозна история, като говоря за нея, ми става болно, защото ни учи (да, ти трябва да я знаеш, именно за да извлечеш полезна поука), защото — както вече казах — тя ни учи как любовта към покаянието и желанието да бъде пречистен светът могат да родят кръв и изтребление. — Настани се по-удобно, отслаби прегръдката си, но едната му ръка остана на врата ми, като че ли искаше да ми предаде я мъдростта си, я своя плам — не можах да разбера какво. — Тази история започва още преди Долчино — рече той. — Преди повече от шейсет години. Тогава бях дете. Случи се в Парма. Там проповядваше някой си Герардо Сегалели: приканваше всички към покаяние, ходеше по улиците и викаше „Покаятелствувайте се!“; нали беше неук, говореше така вместо „Покайте се, защото се приближи царството небесно“. Приканваше учениците си да подражават на апостолите и поиска сектата му да бъде наричана апостолски орден, искаше хората му да бродят по света като бедни просяци, да живеят само от подаяния…

— Като просещите монаси — рекох. — Не е ли такава заръката на Господа бог наш и на вашия Франциск?

— Да — въздъхна Убертино, като се поколеба. — Но Герардо попрекали. Той и хората му бяха обвинени, че не признават свещениците, църковните служби, изповедта, че скитат и безделничат.

— Но в същото са обвинявали и спиритуалите францисканци. Та нали днес миноритите твърдят, че не бива да признаваме авторитета на папата?

— Да, но не и на свещениците. Та ние също сме свещеници. Човек трудно се оправя в тия неща, момчето ми. Линията, която отделя доброто от злото, е толкова тънка… Така или иначе, Герардо сбърка и бе обвинен в ерес… Поиска да го приемат в ордена на миноритите, но нашите събратя се възпротивиха. Стоеше по цял ден в църквата на нашите монаси, видя там апостолите, изрисувани със сандали на краката, наметнати с мантии, пусна си дълга коса и брада, обу сандали, препаса се с въжето на миноритите, защото всеки, който иска да основе нов орден, все взема по нещо от ордена на блажения Франциск.

— Значи не е сгрешил…

— И все пак сгреши… Ходеше с бяла туника и бяло наметало, с дълга коса, та простолюдието започна да го смята за светец. Продаде къщичката си и като получи парите, взе, че се качи на един камък, откъдето произнасяли речи старите кметове; държеше в ръка кесията с парите и не ги хвърли, не ги раздаде на бедните, ами повика някакви негодници, дето играеха наблизо на комар, и им хвърли парите с думите „Който иска, да взема“; тия негодници грабнаха парите и отидоха да ги изиграят на зарове, като псуваха Бога, а той, дето бе дал, слушаше и не се червеше.

— Но нали и Франциск, нали и той е раздал всичко; днес пък чух от Уилям, че отишъл да проповядва на гарваните и ястребите, а така също и сред прокажените, тоест сред измета, който народът, наричащ се добродетелен, отритва колкото е възможно по-далеч от себе си.

— Да, но Герардо все пак сгреши. Франциск никога не се е сблъсквал със Светата църква, пък и в Евангелието е казано да се дава на бедните, а не на безделниците. Герардо даде, а в замяна не получи нищо, защото бе дал на негодници; започна лошо и свърши лошо, защото папа Григорий X не одобри неговата секта.

— Може би — възразих — той не е бил толкова далновиден, колкото папата, който разрешил ордена на Франциск…

— Да, но Герардо сгреши, докато Франциск е знаел много добре какво върши. А освен това, момчето ми, всички тия свинари и кравари, след като станаха изведнъж апостоли, искаха да си живеят най-безсрамно и най-блажено, без да се трудят, от подаянията на тия, дето бяха възпитани от миноритите с такъв труд, с такива героични примери за бедност! Но не е там работата — добави веднага той, — работата е в това, че за да приличат на апостолите, които били юдеи, Герардо ги накара да се обрежат, а това противоречи на онова, което Павел казал на галатяните, а нали знаеш, дето мнозина свети люде говорят, че Антихристът ще дойде от народа на обрязаните… Но Герардо извърши много по-лоши дела, събираше около себе си простите хорица и им говореше: „Елате с мен в лозето“, и тия, дето не го познаваха, отиваха с него в чуждото лозе, като мислеха, че е негово, и ядяха чуждото грозде…

— Но и миноритите, и те не защитават чуждата собственост — възразих непредпазливо.

Убертино ме изгледа строго.

— Миноритите искат да бъдат бедни, но никога не са искали и другите да бъдат бедни. Не можеш да посягаш безнаказано върху собствеността на добрите християни, защото добрите християни ще те сочат с пръст като разбойник. Така стана и с Герардо. За него разправяха също (имай предвид, че не знам дали е било така, но вярвам на брат Салимбене, който познаваше тия хора), че за да постави на изпитание волята си и способността да се въздържа, той спал с няколко жени, без да се сношава с тях, но след като неговите ученици рекли да му подражават, последиците били съвсем други… Ех, но това са неща, които едно момче не бива да слуша, жената е ладия на демона… Герардо продължаваше да вика „покаятелствавуйте се“, но един негов ученик, някой си Гуидо Путаджо, се опита да застане начело на сектата, започна да обикаля важен-важен, с много коне, харчеше сума ти пари и уреждаше банкети, също като кардиналите от римската църква. После се хванаха за косите кой да оглави сектата и станаха страшни работи. Въпреки всичко мнозина се стичаха при Герардо, и то не само селяни, ами и граждани, записани в цеховете; Герардо ги караше да се събличат голи, за да следват голи голия Христос, и ги пращаше да проповядват; поръча да му ушият бяла дреха от дебело платно, без ръкави, и като я облече, приличаше повече на шут, отколкото на църковно лице! Живееха под открито небе, но от време на време се качваха на амвоните в църквите, пречеха на вярващите да слушат литургиите и прогонваха проповедниците; веднъж дори сложиха някакво дете на трона на епископа в църквата „Сант Орсо“ в Равена. А твърдяха, че били продължители на учението на Йоахим Флорски…

— Но и францисканците, и Герардо от Борго Сан Донино, и вие! — възкликнах аз.