— Това е само носталгия. Великото време на покаянието е отминало, затова и капитулът на ордена може да говори за покаяние. Преди стотина-двеста години по света наистина е минал силен повей за обновление. Било е по времето, когато всеки, който е говорел за това, е бил изгарян, бил той светец или еретик. Днес за това говорят всички. В известен смисъл за обновление говори и папата. Но ти не вярвай в обновленията на човешкия род, когато за тях говорят папските курии или кралските дворове.

— Ами Долчино — осмелих се да възразя аз, тъй като исках да науча повече за това име, което бе споменавано неведнъж предния ден.

— Той загина, при това загина зле, така както и живя, защото се появи твърде късно. Пък и какво ли знаеш за него?

— Нищо, затова ви питам.

— Предпочитам да не говоря за него. Сблъсквал съм се с някои от така наречените апостоли, наблюдавал съм ги отблизо. Тъжна работа. Ще те обърка. Тя и мен обърка, а ти ще се объркаш още повече от това, че не съм способен да съдя. Става дума за човек, извършил безумни неща, защото бе решил да прилага на практика това, което е било проповядвано от мнозина светци. По едно време вече не можех да проумея кой е виновен, бях някак си… как да ти кажа, някак си замаян от нещо общо, което лъхаше от двата противни лагера — светци, проповядващи покаяние, и грешници, осъществяващи го на дело, често пъти за сметка на другите… Но аз говорех за друго. Или не — говорех именно за това, — след като настъпи краят на времето за покаяние, нуждата от покаяние се е превърнала в необходимост от смърт за разкайващите се. Тези, които са избивали полуделите каещи се, отвръщайки на смъртта със смърт, за да разгромят истинското покаяние, сеещо смърт, замениха покаянието на душата с покаяние на въображението, с призив за свръхестествени видения на страдания и кръв, наричайки ги „огледало“ на истинското покаяние. Огледало, което кара простолюдието, а понякога и учените да изживяват още приживе, в своето въображение, мъките на ада. Та — така казват — никой да не съгрешава. Надяват се да възпрат душите от грях чрез страха, вярват, че посредством страха ще предотвратят бунта.

— Но дали те наистина няма да съгрешават? — запитах нетърпеливо.

— Зависи какво разбираш под грях, Адсон — отвърна моят учител. — Не бих искал да съм несправедлив към хората от тази страна, където живея от няколко години, но ми се струва, че за ниската добродетелност на италианците е типично това, че те се боят да не съгрешат, защото се боят от някакъв идол, ако и да го накичат с името на някой светия. Те се боят повече от свети Себастиан или от свети Антоний, отколкото от Христа. Ако някой тук реши да опази чисто някое кътче, та да не пикаят там, както правят италианците по подобие на кучетата, достатъчно е да изобрази свети Антоний с дървен член; това ще прогони тия, дето биха пожелали да пикаят. Така италианците благодарение на собствените си проповедници се излагат на опасността да се върнат към древните суеверия; те не вярват повече във възкръсването на плътта, изпитват само голям страх от телесните рани и от бедите; ето защо се боят повече от свети Антоний, отколкото от Христа.

— Но Беренгарий не е италианец — възразих аз.

— Няма значение. Аз имам предвид атмосферата, наложена в този полуостров от църквата и от ордените на проповедниците; а оттук тази атмосфера се разпространява навсякъде. И стига до такъв заслужаващ уважение манастир, обитаван от учени монаси като тукашните.

— Но поне да не грешаха — настоях аз, защото бях готов да се задоволя и с това.

— Ако този манастир беше огледало на света, ти щеше да получиш отговор.

— А дали е такъв?

— За да съществува огледало на света, светът трябва да има определена форма — заключи Уилям, който беше твърде голям философ за моя юношески ум.

Когато сме свидетели на свада между грубияни, Аймаро от Алесандрия прави намеци, а Адсон размишлява върху светостта и изпражненията на нечестивия. После Уилям и Адсон се връщат в скриптория, Уилям забелязва нещо интересно, води трети разговор за допустимостта на смеха, но в края на краищата не може да огледа където иска

Преди да се изкачим в скриптория, се отбихме в кухнята да се подкрепим, защото, откакто бяхме станали, не бяхме сложили залък в уста. Изпих паница топло мляко и се ободрих веднага. Голямото южно огнище пламтеше като в ковачница, във фурната печаха хляб. Двамина козари бяха донесли месото от току-що заклана овца. Сред готвачите зърнах Салваторе, който ми се усмихна с вълчата си уста. Забелязах също, че взе от една маса късчета от пиле, останали от предната вечер, и ги пробута скришом на козарите; те ги пъхнаха под кожусите си и се хилеха доволни. Но главният готвач ги видя и се скара на Салваторе.

— Ключарю, ключарю — рече му той, — ти трябва да се грижиш за имуществото на манастира, а не да го пилееш!

— И те са чада Божии — отвърна Салваторе. — Нали Иисус е казал да правим от негово име същото, което правим на тия младежи.

— Нечестиви монахо, пръдлив минорит неден! — викна му готвачът. — Да не се намираш при твоите дрипави събратя! За тия Божии чада ще се погрижи нашият милостив абат!

Салваторе помръкна, обърна се и му викна, кипящ от ярост:

— Не съм минорит! Аз съм монах на светаго Бенедикта! Говно си ти, мръсен богомил неден!

— Богомилка ще да е курвата, дето я одупваш нощем с еретичния си кулен, свиня такава! — кресна му готвачът.

Салваторе изблъска навън козарите, мина край нас и ни погледна смутено.

— Отче — рече той на Уилям, — защитавай твоя орден, който не е мой; кажи му, че чадата Францискови не са еретици! — После ми прошепна на ухото: — Оня лъже, Бог да го убие! — И се изплю.

Готвачът се затече, изблъска го грубо и затвори вратата.

— Отче — рече той почтително на Уилям, — не казах лоши думи за вашия орден и за светите люде, дето са в него. Говорех на тоя льжеминорит и лъжебенедиктинец, дето е ни рак, ни риба.

— Знам откъде идва — рече примирително Уилям. — Но сега той е монах като теб и ти трябва да го уважаваш като брат.

— Но той си пъха носа където не трябва, защото е закрилян от ключаря, та си въобразява, че той е ключарят. Прави каквото си ще и денем, и нощем!

— Защо пък нощем? — запита Уилям. Готвачът махна с ръка, сякаш да подчертае, че не иска да отваря дума за нечестиви дела. Уилям му зададе други въпроси и допи млякото си.

Любопитството ми се разпалваше все повече. Срещата с Убертино, приказките за миналото на Салваторе и на ключаря, все по-честите намеци за просещите монаси и еретиците минорити, които стигаха до ушите ми, нежеланието на Уилям да ми разкаже за Долчино… Постепенно започнах да си припомням някои неща. Така например, докато пътувахме, най-малко два пъти срещнахме шествие на самобичуващи се. Първия път местните хора гледаха на тях като на светци, при втората среща започнаха да подмятат, че били еретици. А ставаше дума за едни и същи хора. Вървяха из улиците на града. Двама по двама, с по парче плат около срамните места, не изпитваха никакъв свян. Всеки държеше в ръка кожен бич, самобичуваха се по раменете до кръв, лееха сълзи, сякаш виждаха с очите си мъките на Спасителя, и с песен, която приличаше на плач, призоваваха милостта Господня и помощта на Божията майка. Обикаляха църквите не само денем, но и нощем, със запалени свещи, посред зима, просваха се ничком пред олтарите, предшествани от свещеници със свещи и хоругви; сред тях имаше не само мъже и жени от простолюдието, но и благородни матрони, и търговци… Станахме свидетели на големи прояви на покаяние; тези, които бяха откраднали, връщаха присвоеното, други признаваха извършените от тях престъпления…

Но Уилям ги изгледа сурово и ми каза, че това не било истинско покаяние. Каза ми почти същото, което ми каза преди малко: времето на голямото пречистване чрез покаяние било отминало, а това, дето виждаме сега, било само начин, по който самите проповедници насочвали предаността на тълпите, за да не станат плячка на друг порив за покаяние, което било еретично и от което всички се страхували. Но аз все не успявах да доловя разликата, ако изобщо имаше такава. Мислех си, че разликата не се дължеше на проявите на едното или другото желание, а на отношението на църквата към едното и другото.