Докато излизахме от кораба, Уилям се запита дали в думите на стареца нямаше нещо вярно.

— Но — възразих аз — това би означавало, че някакъв зловещ ум, водейки се по Апокалипсиса, е замислил убийството и на тримата, ако разбира се, допуснем, че и Беренгарий е умрял. А нали знаем, че Аделмо е умрял по своя воля…

— Така е — рече Уилям, — но същият зловещ или болен ум би могъл да се подсети от смъртта на Аделмо и да уреди символично гибелта на другите двама. Ако е така, Беренгарий трябва да се намира в някоя река или в някой извор. Но в манастира няма нито река, нито извор, поне не такива, че човек да се удави или да бъде удавен…

— Има само бани — подхвърлих съвсем случайно.

— Адсон! — възкликна Уилям, — Това е идея, знаеш ли? Баните!

— Сигурно са ги огледали…

— Сутринта, когато слугите търсеха, видях, че отвориха вратата на сградата, огледаха я, но без да я претърсят из основи; явно не са мислели, че ще трябва да търсят нещо, което е прикрито старателно, очаквали са да се натъкнат на труп, оставен демонстративно някъде, също като трупа на Венанций в делвата… Хайде да отидем да хвърлим един поглед; още не се е развиделило, но нашият светилник явно няма намерение да изгасне.

Така и направихме. Отворихме с лекота вратата на баните, които бяха долепени до болницата, Вътре бяха наредени вани — не помня колко, — отделени една от друга с големи завеси. В определения от правилника ден монасите се къпеха в тях, а Северин ги използваше за лечебни цели, тъй като няма по-добро средство за успокояване на тялото и ума от една баня. В ъгъла имаше огнище за подгряване на вода. Пепелта в него беше още топла, а пред него бе оставен обърнат казан. В другия ъгъл имаше чешма за точене на вода.

Огледахме първите вани — бяха празни. Последната вана, закрита със завеса, беше пълна с вода, а край нея бе захвърлено расо. На пръв поглед, след като се доближихме с нашия светилник, повърхността на водата ни се стори чиста; но щом я осветихме добре, зърнахме на дъното някакво бездушно човешко тяло. Извадихме го внимателно — беше Беренгарий. Лицето му, каза Уилям, наистина приличаше на лице на удавник. То беше подпухнало. Омекналото белезникаво неокосмено тяло приличаше на тяло на жена; изключение правеше неприличната гледка на отпуснатите срамни части. Изчервих се, после изтръпнах. Прекръстих се, а в това време Уилям благослови трупа.

Когато Уилям и Северин оглеждат трупа на Беренгарий и откриват, че езикът му е почернял — нещо необичайно за удавник. После разговарят за страшни отрови и за една отдавнашна кражба

Не ще губя време да разказвам как уведомихме абата, как целият манастир се събуди преди каноническия час, за ужасените викове, за уплахата и мъката, изписани по лицата на всички, за това как вестта стигна до всички обитатели на платото, как ратаите се кръстеха и произнасяха заклинания. Не знам дали тази сутрин първата служба бе отслужена, както изискваше правилникът, нито кой присъства на нея. Аз тръгнах с Уилям и Северин, които наредиха да покрият трупа на Беренгарий и да го сложат на една маса в болницата.

След като абатът и другите монаси се оттеглиха, билкарят и моят учител огледаха подробно трупа с присъщото на лечителите спокойствие.

— Смъртта е настъпила поради удавяне — рече Северин. — В това няма съмнение. Лицето е подпухнало, коремът — опънат…

— Но той не е бил удавен от други — забеляза Уилям, — ако беше така, щеше да окаже съпротива на убиеца и около ваната щяхме да открием следи от вода. А всичко беше подредено и чисто, сякаш Беренгарий е стоплил водата, после е напълнил ваната и е легнал там по своя воля.

— Това не ме изненадва — рече Северин. — Беренгарий страдаше от конвулсии, та неведнъж му казвах, че хладките бани успокояват и телесната, и душевната възбуда. Често ми искаше разрешение да ползва банята. Сигурно така е направил и нощес…

— Миналата нощ — поправи го Уилям, — защото, нали виждаш, този труп е престоял във водата най-малко един ден…

— Възможно е да е станало миналата нощ — съгласи се Северин.

Уилям го уведоми, макар и не изцяло, за събитията през предишната нощ. Не му каза, че бяхме проникнали тайно в скриптория, но като скри от него редица подробности, му разказа, че сме преследвали някаква тайнствена личност, която ни е откраднала една книга. Северин разбра, че Уилям му казва само част от истината, но не му зададе други въпроси. Само забеляза, че ако тайнственият крадец е бил Беренгарий, възможно е изживяното вълнение да го е накарало да потърси спокойствие в една освежителна баня. Беренгарий — рече той — бил много чувствителен; понякога се разтрепервал или обливал в студена пот, било от вълнение или неприятност, облещвал очи и се строполявал на земята, а от устата му почвала да излиза белезникава пяна.

— Във всеки случай — рече Уилям, — преди да дойде тук, трябва да се е отбил другаде, защото не видях в банята откраднатата книга.

— Да — потвърдих не без гордост, — аз повдигнах расото му, дето беше захвърлено край ваната, и не забелязах никакви следи от обемист предмет.

— Браво — усмихна ми се Уилям. — Значи той се е отбил другаде; добре, да допуснем, че за да се поуспокои, а може би и за да се отърве от нас, се е промъкнал в банята и е легнал във ваната. Северин, мислиш ли, че е могло да стане така, че да загуби съзнание и да се удави от пристъпите на болестта си?

— Възможно е — отвърна Северин, но се съмняваше. — От друга страна, ако това е станало преди две нощи, край ваната може да е имало вода и тя да е изсъхнала. Ето защо не бива да изключваме, че може и да е бил удавен насила.

— Не — възрази Уилям. — Кога си видял убит човек да си сваля дрехите, преди да бъде удавен?

Северин поклати глава, сякаш този довод за него нямаше кой знае каква стойност. Бе започнал да разглежда ръцете на удавника.

—  Интересно… — рече той.

— Какво?

— Онзи ден огледах ръцете на Венанций, след като бяха измили трупа му от кръвта, и забелязах една подробност, на която не отдадох голямо значение. Върховете на два пръста на дясната ръка на Венанций бяха потъмнели, сякаш бяха начернени с някакво тъмно вещество. Също — нали виждаш — като върховете на двата пръста на Беренгарий. Тук има следи дори и по третия пръст. Тогава си рекох, че Венанций трябва да е пипал мастилата в скриптория…

—  Много интересно — каза замислено Уилям и се наведе към пръстите на Беренгарий. Зазоряваше се, светлината в сградата бе все още твърде бледа, учителят ми явно страдаше, че не може да ползва очилата си. — Много интересно — повтори той. — Потъмнели са върховете на палеца и показалеца, а средният пръст е потъмнял само откъм вътрешната страна Слаби следи има и по лявата ръка, поне по показалеца и палеца.

—  Ако беше само по дясната ръка, би могло да се каже, че пръстите са притиснали нещо дребно или тънко и продълговато…

— Като стило. Или храна. Или насекомо. Или змия. Или ковчеже за дарове. Или тояга. Много неща. Ала щом има следи и по другата ръка, може да е държал и чаша — държал я е здраво в дясната ръка, а с лявата я е крепял, без да я притиска…

Северин бе започнал да трие леко пръстите на мъртвеца, но тъмният цвят не изчезваше. Забелязах, че си бе сложил ръкавици, които по всяка вероятност ползваше, когато му се налагаше да борави с отровни вещества. Душеше, но не усещаше нищо.

— Бих могъл да ти изброя много растителни (и минерални) вещества, които оставят подобни следи. Някои са смъртоносни, други — не. Понякога пръстите на миниатюристите са изцапани със златен прах…

— Аделмо е бил миниатюрист — рече Уилям. — Предполагам, че когато си видял изранения му труп, не ти е хрумнало да огледаш пръстите му. Но тия може да са пипали нещо, което да е принадлежало на Аделмо.

— Не знам — отвърна Северин. — Двама мъртъвци, и двамата с почернели пръсти. За какво ти говори това?